Решение № 241 от 06.03.2025, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 241 гр. София, 06.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело № 20241000500954 по описа за 2024 година

Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение от 06.03.2023г по гр.д. № 6664/2019г. по описа на Софийски градски съд 1- 12 състав са ОТХВЪРЛЕНИ предявените в условията на евентуалност искове от В. К. К. и А. Г. К. /починал в хода на процеса и заместен при условията на наследствено правоприемство от Д. А. Х./ срещу Г. Х. К., В. Г. К. и Д. Г. К. – главни с правно основание чл. 26, ал.2 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 68, том XXIX, дело № 4808/1987 г. по описа на 1-ви нотариус при Коларовски районен съд, с който правото на собственост на апартамент №76, находящ се в гр. ***, ул. *** бл. **, вх. *, ет.* е дарено в полза на Г. К., като привиден и евентуални с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че В. К. К. и А. Г. К.

/заместен в процеса от Д. А. Х./ са придобили собствеността върху процесният апартамент въз основа на давностно владение, упражнявано в периода от 1982г. до 06.08.2019г.

Против решението е постъпила 1./въззивна жалба от ищцата Д. А. Х. чрез пълномощник адв. С. Т. САК с оплаквания за неправилност. Твърди се на първо място, че съдът е допуснал процесуално нарушение като игнорирал показанията на допуснатите по тяхно искане свидетели на осн. чл. 165 ал.2 ГПК, които противно на възприетото били допустими за установяване привидност в съглашението и 1 действителната воля на страните относно уговорките по договора /като в тази връзка се цитират съдебни актове/. Изтъква се, че така изключвайки допустими доказателствени средства, съдът е постановил решението си при непълнота на доказателствата. На второ място се поддържа оплакване, че съдът неправилно е игнорирал показанията на свидетелите И. и И. по отношение на твърдените обстоятелства, отнасящи се до упражняваното от тях владение в посочения исков период, които освен допустими, били и достоверни с оглед на кореспондиращите с тях писмени доказателства. Иска се отмяна на обжалваното решение и вместо това постановяване на ново по същество, с което се уважат главните искове по чл. 26, ал.2 ЗЗД, респ. евентуалните по чл.124 ал.1 ГПК.

Против решението е постъпила 2./въззивна жалба от ищцата В. К. К. чрез пълномощник адв. С. Т. с оплаквания за неправилност с идентични като в жалбата на Д. Х. доводи и съображения и искане за отмяна на решението и вместо това уважаване на главните искове по чл.26 ал.2 ЗЗД, респ. евентуалните по чл.124 ал.1 ГПК.

В срок е постъпил отговор на въззивните жалби от ответниците Г. Х. К., В. Г. К. и Д. Г. К. чрез пълномощник адв.Х. Д. САК с доводи и съображения против оплакванията и искане за потвърждаване на обжалваното решение.

В срок е постъпила 3./ частна въззивна жалба от въззиваемите- ответници Г. Х.

К., В. Г. К. и Д. Г. К. чрез пълномощник адв.Х. Д. САК против определение от 30.05.2023г по същото дело, с което е отхвърлена молбата им по чл.248 ГПК за изменение на решението в частта за разноските с изложени съображения за неправилност.

В срок не е постъпил отговор на частната въззивна жалба от насрещните по нея страни.

Софийският апелативен съд, при служебна проверка по чл.269 ГПК констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Производството е образувано по предявени главни искове с правно основание чл. 26, ал.2 ЗЗД за прогласяването на нищожност на договор за дарение на недвижим имот, сключен под формата на нотариален акт № 68, том 29, дело № 4808/1987 г. относно апартамент №76, находящ се в гр. ***, ул. *** бл. **, вх. *, ет.*, поради привидност /симулативност/, като прикриващ друга сделка, сключена в противоречие на закона и в условията на евентуалност положителни установителни искове по чл. 124 ГПК вр. 79 ЗС за признаване право на собственост по давностно владение, упражнявано от В. К. К. и А. Г. К. владение продължило повече от 10 години преди завеждане на делото, в периода от 1982г. до 06.08.2019г.

Ищците основават исковите си претенции с твърденията, че договорът за дарение бил привидна сделка, защото целта на дарителите не била да надарят своя син Г. К., а да прехвърлят собствеността върху този имот в негова полза, за да могат 2 съгласно действалите тогава правила на ЗСГ да придобият още един апартамент с натрупаните от тях лихвоточки, което не могли да сторят, защото през 1989г. тази възможност отпаднала. При условията на евентуалност считат, че са придобили процесния апартамент, предмет на договора за дарение въз основа на упражнявано от тях давностно владение в периода от 1982г. до 2019г, тъй като винаги са живели в този апартамент, заплащали са консумативните разходи за него и са извършвали ремонтни дейности.

В срока за отговор ответниците оспорват предявените искове като неоснователни. Сочат, че договорът за дарение не е привидна сделка, защото с него В. и А. К. са искали да разделят имотите, които притежават между децата им приживе, съгласно което имотът бил дарен на сина им Г. К., а дворното място и къща в с.***, общ.*** на дъщеря им Д. Х.. Г. К. е приел дарението и считал приживе себе си за собственик на този имот. Ищците запазили в дарения от тях апартамент на сина им правото на ползване върху една стая и съответните идеални части от него, което само по себе си означавало, че намерението им е било да се разделят със собствеността на имота, но да запазят правото на ползване в него. Въпреки, че след осъществяване на дарението до смъртта на Г. К. са изминали 30 години, никой не е предприел действия по осъществяването на сделка за връщане на собствеността върху апартамента от страна на Г. К. в полза на неговите родители. Сочат, че ищците В. К. и А. К. са ползвали апартамента в качеството им на притежатели на ограниченото вещно право на ползване върху него, съгласно което са дължали и консумативните разходи, които са плащали. Те никога не са предприемали действия, с които да обективират пред своя син и наследниците му намерението си да обърнат осъществяваното от тях държание на имота във владение на последния.

По фактите няма спор, че ищците В. К. и А. К. /починал в хода на процеса и заместен от дъщеря си Д. Х./ са придобили в съпружеска общност недвижим имот чрез договор за продажба на държавен недвижим имот, съгласно Наредба за продажба и замяна на държавни жилища от 22.03.1982г., представляващ апартамент от 87,95кв.м. в гр.***, ул.***, състоящ се от две стаи, дневна, кухня и други сервизни помещения, който с договор за дарение от 4.11.1987г, оформен с нот. акт №68, том XXIX, дело №4808/04.11.1987г. прехвърлили на сина си Г. А. К., като са запазили правото на ползване върху южната стая и съответните идеални части от апартамента, а синът им е приел дарението. От приложената схема е видно, че имотът се индивидуализира като самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***.

Пред първата инстанция е установено и че след смъртта си А. Г. К. на 24.04.2021г. е оставил за свои наследници е оставил за наследници съпругата си В. К., дъщеря Д.

А. Х. и внучките В. Г. К. и Д. Г. К., които са низходящи и по право на заместване са 3 встъпили в правата на починалия на 14.09.2017г. негов син Г. А. К.. Ответниците от своя страна са наследници на Г. К. – съпруга и дъщери.

Пред първата инстанция са събрани гласни доказателствени средства посредством разпита на две групи свидетели.

В показанията си свидетелите Г. и К. /брат на ответницата Г.К./ посочва, че знаят апартамента в „Зона“ Б5, който бил дарен на Г. К. от неговите родители и че семействата били в отлични отношения да смъртта му. В имота живеели родителите, но приживе се поддържал от Г. К., който правел ремонти, плащал данъци, но също от съпругата му Г., която го наглеждала в отсъствието на ищците.

В показанията си свидетелите на ищците И. и И. посочват, че добре познават семейство В.и повече от 30години, от когато живеели в Зона Б5 и винаги само те двамата ползвали имота. Те направили дарение на сина си с цел да придобият чрез лихвоточки друг имот, заради ограниченията към онзи момент да се притежава повече от едно жилище, и имали уговорка жилището да им се върне.

Въз основа на идентично установените факти следва и праве извод за неоснователност на предявените главни субективно съединени искове с правна квалификация чл.26, ал.2, предл. пето ЗЗД:

Ищците се позовава на нищожност на договора за дарение, поради привидност.

Привидни са сделките, сключени при абсолютна симулация – когато между страните е постигнато съгласие сделката да не прояви правните си последици /абсолютна симулация/, така и сделките, с които се прикрива друго съглашение /относителна симулация/, като в случая се твърди, че ищците не са желали настъпване правните последици на сделката.

Основният спор между страните се съсредоточава относно факта с каква цел е извършена оспорената сделка и налице ли е твърдяната в исковата молба симулация. С оглед забраната на чл.164 ГПК, гласни доказателства са недопустими за опровергаване съдържанието на документ, какъвто се явява процесния нотариален акт. След като ищците твърдят привидност на договора в тяхна тежест е съгласно разпоредбата на чл.165, ал.2 ГПК да направят допустими гласните доказателства, за да докажат наличието на симулация чрез представяне на „обратно писмо” или документ, представляващ „начало на писмено доказателство”, като в последния случай е достатъчно с този документ само да се създаде индиция, че е възможно сделката да е симулативна. Такива писмени доказателства не са представени по делото въпреки указанията на съда, поради което правилно първоинстанционният съд е изключил показанията на свидетелите И. и И. в частта им, отнасящи се до липсата на воля от дарителите за настъпване правните последици на договора и сключването му с цел заобикаляне на действащи към този момент нормативни забрани.

Неотносима към конкретния казус е цитираната съдебна практика, доколкото не 4 се касае за разрешение по идентични факти. В първия случай с гласни доказателствени средства е целено опровергаване съдържанието на договор, по който ищците не са страни, а трети лица, за които не съществува установената в чл. 164 ГПК забрана. Във втория случай цитираното решение от 21.01.2020г по гр.д. № 983/2019г на ВКС, трето г.о./ се отнася до установяване действителната воля на страните относно всички уговорки на договора, когато те са неясни или непълни, но не и до същността на договорното правоотношение и волята на страните относно настъпването на правните му последици. Допълнителен аргумент в подкрепа на горния извод е обстоятелството, че ищците са запазили за себе си пожизнено право на ползване върху спорния имот, което индицира, че дарственото разпореждане се е считало от тях за безвъзвратно, а дали в някакъв по–късен момент е настъпила промяна в намерението им е ирелевантно за основателността на иска, тъй като разминаване между действителната и външно проявена воля трябва да е налице към сключване на договора за дарение. Обратен извод не следва само от факта, че през 1991г А. К. е погасил задължение по ипотека на апартамента с лични средства, поради близката му родствена връзка с надарения и доказателствата за топли и близки отношения между тях до смъртта на сина му.

В обобщение, ищците не установиха при условията на пълно и главно доказване, че при сключване на оспорената сделка е липсвала воля да дарят процесния апартамент на сина си, и че действителната им воля е различна от обективираната в легитимиращия документ - в отношенията помежду им да не са целели настъпването на типичните за разпоредителните сделки правни последици, при които правото на собственост се придобива от друг правен субект.

Неоснователни са и предявените в условията на евентуалност искове с правно основание чл. 124 ГПК във вр. чл.79 ЗС. От така изяснените факти настоящият състав достига до идентични с първата инстанция изводи, че не са се осъществили материалните предпоставки, предвидени във фактическия състав на чл.79 ЗС за възникване право на собственост по давностно владение. Съгласно чл. 79 ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно - с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Според легалната дефиниция на чл. 68, ал. 1 ЗС, владението е упражняване на фактическа власт (corpus) върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя (animus). В чл.69 ЗС е предвидена оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не бъде доказано, че я държи за другиго. Според разясненията в ТР №1/2012г. по тълк.дело № 1/2012г на ОСГК, ВКС въведената с чл.69 ЗС оборима законна презумпция се прилага на общо основание, когато съсобствеността произтича от общ юрисически факт, различен от наследяването.