Решение № 324 от 27.05.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 324 гр. София, 22.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Младенов

Членове:

Петър Н. Славчев

Диана В.а при участието на секретаря МАРИЯ АЛ. ХАРИЗАНОВА като разгледа докладваното от Диана В.а Въззивно наказателно дело от частен характер № 20241100601252 по описа за 2024 година

Предмет на въззивна проверка по гл. ХХІ от НПК е Присъда № 432/05.10.23 г. по н.ч.х.д. № 6957/21 г. на СРС (НО, 136 с.), оспорена в срока по чл. 319, ал.1 НПК с жалба от подс. Ц. Г. Д. (ЕГН: **********). С въпросния съдебен акт първата инстанция е признала Д. за виновен в извършено на 16.11.2020 г. престъпление по чл. 130, ал.2 НК (причинена на ч.т. С. И. В. лека телесна повреда – болка и страдание); освободила го е от наказателна отговорност по чл. 78а, ал.1 НК (с налагане на административна глоба от 1000 лв.) и го е осъдила за заплати разноските по делото.

Жалбата, поддържана от упълномощения пред втората инстанция защитник (адв. М.) в откритото заседание пред СГС, е с искане по чл. 336, ал.1, т.3 НПК и с изложени в негова защита аргументи за недоказаност на обвинението. Твърди се, че очевидци на инцидента между подсъдимия и пострадалата няма; че медицинското удостоверение и приетата експертиза само хипотетично отговарят какво е телесното увреждане без конкретика кога точно е било причинено и дали не е резултат от самонараняване; че в мотивите на първата инстанция има вътрешни противоречия; че Д. изобщо не е нанасял описания в тъжбата шамар, за който е признат за виновен.

И частният тъжител В., и нейният повереник (адв. К.) молят втората инстанция да потвърди присъдата.

ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД намери, че следва да потвърди обжалваната присъда.

Залегналите в нея фактически, доказателствени и юридически изводи са правилни, поради което липсват основания за инстанционната й отмяна или изменение.

Оспореният от жалбоподателя анализ на доказателствените материали на практика сочи, че на първо място подсъдимият Д. е несъгласен с начина, по който са установени фактите по делото. Те, обаче, са били прецизно изследвани и внимателно съпоставени, така че в тази насока няма причина втората инстанция да внася „нови 1 фактически положения“ (чл. 316 НПК). Обстоятелствата, включени в пределите на обвинението (според описаното в тъжбата), са били потвърдени от разпитаните свидетели, приетата експертиза и приложените писмени доказателства. Установено е, че около 10.30 ч. на 16.11.2020 г. в гр. София (ж.к. „Младост 3“, в района между блоковете № 369 и *******) възникнал словесен конфликт между подс. Д. и тъжителката В. по повод начина, по който последната паркирала управлявания от нея л.а. „Волво“ (рег. № *******). Въпреки отправената от Д. забележка, пострадалата отказала да премести превозното средство; това раздразнило подсъдимия и същият й ударил шамар с дланта на ръката си в лявата област на лицето, което довело до контузия на лявата лицева скулова област с изразен оток и кръвонасядане, причинили болка и последващо страдание в рамките на около седмица. Около 10.30 ч. ч.т. В. повикала чрез тел. 112 екип на 07 РУ/СДВР, който пристигнал на място, изготвил докладна записка за случая и съставил предупредителни протоколи за участниците в инцидента.

Ако трябва да се обобщи, основното оплакване на въззивния жалбоподател е срещу доказаността на деянието, защото се твърди, че за описания шамар няма нито един очевидец и че констатираното при медицинския преглед на тъжителката телесно увреждане би могло да бъде самопричинено.

Възраженията, обаче, са неоснователни.

Липсата на преки доказателства за авторството и деянието не е съставлявала пречка обвинението по делото да бъде обосновано по косвен път, защото веригата от факти е напълно еднопосочна и изключва вероятността лицевата травма спрямо В. да е причинена от друго лице, по друго време и на друго място. До този извод е стигнал и Районният съд, който внимателно е съпоставил всички източници на информация за изследваните събития.

Напълно вярно е, че самият удар не е бил забелязан от нито един разпитан свидетел. Но разгорещеният спор, предшестващ инкриминираното деяние, е бил визуално и слухово възприет от св. С. Г., чиято тераса на 9-тия етаж в бл. ******* имала непосредствена видимост към мястото на скандала. Самият Г. е описал пред СРС възникналото между Д. и В. напрежение, оценено от него като „разгорещен спор“. От своя страна, св. М.Д. – приятелка на ч.т. В., е разказала как на следващия ден (17.11.20 г.) пострадалата я е посетила в дома й; била психически разстроена; имала видими белези от оток по лицето и споделила, че е била ударена от непознат за нея мъж на паркинга пред блока – показания, които макар и да възпроизвеждат производни доказателства, са напълно допустими при условие, че първични в случая не могат да бъдат установени (основно – поради невъзможността частният тъжител да бъде разпитван като свидетел). Самоличността на въпросния мъж (подс. Д.) е установена още при пристигането на полицейския екип, което обстоятелство е надлежно отразено в приетата като писмено доказателство докладна записка от органите на СДВР/07 РУ (л. 109 от н.ч.х.д.). Без значение е фактът, че при разпита си в съдебното следствие полицейските служители Я., С., Л. и И. не са възпроизвели никаква конкретика поради липсата на спомени; още повече, че те не са очевидци на инцидента.

Оценените с доверие от СРП писмени доказателства също логично кореспондират на казаното от свидетелите Г. и Д.. Така например, представеното от тъжителката медицинско удостоверение № 795/20 г. потвърждава, че в деня след конфликта В. е посетила съдебния медик М.Г., който е констатирал лицевата травма и е уточнил, че тя може да бъде получена по съобщения от пострадалата в раздела „предварителни сведения“ начин (л.7 от н.ч.х.д.). Касае се за преглед, извършен около 24 часа след удара в лицето, който - предвид причинените последици (оток и кръвонасядане) - е запазил видими белези, които да бъдат удостоверени. Те напълно 2 съответстват на описаната от свидетелите Г. и Д. картина на събитията и опровергават тезата на защитата, че се касае за телесна повреда, която би могла да бъде самопричинена. Още повече, че и самият подсъдим Д. не отрича в обясненията си своето участие в словесния конфликт, като не признава единствено нанесения удар.

Посещение на лечебно заведение с оплакване за болката от удара удостоверява и издаденият от д-р А. Я.а лист за преглед на пациент в сутрешните часове на 17.11.20 г.

(л. 8 от н.ч.х.д.).

Цитираните дотук два документа, ведно с показанията на св. М.Д., са били взети предвид и от вещото лице А.Х., изготвило приетата от Районния съд съдебномедицинска експертиза (л.57 и сл. от н.ч.х.д.). Нейното заключение потвърждава предявената с тъжбата теза за причиненото нараняване (контузия на лявата лицева скулова област с изразен оток и кръвонасядане), въпреки, че то е дало друга оценка на самото телесно увреждане, приемайки го за „болка и страдание“, а не за „разстройство на здравето“, както твърди обвинението. Експертизата потвърждава също така, че описаните увреждания могат да бъдат причинени чрез удар с човешка длан и че между този удар и настъпването им има пряка връзка.

В обобщение, оплакванията за неправилна интерпретация на доказателствата и за съществени процесуални нарушения на реда за тяхното събиране СГС прие за неоснователни.

Софийският районен съд правилно е отговорил и на въпросите по чл. 301, ал.1, т.2 НПК, защото при обосновано установена фактическа обстановка е квалифицирал законосъобразно поведението на подс. Ц. Д. като умишлено (с пряк умисъл) причинена на частния тъжител В. лека телесна повреда, изразяваща се в болка и страдание – чл.

130, ал.2 НК. Описаните травми се явяват пряк (съставомерен) резултат от деянието на подсъдимия, защото те не биха настъпили, ако Д. не беше предприел инкриминирания удар в лицето на пострадалата. А изводът, че се касае не само до еднократно причинена болка, а по-скоро и до удължен процес на неприятни физически усещания („страдание“) е потвърден от съдебно-медицинската експертиза, която е приела, че този процес е траел поне 7 дни.

Частната тъжителка не е обжалвала частичното оправдаване на подсъдимия по предявената с обвинението квалификация на деянието по чл. 130, ал.1 НК (лека телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето), но въпреки това – само за прецизност, въззивната инстанция отбелязва, че подходът на СРС да преквалифицира фактите по чл. 130, ал.2 НК е съответен на закона и доказателствата. Именно по експертен път тезата за „разстройство на здравето“ е била опровергана (защото не била нарушена анатомичната цялост на тялото, на негови органи или системи дори за кратък период от време). Вещото лице недвусмислено е обосновало, че деянието е довело до болка и страдание - извод, които без липсата на специални знания няма как да бъда оборван.

Наказуемостта на престъплението по чл. 130, ал.2 НК, чистото съдебно минало на подс. Д. и липсата на причинени с деянието съставомерни имуществени вреди закономерно са дали повод на Районния съд да приложи спрямо дееца чл. 78а НК, като го освободи от наказателна отговорност.

Размерът на определената с присъдата административна глоба (1000 лв.) е сведен до минимума, съответен е на смекчаващите случая обстоятелства (възрастта на подсъдимия, мотивирането му да посегне на пострадалата поради предшестващ деянието скандал и принципно добросъвестното му процесуално поведение) и няма как да бъде ревизиран в тежест на жалбоподателя, защото частният тъжител не е оспорил със „съответна жалба“ по чл. 337, ал.2, т.1 НПК размера на санкцията. Подс. Д. в действителност е личност с ниска степен на обществена опасност и спрямо него така 3 постановеният по делото резултат е напълно достатъчен за постигане на поправителновъзпитателните и превантивни цели. Тук само за прецизност СГС следва да отбележи, че „чистото съдебно минало“ на дееца неправилно е било отчетено като смекчаващо отговорността обстоятелство от първата инстанция, тъй като то се явява взето предвид от закона (чл. 56 НК) при преценката приложим ли е чл. 78а НК.

Признаването на подсъдимия за виновен е предпоставило и начина, по който е бил разрешен въпросът за възлагането на разноските в негова тежест (чл. 189, ал.3 НПК) – както тези, направени от частния тъжител В. за упълномощения пред СРС повереник (1400 лв.), така и тези, заплатени на вещото лице, изготвило медицинската експертиза (200 лв.). Пред втората инстанция е направено и допълнително искане за присъждане на още 800 лв. за осигурената от повереника (адв. К.) защита на В., което следва да бъде уважено, доколкото е представен договор за правна помощ (л.21 от в.н.ч.х.д.).

Всичко изложено дотук сочи, че единственият законосъобразен завършек на делото е обжалваната присъда да бъде потвърдена, поради което - и на основание чл.338 НПК, СГС, НО, VІІ въззивен състав:

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА присъда № 432/05.10.23 г. по н.ч.х.д. № 6957/21 г. на СРС (НО, 136 с.).

ОСЪЖДА подс. Ц. Г. Д. (ЕГН: **********) да заплати направените от ч.т. С. И.

В. разноски за повереник пред въззивния съд в размер на 800 лв.

Решението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4