Решение № 2708 от 26.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2708 гр. София, 26.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иванка И.

Членове:

Петър Люб. Сантиров

Теодора М. Петрова при участието на секретаря Елеонора Анг. Г. като разгледа докладваното от Теодора М. Петрова Въззивно гражданско дело № 20221100509642 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 ГПК – чл. 273 ГПК.

С решение № 6653 от 16.06.2022 г., постановено по гр.д. № 50624/2021 г. по описа на СРС, ГО, 120 състав е признато за установено в отношенията между страните на основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. с чл. 345, ал. 1 ТЗ, че „Д.Е.Л.“ ЕООД, ЕИК ****** и „Д.Е.С.“, ЕООД, ЕИК **** , в условията на солидарност дължат на „ОТП Л.“ ЕООД, ЕИК ****, сумата в общ размер на 997,50 лв., от която сума в размер на 490,68 лв., представляваща международна глоба № 1073OU6126/RRBG01, заплатена с известие № 9000582194 и сума в размер на 490,68, представляваща международна глоба № 1073OU6255/RRBG01, заплатена с известие № ********** и сума в размер на 20 лв., представляваща банкова такса за заплащане на наложени два броя международни глоби, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 25.06.2021 г. по ч.гр.д. № 34378/2021 г. по описа на СРС, 120 състав.

Срещу решението е депозирана въззивна жалба от ответниците „Д.Е.Л.“ ЕООД и „Д.Е.С.“ ЕООД. Поддържат, че обжалваното решение е недопустимо, неправилно и постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, като същото е необосновано. Поддържа, че претендираните от дружеството-ищец вземания са погасени по давност, доколкото представляват глоби, които ищецът твърди, че е заплатил.

Излага доводи, че по отношение на тях приложение намират правилата на ЗАНН, както и че са погасени по давност и според италианското законодателство. Твърди, че неправилни са изводите на първоинстанционния съд, че претенцията произтича от договорно задължение, както и че посочената в решението дата на плащане на глобите не кореспондира с представените от ищеца доказателства. Поддържа, че в периода, в който са наложени глобите, процесните полуремаркета са били в държането на трето за спора лице по силата на сключени между последното и „Д.Е.Л.“ ЕООД договори за оперативен лизинг. Сочи, че за 1 процесния период жалбоподателите не са притежавали лиценз за извършване на международен автомобилен превоз на товари. Излага становище, че лизингодателят не е представял общи условия към договора за лизинг и в този смисъл жалбоподателите твърдят, че не са подписвали такива и не са запознати със съдържанието им. Поддържа, че не е установен периодът на действие на приложените към исковата молба общи условия. Излага аргументи, че възстановяването на заплатена глоба не попада в обхвата на общите условия, тъй като същото представлява административна санкция. Сочи, че лизингодателят е заплатил процесните глоби без основание – заплатени били по сметка на колекторска фирма. Моли съда да обезсили първоинстанционното решение или да го отмени изцяло, като отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

С допълнителна молба, депозирана на 15.08.2022 г., жалбоподателите твърдят, че в хода на първоинстанционното производство лизингодателят не е представил доказателства за извършеното от него плащане. Твърди, че представените по делото известия за плащане не са първични счетоводни документи, а представената фактура съдържа само част от реквизитите, изискуеми по Закона за счетоводството. Сочи, че преводни документи се съдържат единствено в материалите по приложеното заповедно производство, но същите не са преведени на български език.

В срока за отговор по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – „ОТП ЛИЗИНГ“ ЕООД, с който оспорва същата. Поддържа, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно. Сочи, че възраженията на жалбоподателя, свързани с държането на лизинговите вещи през процесния период са преклудирани, поради несвоевременното им въвеждане в процеса. Развива доводи, че лизингодателят не е дал съгласието си за сключването на договорите за оперативен лизинг.

Поддържа, че в хода на първоинстанционното производство жалбоподателите не са оспорили факта на плащане на процесните глоби от страна на лизингодателя, а такова твърдение е въведено едва с допълнението на въззивната жалба, депозирано пред въззивната инстанция след изтичане срока за въззивно обжалване. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и доказателства по делото по свое вътрешно убеждение и въз основа на закона, намира за установено следното от фактическа страна:

Не се спори между страните, а и от представените и приети по делото два броя индивидуален договор за финансов лизинг, към всеки от които е приложен погасителен план и съответно свидетелство за регистрация част I, се установява, че страните са били обвързани от два договора за финансов лизинг, сключени при общи условия, с предмет полуремарке Шмитц СЦБ С3Б с рег. № **** и полуремарке Шмитц СЦБ С3Б с рег. № ****.

Безспорно е и обстоятелството, че договорите са прекратени с изтичането на срока им, като дружеството „Д.Е.Л.“ ЕООД е придобило собствеността върху посочените полуремаркета.

От представените и приети по делото легализирани преводи на чуждестранни документи, а именно 2 броя официално уведомление и предупреждение от адв. Д.Б., протокол № I073/OU6255 и протокол I073/0U6126 се установява, във връзка с нарушения, извършени на 06.07.2017 г. от превозно средство с рег. № **** и на 13.07.2017 г. от превозно средство с рег. № ****, на лизингодателя, в качеството му на собственик на процесните превозни средства, са наложени две глоби, които съгласно изпратените официални уведомления и последни предупреждения за плащане са в размер на 250,88 евро, 2 всяка.

Към доказателствената съвкупност по делото е приобщена фактура № 0001366840 от 15.01.2021 г., издадена от „ОТП Лизинг“ ЕООД с получател „Д.Е.Л.“ ЕООД, в която лизингодателят е начислил „такса услуга за плащане на глоба“ на стойност 20,00 лева.

Видно от представените два броя известия за плащане, лизингодателят претендира от „Д.Е.Л.“ ЕООД заплащане на глоба с фиш № IO73OU6355/RRBG01 и глоба с фиш № IO73OU6126/GGBG01, всяка в размер на 490.69 лева.

По делото са представени извлечения от SWIFT от 21.09.2019 г., въз основа на които се установява, че ищецът е извършил две плащания, всяко от които в размер на 250.88 евро.

Плащането е извършено по посочените банкови сметки съгласно изпратените от адв. Д.Б. последни предупреждения за плащания, като основание за заплащане е вписана съответния посочен във всяко последно предупреждение референтен номер.

От представените и приети по делото два договора за оперативен лизинг, сключени между „Д.Е.Л.“ ЕООД /с предишно наименование „Ж.т.“ ЕООД/ и „Д.е.ф.а.т.“ ЕООД, ведно с 2 броя фактури и извлечения от разплащателна сметка, се установява, че процесните превозни средства са били предмет на договор за оперативен лизинг сключен за срок от 5 години, считано от 14.05.2014 г., като ползването им по силата на договорите е представено на „Д.е.ф.а.т.“ ЕООД.

По делото е представен и приет заверен от страната препис на лиценз № 5273, с валидност от 01.01.2017 г. до 31.12.2026 г., видно от който дружеството „Д.е.ф.а.т.“ ЕООД има правото да извършва международен автомобилен превоз за товари за чужда сметка или срещу възнаграждение.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, като същата е допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

След извършена служебна проверка въззивният съд първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо. установи, че

Неоснователни са доводите, наведени във въззивната жалба, че първоинстанционното съдебно решение е недопустимо, тъй като ответниците в първоинстанционното производство не притежавали пасивна процесуална легитимация. Процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на производството, като заявените от ищеца правни твърдения обуславят както неговата собствена процесуална легитимация, така и процесуалната легитимация на ответника и очертават кои са надлежните страни по делото. Когато съдът проверява дали искът е предявен от и срещу надлежната страна, той трябва да изхожда от правото, така както то се претендира от ищеца, като действителното правно положение подлежи на установяване едва с акта по съществото на спора. В този смисъл, доколкото в исковата молба се съдържат твърдения, че ответниците дължат заплащане на претендирана от ищеца сума по силата на възникнало 3 между страните договорно правоотношение, то искът е допустим, респективно не е налице недопустимост на първоинстанционното съдебно решение на това основание.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявени по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 345, ал. 1 ТЗ за заплащане на задължения, възникнали по силата на сключени между страните в производството договори за финансов лизинг.

Договорът за финансов лизинг по своята правна характеристика представлява консенсуален, неформален, двустранен, комутатитен и възмезден договор, при който предаването на вещта, предмет на договора, както и заплащането на уговореното между страните възнаграждение не са част от фактическия състав на договора, а представляват изпълнение на поетите от страните по облигационното правоотношение задължения. За възникването на задължението за плащане е необходимо лизинговата вещ да бъде предадена за ползване на лизингополучателя.

В обхвата на задълженията на дружеството-лизингодател е да предаде вещта, предмет на договора за лизинг, да предостави свободното ползване върху нея в рамките на уговорения между страните срок, както и да прехвърли правото на собственост върху предмета на договора след изтичане срока за ползване. За лизингополучателя се пораждат задълженията да заплати уговореното възнаграждение, да пази вещта и да я използва съгласно предназначението й, да заплаща всички разноски, свързани с ползването и поддържането й, като след изтичане на срока на договора следва да върне лизинговата вещ, в случай че не упражни правото си да придобие собствеността върху нея.

По отношение на сключените между страните договори за лизинг приложение намират разпоредбите на ТЗ, по аргумент от чл. 286, ал. 1 ТЗ и чл. 286, ал. 2 във вр. чл. 1, ал.

1, т. 15 ТЗ, тъй като облигационното правоотношение е възникнало между лица, които са търговци, свързано е с упражняваното от тях занятие, а и сключените договори са от вида на обективните (абсолютните) търговски сделки.

В настоящия случай не е спорно обстоятелството, че страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение по два договора за финансов лизинг с предмет полуремарке Шмитц СЦБ С3Б с рег. № **** и полуремарке Шмитц СЦБ С3Б с рег. № ****.

Не е спорно обстоятелството и че след изтичане на уговорения между страните срок за ползване на процесните полуремаркета, дружеството-лизингополучател е упражнило правото си на изкупуване и е да придобило собствеността върху тях.

Страните не спорят, че и двата договора за оперативен лизинг са сключени при общи условия. Това обстоятелство се установява и от самите договори, в които е посочено, че се сключват при общи условия, неразделна част от всеки договор.

В съдебната практика не съществува спор, че Общите условия са отнапред установена от една от страните по сделката типизирана за конкретния вид договор клауза, която по силата на чл. 298, ал. 1 ТЗ е задължителна за другата страна, при спазване на въведените от законодателя изрични условия и разграничение, свързани с притежаване или не на качеството и на "търговец".

4

Неоснователни са доводите на жалбоподателите, наведени във въззивната жалба, че представените с исковата молба общи условия не ги обвързват, тъй като същите не били подписани от страните. Доколкото и лизингополучателят, и съдлъжникът са търговци по смисъла на ТЗ, то на основание чл. 298, ал. 1, т. 2 ТЗ тези общи условия стават задължителни за тях, ако са ги знаели или са били длъжни да ги знаят и не ги оспорят незабавно. Както беше посочено, във всеки отделен договор е записано, че същият се сключва при общи условия на дружеството-лизингодател. Обстоятелството, че договорите са били изпълнявани през целия срок на действие без възражение от никоя от страните по тях обосновава извод, че жалбоподателите не само са били запознати с приложените към договора общи условия, но са се и съгласили с тях без да ги оспорват.