Определение № 5046 от 19.11.2024, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5046 гр. Варна, 18.11.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ГО, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светла В. Пенева

Членове:

Красимир Т. Василев

Деница Славова като разгледа докладваното от Деница Славова Въззивно частно гражданско дело № 20243100502110 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх. № 78584/02.10.2024г., от Е. К., гражданин на Италия с адрес в гр. Палермо чрез адв. С. с адрес за призоваване гр. Варна, ул. Л. Заменхоф № 24, против Определение № 10521/18.09.2024 г. по гр.д. № 20223110115732 по описа за 2022г. на 39-ти състав на ВРС, с което е ОСТАВЕНО БЕЗ УВАЖЕНИЕ възражението на ответника Е. К. за липсата на международна компетентност на българския съд да разгледа и да се произнесе по повдигнатия спор с правно основание чл. 127 ал. 2 от СК.

В частната жалба се излага, че районният съд неправилно е приложил Регламент № 2201/2003г., тъй като съгласно чл. 8 пар. 1 от същия, компетентни по делата, свързани с родителската отговорност на дете, са съдилищата на държава-членка, в която детето има обичайно местопребиваване по времето, когато съдът е сезиран. Твърди, че към датата на сезиране на ВРС, детето Джовани К., родено на 05.10.2020г. в Италия, е само италиански гражданин с местоживеене в Италия. Сочи още, че не е приемал компетентността на българския съд, поради което не е налице и хипотезата на чл. 12 пар. 3, б. „б“ от Регламента. Счита, че независимо от постановеното и влязло в сила решение по гр. дело № 13097 по описа на СГС за 2022 год., потвърдено и влязло в сила с Решение № 646 от 30.05.2024 год. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, XIV- ти състав по в. гр. дело № 1066 по писа за 2024 год., следва да се приеме, че още с напускането на Италия заедно с 1 детето, ищцата е взела решение да се установи трайно в България, т.е. детето е неправомерно доведено в България. Счита, че пречка за разглеждане на спора от българския съд е и заведеното пред съда за непълнолетни в гр. Палермо иск от страна на бащата, който не е с различна правна квалификация, тъй като се разглежда по реда на чл. 330, чл.333., чл.336 и чл. 337 от Гражданския кодекс на Италия, които цитира.

В срока за отговор е постъпил такъв от ответника по ЧЖ, в който се сочи, че постановеното от първоинстанционния съд определение е правилно и законосъобразно. Сочи, че правилно ВРС е приел, че производството пред съда в Палермо е с друга правна квалификация, тъй като се отнася за производство с различен предмет. Посочва, че обичайното местопребиваване на детето не се определя от гражданството му, като към момента на сезиране на ВРС, то е в Р България. Сочи, че майката и детето са пристигнали на територията на България със съгласието на бащата, а не неправомерно. Следва да бъде прието още, че висшият интерес на детето е водещ при преценката на съда, като въз основа на фактите следва да се приеме, че в негов интерес е то да продължи грижите и лечението си на територията на Р България.Сочи, че ВРС правилно е приложил Регламент № 2201/2003г., тъй като обичайното местопребиваване означава определена интеграцията на детето в съответната социална и семейна среда, каквато безспорно е налице. Счита, че приложима е нормата на чл. 10 от Регламента.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и с оглед на своето вътрешно убеждение, намира следното:

Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, редовна е, тъй като изхожда от легитимирано лице, подадена е срещу подлежащ на обжалване акт, внесена е дължимата държавна такса, поради което е допустима за разглеждане.

По същество е неоснователна поради следните съображения:

Производството пред ВРС е образувано по предявени искове с правно основание чл.127 ал. 2 от СК и чл. 143 и чл. 149 от СК от А. С. В., с постоянен адрес в гр. Варна срещу Е. К., гражданин на Италия с адрес в гр. Палермо, за определяне на мерки по отношение на детето Джовани К., ЕГН **********, род. на 05.10.2020г., а именно предоставяне упражняването на родителските права по отношение на детето на майката, определяне на местоживеенето на детето при неговата майка, постановяване на лични отношения между детето 2 и неговия баща, както и определяне на издръжка в полза на детето за напред, както и за минало време за период една година назад от датата на предявяване на исковете.

Делото е заведено пред ВРС на 28.11.2022г.

От доказателствата по делото се установява, че пред съд в Италия на 21.11.2022г. /преди образуване на настоящото производство/ е заведено производство за „лишаването на г-жа А. В. от родителска отговорност или алтернативно да издаде суспензивна мярка за родителска отговорност“, на основание чл. 330, 333 и 336 от Гражданския кодекс на Италия.

Няма спор по делото /съгласно изнесените от страните твърдения/, че майката и детето пребивават трайно в Р България, считано от 15.10.2021г. с едно прекъсване за периода 21.12.2021г.-26.03.2022г. Налице е спор по въпроса дали е имало изразено от бащата съгласие за пребиваването на детето в Р България към датата на преместването. Това обстоятелство обаче има правно значение само в производството за връщане на дете по Хагската конвенция, но няма правно значение при преценката на съда по въпроса, релевантен за настоящото произнасяне по частната жалба, относно обичайното местопребиваване на детето към датата на завеждане на иска в съда, която преценка се основава на обективни критерии.

Няма спор и че, съгласно решение № 513 от 26.01.2024г. по гр. дело № 13097 по описа за 2022 год. на СГС, потвърдено с Решение № 646 от 30.05.2024 год. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, XIV- ти състав по в. гр. дело № 1066 по писа за 2024 год. е ОСТАВЕНА БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с правно основание чл. 8 и следващите от Хагската конвенция във връзка с чл. 22а от Закона за закрила на детето, на Е. К., роден на 09.12.1990 г., италиански гражданин, постъпила чрез Министерството на правосъдието на Република България, като централен орган по смисъла на чл.

6 от Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, срещу А. С. В., с ЕГН **********, за връщането на малолетното дете Джовани К., с ЕГН **********, на молителя в Република Италия. Молбата е отхвърлена на основание член 13, първа алинея, буква б) от Хагската конвенция от 1980 г.

Макар, че мотивите на съда нямат сила на пресъдено нещо, за пълнота с оглед различното тълкуване на страните следва да се посочи, че първоинстанционния съд е приел, че по данните в делото не може да се направи категоричен извод, че детето е имало обичайно местопребиваване в 3

Италия, тъй като ответницата и детето на няколко пъти пътували между България и Италия, и детето било отглеждано от майката както в Италия, така и в България в периода преди твърдяното задържане в България. От своя страна въззивният съд е приел, че спорен остава въпросът дали бащата е дал изрично съгласие детето да бъде изведено от страната и да промени постоянно местопребиваването си или не. И двете инстанции обаче категорично сочат, че най-висшият интерес на детето е то да остане при своята майка в България, както с оглед факта, че тя е основният обгрижващ родител, към който детето е емоционално силно привързано, така с оглед здравословното му състояние – установената диагноза при малолетното дете Джовани - синдом на СтърджВебер, за което заболяване след установяването на територията на Република България детето търпяло подобрение с оглед осъществените активни медицински грижи от страна на майката.

Настоящият състав намира, че приложимото към делото международно право е Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 години относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца, доколкото съгласно чл. 104 от същия сочи, че при спазване на член 100, параграф 2 от настоящия регламент, Регламент (ЕО) № 2201/2003 се отменя, считано от 1 август 2022 г. /преди завеждане на настоящото дело/.

Съгласно чл.7 от Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 години се определя общата международна компетентност на съдилищата, като пар. 1 сочи, че съдилищата на държава членка са компетентни по въпроси, свързани с родителската отговорност за дете, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка към момента на сезирането на съда, а пар. 2 предвижда, че настоящия член се прилага при спазването на членове от 8 до 10.

В чл. 9 от Регламент (ЕС) 2019/1111 е изрично предвидена компетентност при неправомерно отвеждане или задържане на дете, каквато е настоящата хипотеза съгласно твърденията на ответника, поради което приложима се явява именно посочената разпоредба.

В същата е предвидено, че без да се засяга член 10, в случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно местопребиваване в друга 4 държава членка. Това придобиване на обичайно местопребиваване в друга държава членка се осъществява чрез алтернативно осъществяване на две предпоставки: или по б. a) всяко лице, институция или друг орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителски права, е приело отвеждането или задържането; или по б. б) детето е пребивавало в тази друга държава членка най-малко една година след като лицето, институцията или друг орган, на който е предоставено правото на упражняване на родителски права, е узнал или е трябвало да узнае къде се намира детето и детето се е установило в своята нова среда и е изпълнено поне едно от следните условия като са изброени алтернативно условия по точки от i) /едно римско/ до v) /пет римско/.

В чл. 9 е предвидена пророгация на компетентност на италианските /в случая/ съдилища за определен период от време /до придобиване на нова компетентност при установяване на ново обичайно местопребиваване/ - в случая до придобиване на компетентност на българските съдилища. В първия случай не е предвиден точен срок, а само наличие на условие, което в настоящия случай не е налице - очевидно липсва приемане на отвеждането или задържането от ответника, доколкото той е подал молба по Хагската конвенция.

Във втория случай е предвиден срок от една година при наличие на различни хипотези. По отношение на условието на т. iii) /три римско/ обаче е необходимо молбата за връщане, подадена от носителя на правото на упражняване на родителските права да е била отхвърлена от съд на държава членка на основания, различни от член 13, първа алинея, буква б) или член 13, втора алинея от Хагската конвенция от 1980 г. и това решение вече не подлежи на обжалване по общия ред. В конкретния случай молбата на ответника е отхвърлена точно на основание член 13, първа алинея, буква б) от Хагската конвенция от 1980 г.

Тълкувайки смисъла на посочената разпоредба съдът намира, че в този случай Регламент (ЕС) 2019/1111 изключва изобщо пророгацията, доколкото не е налице нито една от хипотезите на чл. 9 б. б). В случай, че компетентен съд е приел, че е налице хипотезата на член 13, първа алинея, буква б) от Хагската конвенция от 1980 г., изобщо е неприложима пророгацията дори и в посочения едногодишен срок, като това се налага от най-висшия интерес на детето.

По делото се установява, че от твърдяното отвеждане или задържане на детето от майката на 15.10.2021г. до датата на сезиране на съда с исковете по 5 чл. 127 ал. 2 от СК на 28.11.2022г. е изминал период от повече от една година, т.е. дори и молбата по Хагската конвенция да беше отхвърлена на друго основание, то пророгацията на компетентност щеше да бъде изключена. Тъй като обаче молбата по Хагската конвенция е отхвърлена на основание член 13, първа алинея, буква б) от Хагската конвенция от 1980 г., то пророгацията изобщо е изключена и съдът следва да преценява наличието на предпоставките на чл. 7 от Регламент (ЕС) 2019/1111 на Съвета от 25 юни 2019 години без да се съобразява с обвързващия срок на чл. 9 б. б) от Регламента.