Решение № 534 от 28.04.2023, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 534 гр. Варна, 27.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Светлана Тодорова

Членове:

Диана К. Стоянова

Цветелина Г. Хекимова при участието на секретаря Христина Здр. Атанасова като разгледа докладваното от Цветелина Г. Хекимова Въззивно гражданско дело № 20223100502398 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Образувано е по въззивна жалба вх. №64969/23.09.2022г. от „Норма Хотел Ерма” ЕООД, ЕИК 202294143 със седалище гр. Варна срещу решение №2669 от 10.08.2022г. по гр.д. №20213110110566 на ВРС, 40 състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявения от жалбоподателя иск срещу „Фреш ПМ“ ООД, ЕИК 204007019, със седалище гр. Варна иска над присъдения размер от 394,52 лева до пълния претендиран размер от 20 317, 78 лева,, представляваща дължима неустойка за период от 08.02. до 09.02.2021г. вкл. по т. VI.4 от писмен договор от 03.10.2016г. за наем на обект – магазин, находящ се в хотел „Ерма“, к.к.

„Златни пясъци“ в размер на удвоената стойност на общата наемна цена по чл. 2.2 от споразумение от 02.10.2019г. към договора в размер на 36 000 лева годишно, ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска – 19.07.2021г. до окончателното й изплащане, на основание чл.92 ЗЗД.

В жалбата се твърди, че обжалваното решение е незаконосъобразно и неправилно. Твърди се, че неоснователно е прието от съда наличие на условията за прилагане на чл.292, ал.1 от ТЗ, като се сочи, че липсват твърдения от страните в тази насока, че не са налице трайни търговски отношения между страните, както и че дори да се приеме наличието им, между страните не е било постигнато съгласие относно съществените елементи на сделката. Сочи се, че неправилните изводи на съда за наличие на предпоставките по чл.292, ал.1 от ТЗ са основани на необсъждане на доводите и 1 възраженията на страните и на събраните по делото доказателства. Отправената към съда молба е да бъде отменено решението и уважен изцяло предявения иск, като се присъдят и дължимите на ищеца разноски.

В жалбата са направени доказателствени искания въз основа на твърдения за извършени от първоинстанционния съд нарушения на процесуалните правила.

В срока по чл. 263 ГПК, въззиваемата страна „Фреш ПМ“ ООД, ЕИК 204007019, със седалище гр. Варна е депозирала писмен отговор, с който изразява становище за неоснователност на въззивната жалба. Твърди се законосъобразност на извода на съда за наличие на трайни търговски отношения между страните, както и за водене на преговори за сключване на нов договор. Твърди се недопустимост на отправените с въззивната жалба доказателствени искания.

За да се произнесе, съдът взе предвид следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от „Норма Хотел Ерма” ЕООД, ЕИК 202294143, със седалище гр. Варна, иск срещу „Фреш ПМ“ ООД, ЕИК 204007019, със седалище гр. Варна, за заплащане на сумата от 20 317, 78 лева, представляваща дължимо договорно обезщетение /неустойка/ по писмен договор за наем от 03.10.2016г. на обект – магазин, находящ се в хотел „Ерма“, к.к. „Златни пясъци“, ведно със законната лихва от датата на завеждане на иска – 19.07.2021г. до окончателното й изплащане.

Твърди се в исковата молба, че между страните бил сключен писмен договор за наем на обект – магазин, находящ се в хотел „Ерма“, к.к. „Златни пясъци“. Договорът бил сключен за срок от шест години, с крайна дата 30.10.2022 г. Със споразумение от 02.10.2019г. срокът на договора бил намален на четири години – до 20.10.2020г., както и наемната цена на 36 000 лева с ДДС. След изтичане на срока на договора страните не сключили нов. С писмо-покана, получено от ответника на 19.11.2020 г., ищецът го поканил да предаде държането на процесния магазин в едноседмичен срок, което не било направено.

След изпращане на допълнителни писма и покани ответникът уведомил ищеца на 04.02.2021г., че ще предаде държането на обекта на 10.02.2021г. Съгласно чл. 4 от раздел VIти на сключения между страните договор за наем от 03.10.2016г., при освобождаване на обекта от наемателя след изтичане на договора, същият е длъжен да заплати на наемателя обезщетение за периода, в който не е освободил обекта, на база удвоения размер на общата наемна цена, която съгласно чл. 2.2 от споразумението от 02.10.2019г. била в размер на 36 000 лева. Периодът на задържане на процесния магазин от страна на ответника при противопоставяне на ищеца – наемодател, бил от 31.10.2020г. до 10.02.2021г. (103 дни).

В проведеното по делото първо открито съдебно заседание ищецът уточнява, че с обратна разписка за доставяне на писмо на 19.11.2020 година, ответникът е получил представеното в същото съдебно заседание уведомително писмо с изх. № 4 от 12.11.2020 година, а приложеното към исковата молба писмо-покана е изпратено по ел. поща на 25.01.2021г. от имейл ***************** който е на управителката на ответното дружество 2

„Фреш Пм“ ООД.

В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Фреш ПМ“ ООД, с който се оспорва исковата молба по основание и размер над сумата от 398,52 лева, представляваща договореното между страните обезщетение за периода 09.02.2021г.- 10.02.2021г. Не оспорва, че между страните е бил сключен договор за наем, както и че е било подписано споразумение. Посочва, че съгласно сключения между страните договор за наем процесният магазин е следвало да бъде върнат в 30-дневен срок от прекратяването на договора. Не оспорва, че на 19.11.2020г. е получил покана за предаване владението на обекта, но посочва, че наемодателят неправилно е определил срок за предаване на имота от 3 дни, като същият е следвало да бъде посочен като 30-дневен.

Следващата посочена дата била 09.02.2021г. Твърди, че между управителите на двете дружества са били водени преговори за сключване на нов договор за наем на процесния магазин, които били безрезултатни. Поради това по вина на наемателя се стигнало до предаване на обекта с приемо-предавателен протокол не на 09.02.2021г., а на 10.02.2021г., за който срок признава иска.

Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е допустимо, като постановено при наличие на положителните и липса на отрицателните процесуални предпоставки.

По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбите оплаквания, които се изразяват в твърдения за неправилност на първоинстанционното решение относно извода на съда, че са налице условията за прилагане на чл.292, ал.1 от ТЗ.

Съгласно чл. 92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.

Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнението на договор, е: наличие на валидно договорно задължение, уговорена неустойка, неизпълнение на задължението.

Ищецът основава твърденията си за наличие на облигационно правоотношение на представения договор за наем на обект – магазин, находящ се в хотел „Ерма“, к.к. „Златни пясъци“, сключен на 03.10.2016г. между „Норма Хотел Ерма” ЕООД като наемодател и 3

„Фреш ПМ“ ООД като наемател за срок от шест години, с крайна дата 30.10.2022г. и наемна цена от 103000 лева на сезон. Не се спори между страните относно автентичността и действителността на процесния договор, поради което следва да се приеме, че е валидно възникнало облигационно правоотношение между страните по договор за наем. Със споразумение от 02.10.2019г. срокът на договора бил намален на четири години – до 20.10.2020г., както и наемната цена - на 36 000 лева с ДДС за сезон 2020г.

Претенцията за заплащане на неустойка се основава на раздел VI т. 4, съгласно която при освобождаване на обекта от наемателя след изтичане на договора, същият е длъжен да заплати на наемодателя обезщетение за периода, в който не е освободил обекта, на база удвоения размер на общата наемна цена. Наличието на клауза с посоченото съдържание се установява от текста на представения договор, не се твърдят от страните и при извършената служебна проверка за действителност не се констатират пороци на клаузата, водещи до недействителност, поради което следва да се приеме, че при наличие на предвидените в нея предпоставки възниква задължение на наемателя да заплати на наемодателя обезщетение в посочения размер.

Не се спори между страните по делото, че срокът на сключения между страните договор е изтекъл, след което наемателят е бил поканен от наемодателя да върне вещта с писмо, получено на 19.11.2020г. От анализа на разменената между страните кореспонденция се установява, че първо е било изпратено и съответно получено на 19.11.2020г. писмото от 12.11.2020г./л.73 от първоинстанционното дело/. От заключението по приетата СТЕ се установява, че ответникът в отговор на поканата е предложил с писмо по ел. поща три варианта за продължаване или прекратяване на договора с оглед на твърдения за наличие на неуредени задължения към наемателя във връзка с предплатени суми за наемна цена и извършени подобрения в наетия имот. Наемодателят е получил това писмо на датата на отправянето му – 24.11.2020г., след което на 25.01.2021г. е отправил отново покана за предаване държането на наетата вещ с посочена точна дата, на която това да бъде извършено - 08.02.2021г. Фактът, че именно тази покана е отправена на 25.01.2021г. се установява от отговора на ответното дружество с дата 04.02.2021г., от който е видно, че е във връзка с писмо – покана от 25.01.2021г., в която се иска предаване на имота на дата 08.02.2021г., която не е посочена в първото писмо.

Настоящият състав намира за основателно възражението във въззивната жалба, че в случая не са налице основания да се приеме приложимост на предвидената в чл.292, ал.1 от ТЗ хипотеза. Действително се установява, че страните са били в трайни търговски отношения, но другата изискуема предпоставка е предложението да съдържа основните елементи на договора по начин, обуславящ възникването на валидна облигационна връзка без последващи допълнения и уточнения. С отговора на първата отправена покана ответното дружество е предложило на наемодателя три различни възможности, описани подробно в писмо от 24.11.2020г., при първата от които се предлага да се продължи договора, а при другите две да се освободи помещението. Така предложените три варианта не са в състояние да обосноват приложение на хипотезата на чл.292, ал.1 от ТЗ, доколкото нито един от тях не 4 съдържа съществените елементи на договор, изборът между тях е предмет на последващи преговори, като същевременно липсва предложение да се запази договора с дотогавашните параметри. С оглед на изложеното липсва основание за приложение на установената от разпоредбата на чл.292, ал.1 от ТЗ презумпция.

Основният спорен въпрос е от кой момент се дължи заплащане на предвиденото обезщетение – от следващия ден след изтичане на срока на договора или след изтичане на тридесетдневен срок след изтичане на срока съобразно т.5 от раздел V Б на договора. При анализ на относимите клаузи от договора в тяхната взаимовръзка се налага извода, че по силата на т.5 от раздел V Б на наемателя е предоставен тридесетдневен срок, в който да върне предадения му обект по предвиден в същата разпоредба ред. До изтичане на този срок не възниква задължението му за изплащане на предвидената в т. 4 от раздел VI неустойка, доколкото тя по същността си представлява предварително определено обезщетение за неизпълнение, а до изтичане на тридесетдневния срок наемателят все още не е в неизпълнение.