Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 816 от 09.07.2024, Апелативен съд - София

Съд
Апелативен съд - София
Дело
Въззивно гражданско дело 2005/2023
Вид
Решение № 816
Подписан
09.07.2024
В сила
09.07.2024
Състав
Златина Рубиева, Иванка Иванова, Петя Алексиева

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 816 гр. София, 09.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на пети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Златина Рубиева

Членове:

Иванка Иванова

Петя Алексиева при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова като разгледа докладваното от Златина Рубиева Въззивно гражданско дело № 20231000502005 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК.

С решение № 34 от 23.01.2023г., постановено по гр. д. № 385 по описа за 2021г., Окръжен съд - Монтана е осъдил ЗК „Лев Инс” АД да заплати на Д. В.

З., на основание чл. 432, ал.1 от КЗ, сумата от 80 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразили се в болки и страдания от смъртта на нейния син В. С. З., настъпила на 10.08.2021г., вследствие на пътно-транспортно произшествие, причинено от И. З. Б. – водач на товарен автомобил марка „Рено“, модел „Мастер“ с peг. № ********, ведно със законната лихва върху посочената сума от 27.11.2021г. до окончателното изплащане на обезщетението, като е отхвърлил иска в останалата част до пълния предявен размер от 200 000 лв., като неоснователен. С решението Окръжен съд - Монтана е осъдил ЗК „Лев Инс” АД да заплати на Д. В. З. сумата от 992,20 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат от настъпилата смърт на нейния син В. С. З., настъпила на 10.08.2021г., вследствие на пътно-транспортно произшествие, причинено от И. З. Б. – водач на товарен автомобил марка „Рено“, модел „Мастер“ с peг. № ********, ведно със законната лихва върху посочената сума от 27.11.2021г. до окончателното изплащане на обезщетението, като е отхвърлил иска в останалата част до пълния предявен размер от 1984,40 лв., като неоснователен. С решението Окръжен съд - Монтана е осъдил ЗК „Лев Инс” АД да заплати на С. Г. З., на основание чл. 432, ал.1 от КЗ, сумата от 80 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразили се в 1 болки и страдания от смъртта на неговия син В. С. З., настъпила на 10.08.2021г., вследствие на пътно-транспортно произшествие, причинено от И. З. Б. – водач на товарен автомобил марка „Рено“, модел „Мастер“ с peг. № ********, ведно със законната лихва върху посочената сума от 27.11.2021г. до окончателното изплащане на обезщетението, като е отхвърлил иска в останалата част до пълния предявен размер от 200 000 лв., като неоснователен. С решението Окръжен съд - Монтана е осъдил ЗК „Лев Инс” АД да заплати на М. Ц. Г., на основание чл. 432, ал.1 от КЗ, сумата от 40 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразили се в болки и страдания от смъртта на В. С. З., настъпила на 10.08.2021г., вследствие на пътно-транспортно произшествие, причинено от И. З. Б. – водач на товарен автомобил марка „Рено“, модел „Мастер“ с peг. № ********, ведно със законната лихва върху посочената сума от 27.11.2021г. до окончателното изплащане на обезщетението, като е отхвърлил иска в останалата част до пълния предявен размер от 200 000 лв., като неоснователен. С решението Окръжен съд - Монтана е осъдил ЗК „Лев Инс” АД да заплати на Д. В. З., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 942,30 лв., представляващи направени разноски по делото. С решението е осъдил ЗК „Лев Инс” АД да заплати на С. Г. З., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 400,00 лв., представляваща направени разноски по делото. С решението е осъдил ЗК „Лев Инс” АД да заплати на адв. Я. Д., на основание чл. 38, ал. 2 от ЗА, сумата от общо 13050,00 лв. за осъществено процесуално представителство на тримата ищци. С решението е осъдил ЗК „Лев Инс” АД да заплати по сметка на Окръжен съд-Монтана дължимата държавна такса върху уважените искове в общ размер на 5999,68 лв. С решението е осъдил М. Ц. Г., Д. В. З. и С. Г. З. да заплатят на ЗК „Лев Инс” АД, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 600 лв. разноски, съразмерно с отхвърлената част на исковете. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач И. З. Б. на страната на ответника.

Срещу решението в отхвърлителните му части е подадена въззивна жалба от тримата ищци в първоинстанционното производство, като Д. З. и С.

З. обжалват решението за сумите над 80 000 лв. до 200 000лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, М. Г. обжалва решението за сумата над 40 000лв. до сумата от 120 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди. Въззивницата-ищца Д. З. обжалва решението и в отхвърлителната част по отношение на обезщетението за имуществени вреди за разликата над 992.20лв. до 1984.40лв. В жалбата се сочи, че съдът не е обсъдил в пълнота причинените неимуществени вреди, интензитета и продължителността на търпените болки страдания, поради което неправилно е приложил принципа за справедливост, с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Релевира се възражение, че съдът не е съобразил размера на обезщетението с момента на настъпване на ПТП и с размера на присъжданите за сходни случаи обезщетения. В жалбата се поддържа оплакване за неправилност на решението в частта, в която съдът е приел, че е 2 налице принос от страна на починалия. Излага се становище, че определените от съда 50% съпричиняване са значително завишени. Изразява се несъгласие с направения от решаващия съд извод, че инцидентът е бил предотвратим, ако мотористът се е движил в границите на разрешената за участъка скорост. В жалбата се сочи, че поведението на водача на мотоциклет „Хонда“ със скорост над допустимата от 80 км/ч. не е в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на пътния инцидент, а основната причина за настъпването му е навлизането на товарен автомобил „Рено Мастер“ в насрещната пътна лента, с което е отнел предимството на движещия се по нея мотоциклет „Хонда“. При условията на евентуалност се излага становище, че ако съдът приеме наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на В. С. З., то същото следва да бъде не по-високо от 10%. Прави се искане въззивният съд да постанови решение, с което да отмени частично постановеното решение и да постанови друго такова, с което да уважи предявените искове в пълния предявен размер на по 200 000лв. за ищците Д. З. и С. З., а за ищцата М. Г. – до размера от 120 000 лв., представляващи обезщетение за причинените неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 27.11.2021г. до окончателното плащане. По отношение на предявения от ищцата Д. З. иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди се прави искане същият да бъде уважен в пълния предявен размер. Предявява се претенция за присъждане на направените разноски пред двете инстанции.

В срока по чл. 263, ал.2 ГПК е подадена насрещна жалба от ответника в първоинстанционното производство, чрез пълномощника му по делото.

Въззивникът-ответник обжалва решението в частта, в която в полза на Д. З. и С. З. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди за сумите над 24 000лв., а в полза на М. Г. е присъдено обезщетение за неимуществени вреди за сумата над 10 000лв. В жалбата се релевират възражения за неправилност на решението в обжалваните му части, поради постановяването му в нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал.2 ЗЗД. Излага се становище, че определеният процент съпричиняване (50%) е занижен, като би следвало да бъде определен такъв в размер на не по-малко от 80%, тъй като по делото било доказано конкретно противоправно поведение на пострадалия, което не съответствало на предписаните правила за движение по пътищата, визирани в нормите на чл. 20, ал. 2 и чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. В жалбата се поддържа довод, че при управление на превозното средство от пострадалия със скорост в границите на ограничението, дори и в случай на контакт между превозните средства, телесните травми не биха били толкова значими и с реална възможност за предотвратяване на фаталния изход. Прави се оплакване, че първостепенният съд не е направил правилна преценка на свидетелските показания, съобразно изискванията на чл. 172 ГПК. В жалбата се сочи, че съдът не е установил действителното съдържание на връзката между пострадалия и всеки един от ищците. Излага се твърдение, че неоснователно в полза на пълномощника на ищците били присъдени разноски за процесуално представителство при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Сочи се, че договорът, 3 въз основа на който било осъществено процесуалното представителство на ищците бил сключен при действието на Наредба № 1/2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията преди изменението от 04.11.2022г., като процесуалните действия, извършени от адвоката в изпълнение на този договор, били осъществени при действието на Наредбата в предхождащата изменението от 04.11.2022г. редакция, поради което присъденото възнаграждение за процесуално представителство на ищците се явявало незаконосъобразно завишено. В жалбата се прави искане въззивният съд да отмени решението в обжалваните части. Предявява се претенция за присъждане на направените разноски пред двете инстанции.

Третото лице-помагач на ответника е подало отговор на подадената от ищците въззивна жалба, в който сочи, че същата е неоснователна.

В открито съдебно заседание пред настоящата инстанция всяка от двете страни поддържа подадената въззивна жалба и изразява становище, с което оспорва жалбата на насрещната страна.

Въззивните жалби, с които въззивният съд е сезиран, са подадени в законоустановения срок, от процесуално легитимирани страни, поради което се явяват допустими.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са при условията на активно субективно съединяване искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, вр. с чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД и с предмет – присъждане на обезщетение за претърпените от ищците имуществени и неимуществени вреди, вследствие смъртта на техния син В. С.

З., и за М. /лице, с което починалият е съжителствал на семейни начала/. При предявен иск с посоченото правно основание, ищецът следва да установи, че е извършено противоправно деяние от водач на застрахован с договор за застраховка „Гражданска отговорност” при ответника автомобил, че това деяние му е причинило вреди и те са в причинна връзка с противоправното деяние. С обжалваното решение ОС-Монтана е уважил частично предявените искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди и имуществени вреди. Първостепенният съд е приел за доказано възражението за съпричиняване, като е определил, че приносът на пострадалия за настъпване на произшествието е 50 %.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила в частта, в която предявените искове за обезщетение на претърпените от ищците Д. З. и С. З. неимуществени вреди са уважени до размера на сумата от по 24 000лв., ведно със законната лихва върху посочената сума от 27.11.2021г. до 4 окончателното изплащане на обезщетението, както и в частта, в която предявения иск за обезщетение на претърпените от ищцата Д. З. имуществени вреди е уважен до размера на сумата от 992,20лв., ведно със законната лихва върху посочената сума от 27.11.2021г. до окончателното изплащане на обезщетението, както и в частта, в която предявения иск за обезщетение на претърпените от ищцата М. Г. неимуществени вреди е уважен до размера на сумата от 10 000лв., ведно със законната лихва върху посочената сума от 27.11.2021г. до окончателното изплащане на обезщетението. С оглед на това основанието на предявените искове е установено със сила на пресъдено нещо и въззивният състав е недопустимо да се произнася по този въпрос.

Решение е валидно, същото е и допустимо в обжалваната част.

С оглед релевираните в двете въззивни жалби оплаквания, спорът на страните пред въззивната инстанция се съсредоточава върху въпросите за правилното приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал.2 ЗЗД.