Решение № 346 от 25.10.2023, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 346 гр. Кюстендил, 25.10.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, III СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Татяна Хр. Костадинова

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Симона Р. Цикова като разгледа докладваното от Росица Б. Савова Въззивно гражданско дело № 20231500500039 по описа за 2023 година

Д. И. Д. с ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ул. „***“ № 45, вх. А, ет. 3, ап. 8, чрез пълномощника си адв. Й. Б. от АК - Кюстендил, обжалва Решение № 285 от 07.06.2022 г., постановено от РС – *** по гр.д. № 2436/2021 г. по описа на същия съд.

С обжалвания първоинстанционен акт Дупнишкият районен съд е признал за установено, че Д. И. Д. дължи на „ЕОС Матрикс“ ЕООД,гр.***, суми по издадена заповед 1590.24лв главница, ведно с законна лихва от подаване на заявление по чл.410 ГПК и го е осъдил да заплати на „***“ ЕООД 118 лв. разноски.

Въззивникът навежда доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт поради неговата незаконосъобразност и необоснованост. Подчертава, че районният съд, постановявайки решението си при липса на мотиви и диспозитив, се позовал единствено на приетия за валиден договор за цесия, без да обсъди претенцията на ответника за невалидност на сключения договор за кредит.

Твърди, че договорът за кредит е недействителен поради липса на съгласие – чл. 26, ал. 2, пр. 2 от ЗЗД и противоречие със закона – чл. 26, ал. 1 пр. 1 от ЗЗД поради противоречие с разпоредбите на ЗПК и наличие на неравноправни клаузи в него по смисъла на ЗЗП.

Оспорва като неправилно, невярно и непълно съдържанието на представения от ищеца договор за кредит и счита същия за недействителен, доколкото е изготвен в 1 нарушение на българските и европейски стандарти относно изискуем шрифт /използван е шрифт с размер под 12/, нарушава добрите нрави и добросъвестност и е налице явна нееквивалентност на престацията, по договора била начислена прекомерно завишена възнаградителна лихва. Допълва, че длъжникът не бил получил уведомление за предсрочна изискуемост. Прави възражение за изтекла давност на основание чл. 110 и чл. 111, б. „в“ от ЗЗД на претендираните главница, лихви, съдебни разноски и хонорари.

На основание чл. 78, ал. 5 от ГПК прави възражение за прекомерност на присъдените с решението разноски, като несъобразени с цената на иска и фактическата и правна сложност на делото.

Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново решение, с което се отхвърли предявения иск. Претендират се разноските за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната страна „***“ ЕООД чрез пълномощника й адв. П. В. от САК, с който се излагат доводи за неоснователност на депозираната въззивна жалба и се възразява срещу наведените в нея оплаквания. Излагат се подробни съображения в подкрепа на становището за валидност на сключения договор. Твърди се, че петгодишната погасителна давност тече от момента, в който вземането е станало изцяло изискуемо – 07.11.2016 г., респ. към момента на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение давността не е изтекла.

Иска се оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение.

Въззивният съд е приел жалбата за допустима като изхождаща от страна в първоинстанционното производство, подадена в срок и насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.

В съответствие с правомощията си по чл. 269 от ГПК съдът извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която проверка намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението е и допустимо.

По правилността:

Въззивният съд, след преценка на твърденията и възраженията на страните, както и на събраните доказателства, касаещи предмета на спора, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, намира за установено от фактическа страна следното:

Производството пред РС *** е образувано по искова молба от „***“ ЕООД срещу Д.

И. Д., за признаване за установено , че ответникт дължи на ищеца сумата в размер на 1590,24 лева, представляваща неизплатена главница , ведно със законната лихва от датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в съда – 01.10.2021г. до окончателното изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение 2 на парично задължение по чл. 410 ГПК по образуваното ч.гр.дело № 1956/2021г. на по описа на ДнРС.

Срещу заповедта е било подадено възражение в срок от въззивника , като ищците са предявили иска по реда на чл.422 ГПК в преклузивния срок по чл.415 ГПК- видно от данните в приложеното ч.гр.дело № 1956/2021г.на ДнРС , образувано по подадено заявление по чл.410 ГПК на 01.10.2021г.

На 29.10.2013г. е сключен договор №*** за отпускане на паричен кредит между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД и Д. И. Д., на стойност 2600лв., както и такси в размер на 130лв. и застрахователна премия от 369,36лв. – общо 3099,36лв.Изготвеният погасителен прлан е за 36 вноски при размер на месечната вноска 125,70лв.( т.е.общо 4525,20лв.).

Налице е извършена цесия ( срвн.договор от 24.08.2015г.) между „Уникредит Кънсюмър Файненсинг“ АД – в качеството на цедент и ищеца „***“ ЕООД- в качеството на цесионер, в приложение №1 към който е включено и задължението на ответника към цедента.

Както се установява от заключение №2324/26.05.2023г.на в.л.М. В., прието във въззивното производство, по сметката на титуляра Д. Д. е постъпила сума от 1963,36лв., а по сметка на „*** ООД“с основание плащане от Д. Д. - 636,64лв.(двете суми формрат главницата).Констатира се също, че договорът е при фиксиран ГЛП – 26,5; ГПР -34,21.,а общата сума, постъпила за погасяване на кредита, е в размер на 1814,14лв., с която сума са погасявани дължима лихва, главница и лихви за просрочие; като последната вноска е направена на 04.05.2015г.При тези данни в заключението се сочи, че неиздължената главница би била 2171,84лв., в т.ч. просрочена към датата на цесията 581,60лв.и дължима редовна главница – 1590,24лв., като няма данни в последствие, вкл.до момента на изготвяне на заключението да са направени погасителни вноски.

В хода на първоинстанционното производство е представено уведомление с дата 27.07.2021г. за извършената цесия с указание за погасяване в полза на цесионера на дължимата сума в пълен размер в 7-дневен срок, като в противен случай ще бъдат предприети действия по събирането й по съдебен ред, което е връчено на 02.08.2021г.видно от приложеното известие за доставка.

Заявление по чл.410 ГПК въззиваемото дружество „***“ ЕООД е депозирало на 01.10.2021г., по което е образувано ч.гр.дело №1956/21г.на РС- ***. В полза на заявителя е издадена заповед за изпълнение на парично задължение №732 от 04.10.2021г., в която се съдържа търсената сума за главница 1590,24лв.на посоченото основание.Същата е връчена на въззивника ( длъжник по заповедта) на 20.10.2021г., който е депозирал възражение на 21.10.2021г.След съобщение до заявителя, получено на 08.11.2021г., настоящият иск по реда на чл.422 ГПК е предявен на 07.12.2021г.

В отговора на исковата молба се прави възражение за нищожност на договора- в т.ч.поради неспазване на изискването за шрифт и накърняване на добрите нрави предвид 3 надвишаване на възнаградителната лихва с повече от три пъти на основния лихвен процент , а също и за погасяване на вземанията поради изтекла давност.

При така установеното от фактическа страна, настоящият състав намира следното от правна страна:

Производството, образувано по реда на чл. 422 ГПК , е предназначено да стабилизира ефекта на издадена заповед за изпълнение, същата да влезе в сила. Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът се смята предявен от датата, на която е подадено заявлението (в случая - по чл.

410 ГПК). Ето защо, предмет на това исково производство може да бъде само вземането, предявено със заявление в заповедното производство. Процесното вземане следва да съвпада с вземането в заповедното производство по юридически факт, от който е възникнало, по страни, вид, падеж и размер. В противен случай искът ще бъде недопустим.

В случая, предявеният иск е допустим с оглед спазване на посочените условия, като освен това съдът намира, че цесията е била надлежно съобщена преди подаване на заявлението от страна на ищеца.Както се посочи, искът е предявен в преклуцивния срок по чл.415 ГПК, след съобщаване на заявителя за постъпило в срок възражение срещу издадената заповед. Същият е предявен по реда на чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 430, ал. 1 от ТЗ.

Предоставеният кредит е постъпил по банковата сметка на кредитополучателя, респ.за заплащане от същия на сума в полза на трето лице – в установени от експертизата, назначена във въззивното производство, размери .

Длъжникът е преустановил заплащането на погасителните вноски.

Цесионерът е изпратил покана до длъжника, след като е изтекъл крайният срок за погасяване на кредита.

Поканата не материализира изричното изявление, че кредитът се обявява за предсрочно изискуем. В същата не е посочен размер на просрочената главница и размер на дължими договорни и наказателни лихви (последните не се и претендират).

Крайният срок за погасяване на цялото задължение по Договора за кредит е 29.10.2016г., а заявлението е подадено на 01.10.2021г.

Ответникът, като кредитополучател, е останал задължен да върне непогасената чрез плащане част главницата, а възражението за изтекла погасителна давност е неоснователно, тъй като преди да изтече 5-годишния давностен срок е подадено заявлението за издаване на Заповед за изпълнение.

Издължаването на главницата на части /на вноски/ в срока на погасителния план не обосновава извод, че след срока на договора, когато цялата главница е изискуема ще се приложи погасителната давност за включената главница във всяка отделна вноска (срвн.изрично Решение № 898 от 17.06.2022 г. на САС по в. гр. д. № 3321/2021.).

По отношение на възраженията от страна на ответника по иска, че клаузите в договора са нищожни поради противоречие със закона и като неравноправни, въззивният съд приема, че договорът съдържа нищожни клаузи, в частта относно уговорената 4 възнаградителна лихва. За страните няма пречка да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД.

Разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС, е приета след датата на сключване на процесния договор за кредит със ЗИД на ЗПК и е в сила от 23.07.2014 г. Следователно към датата на сключване на договора за кредит страните са разполагали с възможността по чл. 9, ал. 1 от ЗЗД свободно да определят съдържанието му, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. При преценка дали тази уговорка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, следва да се съобразят конкретните данни по производството. С решение № 61/21.10.2015 г. , т. д. № 894/2014 г. на I т. о. на ВКС, се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва По време на действие на процесния договор размерът на законната лихва е 10. 00 % /основният лихвен процент на БНБ + 10 пункта/, т. е. уговорената възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва.В процесния случай уговорените в процесния договор ГПР (34,21) надхвърля посочения размер, поради което клаузата за възнаградителна лихва в процесния договор е нищожна.

На самостоятелно основание нищожен се явява и договорът с оглед неспазване на изискването за шрифт – предвид представените доказателства и конкретно погасителният план като неразделна част от този договор.С пар. 2 от ДР на ЗПК са въведени разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. С тази директива се цели сближаването на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите-членки относно потребителския кредит и установяването на правила за тях на общностно равнище. В чл.10 от същата се съдържат изисквания относно формата и съдържанието на договорите за потребителски кредит, като действително не е предвидено изискване за размера на шрифта на договора. Следва да се вземе предвид обаче, че директивите дават общите насоки при хармонизиране на националното законодателство на държавите- членки с европейското законодателство. Всяка държава-членка сама може да преценява как ще изпълни тези насоки и с какви конкретни средства. Българският законодател е въвел в ЗПК по-висок стандарт на защита на потребителя, предвиждайки специални технически изисквания към писмената форма на договорите за кредит, което не е забранено от директивата и съответства на нейните цели, а именно защитата на потребителя. С оглед на посоченото съдът приема, че разпоредбата на чл. 10, ал.1 от ЗПК не е в противоречие с изискванията на Директива 2008/48/ЕО.