Решение № 11 от 27.01.2026, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 11 гр. Велико Търново, 27.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ТРЕТИ (А)

ГРАЖДАНСКИ И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГАЛЯ МАРИНОВА

Членове:

МАЯ ПЕЕВА

АНЕТА ИЛИНСКА при участието на секретаря ВИЛЯНА ПЛ. ЦАЛОВА като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛИНСКА Въззивно гражданско дело № 20254000500319 по описа за 2025 година

И за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258, ал. 1, пр. 2 и сл. ГПК.

С Решение № 104/07.03.2025 г., постановено по гр.д. № 321/2021 г. по описа на Окръжен съд – Русе, съдът е осъдил ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, ЕИК 121265177, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Света София“ № 7, ет. 5, да заплати на С. Е. Д., ЕГН **********, действаща лично и със съгласието на майка си Е.

Т. С., ЕГН **********, с адрес: гр. Горна Оряховица, ************, със съдебен адрес: адв. Я. Д. – САК, гр. София, **********, сумата 150 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди на основание чл. 432 КЗ, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД, настъпили вследствие ПТП от 22.11.2020 г., както и сумата 12 475,48 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от същото произшествие, ведно със законната лихва върху присъдените главници, считано от 05.05.2021 г. до окончателното им изплащане.

Със същото решение първоинстанционният съд е отхвърлил иска за обезщетение за неимуществени вреди за разликата над присъдения размер от 150 000 лв. до пълния предявен размер от 200 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, считано от 05.05.2021 г., като неоснователен.

На основание чл. 38 ЗА съдът е осъдил ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД да заплати на адв. Я. Д. – САК адвокатско възнаграждение в размер на 11 149 лв., както и е осъдил С. Е. Д. да заплати на ответника разноски по делото съразмерно с 1 отхвърлената част от исковете в размер на 2 491 лв.

С решението ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД е осъдено да заплати по сметка на Окръжен съд – Русе държавна такса в размер на 6 499 лв., както и сумата 2 000 лв., представляваща разноски, направени от бюджета на съда.

Решението е постановено при участието на С. А. Т., ЕГН **********, като трето лице – помагач на страната на ответника ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД, чрез процесуален представител адв. Д. Х.. Въззивникът ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД поддържа, че Решение № 104/07.03.2025 г., постановено по гр.д. № 20214500100321 по описа на Окръжен съд – Русе, е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати процесуални нарушения и неправилна оценка и интерпретация на събрания доказателствен материал, като го обжалва в частта, с която дружеството е осъдено да заплати обезщетение за неимуществени вреди над сумата 100 000 лв. до присъдения размер от 150 000 лв., при заявен обжалваем интерес 50 000 лв., както и в обусловената от това част относно присъдените разноски и адвокатско възнаграждение. Според въззивника първоинстанционният съд е уважил исковете в обжалвания размер при неправилно приложение на критериите по чл. 52 ЗЗД и при необоснована преценка на интензитета и продължителността на болките и страданията, като е определил прекомерен размер на обезщетението, който не съответства на действително претърпените вреди, социално-икономическата обстановка в страната и установената съдебна практика, поради което счита за справедлив размер на обезщетението сумата 100 000 лв.

Въззивникът излага доводи, че макар оценката на неимуществените вреди да не може да бъде измерена обективно, обезщетението следва да бъде определено разумно, в рамките на принципа на справедливостта, като се държи сметка за това обезщетението да не се превръща в неоправдан източник на доходи за пострадалото лице. В тази връзка въззивникът твърди, че първата инстанция не е приложила правилно относимите критерии при определяне на обезщетението, тъй като е отчела формално наличието на травматични увреждания, но не е извършила надлежна преценка на тяхната тежест, на степента и продължителността на болките и страданията, както и на обстоятелството дали негативните последици са продължаващи или преодолени. Смята се за установено, че към момента травматичните увреждания са възстановени, а остатъчните явления биха отзвучали при подходяща рехабилитация, поради което според въззивника не е налице фактическа основа за присъждане на обезщетение в размер 150 000 лв.

Въззивникът релевира и довод за неправилна оценка на гласните доказателства, като твърди, че разпитаният свидетел е близък роднина на пострадалата и показанията му следва да се преценяват при условията на чл. 172 ГПК, с оглед заинтересоваността му, и в съпоставка с останалите доказателства по делото. Поддържа, че свидетелят дава сведения за обичайни емоционални преживявания, характерни за подобен вид травми, но не и за изключителни по интензитет и продължителност психоемоционални страдания, които да обосноват присъждането на обезщетение в претендирания и уважен размер. Въззивникът оспорва и достоверността на твърденията за паметови нарушения и произтичащи от тях затруднения в училище и общуване, като излага, че свидетелят не притежава професионална компетентност да диагностицира подобни състояния, а в медицинската документация по делото, обхващаща продължителен период, липсват данни за поставена диагноза или медицински обосновано съмнение за наличие на паметови нарушения, поради което приема, че тази част от свидетелските показания е субективна и не следва да бъде кредитирана при определяне размера на 2 обезщетението.

На следващо място въззивникът поддържа оплакване за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че не е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Излага, че съдът е изключил приноса на пострадалата, позовавайки се на завишената грижа на водача при превоз на дете и на обстоятелството, че малолетното лице не може да формира правно валидна воля и не може да му се вмени задължение за обезопасяване, като е приел, че задължението за обезопасяване е на водача и неизпълнението му е част от противоправното му поведение. Въззивникът счита тези мотиви за неправилни и противоречащи на задължителната практика на ВС и ВКС, според която съпричиняването представлява поведение на пострадалия, като за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е достатъчно вредоносният резултат да е в причинна връзка и с невиновно действие или бездействие на увредения, включително и когато пострадалият е малолетно лице. В тази връзка се позовава на т. 7 от ППВС № 17/18.11.1963 г. и на Тълкувателно решение № 88/12.09.1962 г. на ОСГТК на ВС, като извежда тезата, че нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД намира приложение и когато малолетно дете е допринесло за настъпване на вредите поради неупражнен надзор от родителите му, като се подчертава обективният характер на приноса и правната ирелевантност на вината на пострадалия.

С въззивната жалба се поддържа, че малолетните деца, като пътници в МПС, са участници в движението и за тях съществуват установени от закона задължения, изпълними чрез техните законни представители, включително задължението за използване на система за обезопасяване или обезопасителен колан по чл. 137а – чл.

137д ЗДвП, като това задължение не се изключва от самостоятелното задължение на водача за повишена грижа при превоз на деца. Въззивникът сочи, че административнонаказателната отговорност на водача при нарушение на изискванията за превоз на деца не води автоматично до изключване на приноса на пострадалото лице, а е относима към преценката за обема на отговорността на делинквента. В тази връзка въззивникът изрично подчертава, че според трайната практика на ВКС вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и способността на увредения да действа разумно и да предвижда последиците от поведението си е правно ирелевантна, поради което разпоредбата намира приложение и при малолетни и невменяеми лица, като се позовава на решения на ВКС, постановени по търговски дела, в подкрепа на този извод.

Въззивникът твърди, че по делото е доказано наличието на конкретен принос на пострадалата за настъпване и за тежестта на уврежданията, изразяващ се в това, че тя е пътувала в процесния автомобил без да е обезопасена съгласно нормативно установените изисквания, като не е използвала система за обезопасяване на деца и правилно поставен предпазен колан, при положение че с оглед физиологичните й данни обезопасяването е било задължително. Поддържа, че от заключенията на приетите експертизи – както комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза, така и съдебномедицинската експертиза – се установява причинна връзка между липсата на правилно поставени предпазни средства и настъпилите увреждания, като вещите лица са заявили, че при правилно поставени предпазни средства не биха настъпили същите увреждания, уврежданията биха били по-леки, а при правилно поставен предпазен колан не би могла да се получи лицево-черепна травма.

Въззивната жалба акцентира, че макар вещите лица да сочат възможност при правилно обезопасяване да се получат други увреждания, включително шийни и гръдно-коремни травми, това е изложено като хипотетична вероятност, докато относно лицевочерепната травма е заявено категорично, че същата не би настъпила при правилно поставен колан. Въззивникът поддържа, че част от травмите биха били в по-лека 3 степен и с различен характер, като изрично сочи, че коремната травма не би ескалирала до ретроперитонеален хематом, довел до чревна непроходимост, а черепно-мозъчната травма, според изложеното, е довела и до усложнение – епилептични припадъци, които въззивникът обвързва като последица с липсата на обезопасяване при пътуване.

Въззивникът счита, че първоинстанционният съд неправилно е оставил без уважение възражението за съпричиняване, поради което е определил завишен размер на обезщетението.

С оглед изложеното въззивникът отправя искане въззивният съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да намали размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди до справедлив размер, съобразен с доводите във въззивната жалба, както и да коригира съответно присъдените разноски и адвокатско възнаграждение за първата инстанция, като присъди на въззивника направените разноски и адвокатско възнаграждение за двете инстанции, съразмерно с изхода на спора.

Препис от жалбата е връчен на насрещната страна С. Е. Д. ЕГН: **********, със съгласието на законен представител Е. Т. С., която не е подала отговор в срока по чл.

263, ал. 1 ГПК.

В срока по чл. 263, ал.2 ГПК С. Е. Д. ЕГН: **********, със съгласието на законен представител Е. Т. С., действаща чрез пълномощника адвокат Д. Н. - РАК, преупълномощен от адв. Я. Д. - САК, е подала насрещна въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, в частта, в която исковата претенция за претърпените неимуществени вреди е отхвърлена за разликата над присъдените 150 000 лв. до пълния предявен размер от 200 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика.

Насрещният въззивник С. Е. Д., действаща лично и със съгласието на законния си представител Е. Т. С., чрез пълномощник, поддържа, че първоинстанционното Решение № 104/07.03.2025 г., постановено по гр.д. № 321/2021 г. по описа на Окръжен съд – Русе, е правилно по отношение на приетото наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ, но е неправилно в отхвърлителната му част относно неимуществените вреди, доколкото при приложението на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД (и във връзка с обсъждането на възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД) е определен занижен размер на дължимото обезщетение, който не репарира в пълен обем претърпените от пострадалата болки и страдания и не съответства на действителната тежест на противоправния резултат. В насрещната въззивна жалба се поддържа, че съдът е достигнал до правилни изводи за наличие на деликт по чл. 45 ЗЗД, за валидно застрахователно правоотношение и за дължимост на обезщетение от ответния застраховател, но въпреки правилната фактическа основа е постановил неправилен резултат при определяне на размера на обезщетението, като е отхвърлил иска за разликата над 150 000 лв. до пълния предявен размер от 200 000 лв., поради което се иска отмяна на решението в тази част и присъждане на допълнително обезщетение в размер на 50 000 лв., ведно със законната лихва.