Решение № 3689 от 05.03.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 3689 гр. София, 05.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20231110125427 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

Предявени са в условията на обективно кумулативно съединяване от Н. В. З. срещу ДРУЖЕСТВО ООД, както следва: установителен иск с правна квалификация чл. 26 , ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 11 вр. чл. 5 от Договор за потребителски кредит № 556081/06.08.2021 г., предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на договорни задължения, изразяващи се в предоставяне на обезпечение - банкова гаранция или поръчител физическо лице, отговарящо на изрично разписани в контракта условия, както и осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер от 851,73 лева, представляваща изначално недължимо платена сума по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от 20.04.2023 г. до окончателното изплащане.

Ищцата твърди, че е сключила с ответника договор за паричен заем № 556081/06.08.2021 г, съгласно който получил а заемна сума в размер на 1500,00 лева, със задължение да я върне на 23 седмични вноски от 23 погасителни вноски, при годишен процент на разходите по заема от 49,89 % и фиксиран ГЛП в размер на 40,05 %, като общата сума, подлежаща на връщане, била в размер на 1655,27 лева. Твърди се, че било уговорено в срок от три дни кредитът да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител при непосилни за ищцата условия. В договора била предвидена неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 851,73 лева. Неустойката не обезпечавала пряко или косвено основното задължение по връщане на заетата сума. Липсвали данни как точно и въз основа на какви критерии бил формиран размерът на неустойката. Така уговорената неустойка 1 представлявала своеобразен източник на допълнителна печалба за кредитора, като същата се дължала независимо дали кредитът е върнат своевременно. Твърди се, че уговорката за неустойка заобикаляла забраната по чл. 143, т. 3 от ЗЗП, тъй като предвид уговарянето на такова задължение кредиторът не изпълнил предварителната проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си клиент, което прехвърляло в тежест на кредитополучателя тази тежест. Уговорката за неустойка протИ.речала и на разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП.

Твърди се, че задължението за неустойка следвало да се включи в изчисляването на ГПР, като след включването същият би надхвърлил пет пъти размера на законната лихва.

Направено е искане за уважаване на исковите претенции и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който оспорва исковете като предявени с нередовна искова молба и излага доводи за неоснователност. Изтъква, че е неясно как точно е формиран размерът на осъдителната претенцията на ищеца, както и за кой период се отнася. Не била посочена и банкова сметка на ищеца. Във връзка с възражението за неоснователност се аргументира, че ищецът не сочи и не представя доказателства да е заплатил претендираната сума. Сключеният договор бил действителен, като клаузите му съответствали на нормативната уредба, не били неравноправни, а ищецът доброволно и информирано се съгласил с тях, т.е. те били и индивидуално уговорени. Ищецът бил подал искане за отпускане на кредита, а търговецът му бил предоставил информация за всички параметри по договора чрез Стандартен европейски формуляр. В договора и подписания между страните погасителен били записани всички параметри и условия по кредита. На ищеца била дадена и възможност в определен срок след сключване на договора да упражни правото си на отказ от него. ГПР бил коректно посочен, тъй като за дружеството не било налице задължение да включва в него неустойката, тъй като тя като вземане възниквала евентуално след сключване на договора.

Уговорката за заплащането ù била действителна, не протИ.речала на добрите нрави и на закона. Възразява се, че кредиторът бил направил проверка на кредитоспособността на потребителя. Направено е искане за отхвърляне на исковите претенции и присъждане на сторените по делото разноски.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 851,73 лева, представляваща престирана при начална липса на основание сума по договор за потребителски кредит, ведно със законната лихва от 20.04.2023 г. до окончателното изплащане на сумата; както и по иска с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП действителността на клаузата на клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № 556081/06.08.2021 г., предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на договорни задължения, изразяващи се в предоставяне на 2 обезпечение - банкова гаранция или поръчител физическо лице, отговарящо на изрично разписани в контракта условия

Фактическият състав, който поражда правото на ищеца да иска връщане на престацията, включва следните елементи: 1) имуществено разместване между патримониума на две лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на основание за осъщественото имуществено разместване.

В тежест на ищеца по делото е в условията на пълно и главно доказване да установи факта на плащането на процесната сума, като в тежест на ответника остава да докаже наличието на правно основание, което да обосновава задържането на паричната престация. В този смисъл Решение № 369 от 18.06.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3821/2023 г.;

Решение № 50143 от 1. 1. 2022г. На ВКС по гр. д. №4307/2021г., III г. о.,ГК; Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС.

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване, 1) възникването на валидно облигационно отношение по договор за кредит между него и ответника, по силата на което е предоставил уговорената парична сума; 2) както и валидността на клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № 556081/06.08.2021 г.

Настоящата инстанция приема за установено, че между страните е възникнало облигационно правоотношение на 06.08.2021 г., въз основа на сключен договор за потребителски паричен кредит № 556081/06.08.2021 г. Кредитополучателят по договора е физическо лице, което при сключването е действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради което правоотношението следва да се квалифицира като договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредиторът е предоставил на кредитополучателя сумата от 1 500 лева, като последният се е задължил да погаси дълга в срок, чрез 23 равни анюитетни вноски, съгласно приетия от страните погасителен план.

Процесната сума е усвоена изцяло от длъжника.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на 3 защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

По отношение на чл.11 от договора вр. чл.5 - клаузата представлява неустойка, която предвижда, че при неизпълнение на задължение за предоставяне на поръчител или банкова гаранция като обезпечение на задълженията за главница и възнаградителна лихва, в тежест на заемополучателя се начислява неустойка, платима разсрочено заедно с вноските по погасителния план. Уговорена по този начин неустойката обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане на главницата и заплащане на възнаградителната лихва по заема, а изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение. Така уговорена неустойката се дължи независимо от своевременното изпълнение на задълженията за главница и лихва съобразно уговорения погасителен план. Съдът приема, че така уговорената неустойка по своя характер притежава санкционна функция, но не зависи от вредите от това неизпълнение, а цели да се кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), което се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция, което протИ.речи на принципа на добросъвестността. С оглед обстоятелството, че същата е включена наред с основното задължение по погасителния план също води до извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, т.е. без да е включено в ГПР, с което на самостоятелно основание заобикаля закона с оглед чл.19, ал.4 ЗПК вр. пар.1 ДР ЗПК. Отделно от това, с така уговорената неустойка се цели дерогиране разпоредбите на глава 4 от ЗКП, касателно оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да бъде извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно.

На следващо място, съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет 4 на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги.