Решение № 1186 от 23.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1186 гр. София, 23.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Невена Чеуз

Членове:

Наталия П. Лаловска

Василена П. Мидова при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова като разгледа докладваното от Василена П. Мидова Въззивно гражданско дело № 20251100505160 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК.

С решение на Софийски районен съд, ГО, 113- състав по гр.д. № 18428/2024 г. ответникът ЗАД „АСЕТ ИНШУРЪНС“ АД е осъден да заплати на ищеца „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД на основание чл. 411 КЗ сумата от 728.24 лв., в това число и 15 лв. ликвидационни разноски, представляваща незаплатена част от регресно вземане за изплатено по имуществена застраховка „КАСКО“ застрахователно обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 06.12.2022 г. в гр. София, ведно със законна лихва.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника с частта, с която същият е осъден да заплати на ищеца сумата от 728.24 лв. Излагат се доводи за неправилност на решението, като се посочва, че първоинстанционният съд не се е съобразил с обстоятелството, че съществената част от спора, касаеща поведението и отговорността на двамата водачи, вече е разрешена с влязло в сила решение между същите страни по гр.д. № 5932/2024 г. по описа на СРС. По делото било постановено решение № 16607/22.08.2024 г., което било влязло в сила към момента на приключване на съдебното дирене по първоинстанционното дело. В цитираното решение бил обсъден въпросът за вината на водачите на МПС, като съдът бил приел, че двамата в еднаква степен били допринесли за настъпване на процесното ПТП.

Доколкото другото дело касаело същото ПТП между същите страни, то не следвало въпросът за отговорността на двамата водачи да се решава 1 противоречиво. Не следвало в атакуваното решение въпросът за вината да бил решен в процентно съотношение 70% към 30%, а по другото, вече влязло в сила, отговорността на водачите да е отнесена 50% към 50%. Предвид изложеното моли да се отмени атакуваното решение като неправилно и вместо него да се постанови такова, с което да се отхвърли изцяло претенцията на ищеца по настоящото производство. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият е подал отговор срещу въззивната жалба. Излага доводи за нейната неоснователност. Посочва се, че страната не е съгласна с извода на съда за наличие на съпричиняване въобще.

В условията на евентуалност се твърди, че ако се приеме, че такова съпричиняване е налице, то първоинстанционното решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Съдът, на основание чл. 12 ГПК, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение, и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, както и възраженията на насрещната страна, достигна до следните фактически и правни изводи:

При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав намери, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентен съд, в изискуемата от закона форма, по допустими искове, предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. По въпроса за неговата правилност въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна правна норма и когато е длъжен да следи служебно за интереса на някоя от страните (така Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС).

По същество жалбата е неоснователна.

Предявен е осъдителен иск с правна квалификация чл. 411 КЗ, съгласно който в случаите, когато причинителят на вредата има сключена застраховка "Гражданска отговорност", застрахователят по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу застрахователя по застраховка "Гражданска отговорност" до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Фактическият състав на този иск включва наличие на договор за имуществено застраховане между ищеца и водача на увредения автомобил, в срока на застрахователното покритие на който и вследствие виновно и противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което ответникът носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение ищецът да е изплатил на застрахования застрахователно обезщетение в размер на действителните вреди.

Между страните както пред настоящия съд, така и пред първоинстанционния не е било спорно, че ищецът е заплатил като застрахователно обезщетение сумата в размер на 5 077,80 лв., че ищецът е 2 направил ликвидационни разноски в размер на 15 лв., както и че към датата на ПТП ответникът е застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” по отношение на лекия автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“, с рег. № ****, управляван от твърдения делинквент, както и, че е настъпило процесното ПТП е настъпило на 06.12.2022 г. в гр. София, бул.

„Сливница“ № 444 с участието на водача на лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“, с рег. № ****, и водача на лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, с рег. № ****.

Пред въззивния съд спорният въпрос се съсредоточава върху процента на съпричиняване на двамата водачи в процесното ПТП, както и дали следва да бъде взето предвид постановеното по-рано и влязло в сила съдебно решение по гр.д. № 5932/2024г. на СРС, доколкото било между същите страни, за същото ПТП.

По този въпрос съдът намира следното:

Запознавайки се с влязлото в сила решение 16007/22.08.2024 г. по гр.д. № 5932/2024 г. на СРС, касаещо процесното ПТП, съдът констатира, че е бил заведен иск от ЗАД „Асет Иншурънс“ АД /застраховател по КАСКО на л.а.

Лексус/ против „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД /застрахвател по „Гражданска отговорност“ на л.а. „Форд Куга“/ за настъпило ПТП на 06.12.2022 г. Исковата претенция е за сума в размер на 794.49 лв., представляваща 50% от изчисленото обезщетение за възстановяване на вредите на автомобила при ищеца, както и ликвидационни разноски. От посоченото в мотивите на съдебното решение се установява, че от страна на ответника ДЗИ липсва отправено възражение за съпричиняване, а единствено е налице възражение, че не се доказвала вината на водача на автомобил Форд Куга, застрахован при ответника. Четейки мотивите става ясно, че ищецът по делото е направил собствена преценка, че вината на водачите е 50% на 50 %, поради което, упражнявайки притезателното си право, е завел иск единствено за половината от платената от него сума за възстановяване на щетите. При тези съображения и доколкото експертизата по другото дело е обосновала, че стойността на причинените на лекия автомобил при ищеца вреди в следствие на ПТП е в размер на 2698.03 лв., то СРС е намерил за правилно да важи исковата претенция, която е в по-малък от установения по експертиза размер.

Като взе предвид горното съдът намери, че дори да се сподели становището на въззивника в настоящото производство относно пределите на сила на пресъдено нещо по постановеното решение по гр.д. № 5932/2024 г. на СРС, то доколкото не е било предмет на иска по гр.д. № 5932/2024 г. въпроса за съпричиняване и неговото процентно съотношение, то няма как същият да се счете за установен и без възможност за пререшаване. Уваженият пред другия съд иск за нанесените щети по автомобила, застрахован при Асет Иншурънс, е 50 % единствено защото такава е била претенцията на ищеца, който по свои вътрешни правила е преценил, че такава е вината на участниците в ПТП, респективно такава следва да е неговата искова 3 претенция, а не защото съдът е имал за предмет разглеждането на въпроса за съпричиняване и неговото цифрово измерение. Именно поради тези съображения доводът във въззивната жалба за необходимост от съобразяване на въпроса за съпричиняване, разгледан в друго производство, съдът намери за неоснователен. В този смисъл и цитираното от СРС т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, които не са изгубили значение при действието на приетия през 2007 г. и приложим към настоящото дело Граждански процесуален кодекс, както и в редица решения и определения на ВКС, представляващи незадължителна практика /напр. Определение № 87 от 27.02.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5865/2014 г., I г. о., ГК, Решение № 274 от 13.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 461/2012 г., II г. о./, е прието, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото, изразено в диспозитива му като констатация относно спорното право.

Все пак в допълнение съдът намира за необходимо да посочи и, че в действителност, дори да беше предмет на преценка от съда процента на съпричиняване по първоинстанционното производство по другото дело, то решеният от съда размер на съпричиняване не формира сила на пресъдено нещо. Той не би обвързал следващия съд касателно този въпрос. /в този смисъл Решение № 31/24.04.2013 г. по т.д. № 903/2012 г. на т.к. на ВКС, като и Определение № 159/12.03.2021 г. по т.д. № 1614/2020 г. на ВКС/ По останалите въпроси относно самото ПТП и неговият механизъм, пред настоящата инстанция не се спори.

Съдът намира за необходимо да посочи, че се солидаризира с изводите на СРС що се касае до процентите съпричиняване на единия и другия водачи в ПТП. Доколкото самият водач на л.а. Лексус не си спомня, съдът правилно е кредитирал показанията на свидетеля Илиев, в които посочва, че при подписването на двустранния констативен протокол водачът на лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“, му обяснила, че бързала и затова дала рязко назад. При този извод съдът взе предвид и и допълнително изготвеното от вещото лице заключение по съдебно-автотехническата експертиза във варианта, в който водачът на лек автомобил марка „Форд“, модел „Куга“, не би могъл да предотврати ПТП, тъй като водачът на лек автомобил марка „Лексус“, модел „РХ 400“ е потеглил рязко назад. Освен това, въпреки че и двамата водачи са се движели назад и са били длъжни да съобразят заобикалящата ги обстановка, то следва да се има предвид и, че водачът на л.а.

Лексус е излизал назад от паркомясто и е бил длъжен да се увери, че няма никой зад него на платното, докато водачът на л.а. Форд се е движел вече по коридорите между паркоместата и също носи вина, но в по-малка степен. По тези съображения съдът споделя определеното от СРС съотношение на съпричиняване.

По изложените съображения, въззивната жалба е неоснователна, като обжалваното решение следва да се потвърди.

4

По разноските

При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 3, ГПК право на разноски има въззиваемата страна, като същите са своевременно претендирани, като липсва възражение по чл. 80 ГПК от насрещната страна.

Следва да бъдат присъдени претендираните в размер на 480 лв. с ДДС разноски в настоящото производство, представляващи адвокатски хонорар.

С оглед приемане на Закона за въвеждане на еврото в Република България, официална валута в страната е евро, считано от 01.01.2026 г., поради което всички присъдени с настоящото решение суми следва да бъдат конвертирани по официалния курс на БНБ, при който 1.95583 лева се равнява на 1 евро.

Така мотивиран, Софийски градски съд, IV-Д въззивен състав, РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 3490/28.02.2025 г. по гр.д. № 18428/2024 г. по описа на СРС, ГО, 113 състав.

ОСЪЖДА ЗАД „АСЕТ ИНШУРЪНС“ АД, ЕИК 203066057, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Шар планина“ № 35, да заплати на „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД, ЕИК 121718407, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Витоша“ № 89Б, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 245.42 евро – разноски по делото.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5