Решение № 60 от 17.04.2025, Окръжен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 60 гр. Силистра, 17.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Н. Димитров

Членове:

Кремена Ив. Краева

Десислава Г. Петрова при участието на секретаря Ели Ст. Николова като разгледа докладваното от Пламен Н. Димитров Въззивно гражданско дело № 20253400500040 по описа за 2025 година

Производството е по чл. 258 от ГПК,

Производството е образувано по въззивна жалба подадена от "ТИ БИ АЙ БАНК" ЕАД, с ЕИК 131134023, със седА.ще и адрес на управление в гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ в № 52 – 54, срещу Решение № 481 от 25.07.2024г. постановено по гр. дело № 388/2024г. на РС – Силистра, с което първоинстанционния съд е прогласил нищожността на договор за потребителски кредит № 7053476513 / 20.07.2023г., сключен между С. С. А. с ЕГН **********, в качеството му на кредитополучател и “ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, с ЕИК 131134023, със седА.ще и адрес на управление в гр. София, ул.Димитър Хаджикоцев № 52 54, представляван от изпълнителния директор Александър Чавдаров Димитров в качеството му на кредитор на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Със същото решение първоинстанционният съд осъдил ДА „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, с ЕИК 131134023, със седА.ще и адрес на управление в гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52 - 54, да заплати на С. С. А. с ЕГН **********, сумата от 1994.66 / хиляда деветстотин деветдесет и четири лева и шестдесет и шест стотинки / разноски по гр.д. № 388 / 2024 год. по описа на СРС, представляващи държавна такса от 294.66лв. и 1700 лв. адвокатско възнаграждение.

По реда на чл. 248 от ГПК, така постановеното решение е изменено в частта за разноските с Определение № 1034 от 25.11.2024г. постановено по същото дело, с което първоинстанционния съд е намА.л на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, размера на присъденото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение от 1700 лв. на 1036.60лв. Срещу така постановеното определение е подадена частна жалба, която с Определение № 82 от 06.02.2025г. постановено по делото е приета за съвместно разглеждане в настоящото въззивно производство.

Въззивникът –"ТИ БИ АЙ БАНК" ЕАД, с ЕИК 131134023, със седА.ще и адрес на управление в гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ в № 52 – 54, не е доволен от 1 първоинстанционното решение намирайки същото за неправилно и постановено в нарушение на материалния закон, като в тази връзка желае въззивният съд да го отмени и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло исковите претенции на ищеца.. Излага подробни съображения в подкрепа на жалбата си. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемият – С. С. А. с ЕГН **********, чрез процесуалния си представител, в срок представя писмен отговор съдържащ становище за неоснователност на въззивната жалба и молба въззивния съд да я отхвърли и да потвърди първоинстанционното решение.

Претендира разноски за въззивното производство.

Частният жалбоподател - С. С. А. с ЕГН **********, чрез адв. И. К. не е доволен от Определение № 1034 от 25.11.2024г. постановено по по гр.д. № 388 / 2024 год. по описа на СРС, като моли въззивния съд да го отмени. Излага мотиви в подкрепа на частната си жалба.

Ответникът по частната жалба - –"ТИ БИ АЙ БАНК" ЕАД, с ЕИК 131134023, със седА.ще и адрес на управление в гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ в № 52 – 54, редовно уведомен – не депозира становище.

Съдът – след като прецени събраните по делото доказателства приема за установено следното от фактическа и правна страна.

За да постанови атакуваното решение първоинстанционния съд приел за установено нА.чието на облигационно отношение между страните основано на договор за паричен заем 7053476513/ 20.07.2023 г., имащ за предмет заемна сума в размер на 5 100.00 лева и срок за издължаване от 48 месеца. Съдът установил, че макар в договора да е посочен приложимия лихвен процент и условията за прилагането му, липсва каквито и да било уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент - дА. върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Констатирано било също, че нито в договора, нито в погасителния план има отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, за да може да се направи проверка дА. посоченият лихвен процент отговаря на действително прилагания от кредитодателя. В тази връзка районният съдия приел, че визираната неяснота съществено ограничава правата на потребителя и е основание за недействителност на договора за кредит.

В мотивите към решението е коментирано и нА.чието на хипотезата на чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, квА.фицираща договорът за потребителски кредит като недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Коментира се текста на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, и отношението му, към посоченото в текста на договора, че годишният процент на разходите е 49.14 %, но липсва каквото и да било уточнение какви точно разходи се включват в този процент. Съдът констатирал неясното и по отношение на посочената в договора фиксирана лихва от 41.12 % , като коментирал, че не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. Съждението на съда по този въпрос е поставено в контекста на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, като се коментира, че простото посочване с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания.

По тези съображения първоинстанционният съд приел, че договора е недействителен и на това самостоятелно основание.

В мотивите е обсъдено и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, въвеждащ в националното право повелителната норма на чл. 10, пар. 2, б. „п“ от Директива (ЕС) 2008/48, според който договорът за потребителски кредит следва да съдържа информация за нА.чието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал. 4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент на ден.

2

Допълнителен довод обсъден от първоинстанционния съд е липсата в договора на информация за стойността на уговорения лихвен процент на ден, което според съда обусловило недействителност на договора.

Въззивникът оспорва тази теза на първоинстанционния съд, като изтъква довода, че, в процесния договор за потребителски кредит, липсват неясноти, които да обусловят изчислението на ГПР като неразбираемо, изтъква се, че договора е сключен за конкретна сума, за конкретен срок, при фиксирана лихва, приложима за целия срок и се усвоява еднократно, а общият размер на разходите по кредита е представен в абсолютна процентна стойност (чл. 10 от Договора) в размер на 49.14 %, съгласно и в изпълнение на императивната норма на чл. 11 т. 10 от ЗПК. Изрично се сочи,че като разход в ГПР е включена единствено лихвата по кредита и не са нА.це други разходи. Сочи се още, че липсва законово изискване задължаващо кредитора да представя на потребителя разписана и методика за формиране на ГПР, която да е част от договора за кредит. Поддържа, че в чл. 10 от договора за кредит Банката е посочила ГПР изразен като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а именно: 49.14%, с което счита, че кредитора е изпълнил задълженията си по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Въззивникът коментира текста на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, и смисълът на понятието „Годишен процент на разходите“ намирайки за погрешно заключени3ето на първоинстанционния съд, че при изчисляването на ГПР Банката е следвало да включи като разход и посочените в договора за кредит суми за застрахователна премия. Коментира се още, че разходите за сключване на застрахователен договор са част от общите разходи по кредита само, ако сключването на застрахователния договор е задължително условие за получаването на кредита и за това в случая не следва да се включват при изчисляването на ГПР. Алтернативно дори да се приеме, че реалният ГПР по договора за кредит е по-висок и надминава размера посочен в чл. 19 ал. 4 от ЗПК, жалбоподателят приема, че това не води до недействителност на процесния договор за кредит, а само на съответната клауза. Въззивникът оспорва и становището на съда за нарушение на изискването по чл. 11, т. 20 от ЗПК, позовавайки се на текстовете на чл. 20 от и следващите от договора, които уреждат правоотношението относно правото на отказ от договора.

Въззиваемата страна чрез своя процесуален представител оспорва доводите на въззивника, като счита, че в предварително подготвения от кредитора договор в чл. 9 от който е преписан дословно текста на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, не може да компенсира липсата на конкретно посочен фиксиран размер на договорната лихва. Въззиваемият приема, че не съществува и законова презумпция, ако не бъде посочено изрично в ДПК каква да е договорната лихва, то тя да бъде приемана като фиксирана, което според него е самостоятелно основание за недействителност на облигационното отношение на основание чл. 22 от ЗПК. Коментира се и възражението в жалбата за коректен ГПР, и липсата на ясни правила по формирането му, както и включването на сумите по сключеният договор за застраховка и факта, че последният представлява задължително условие за отпускането на потребителския кредит. В тази връзка се коментира и обстоятелството, че застрахователните премии се получават директно от Ти Би Ай като възнаграждение, тъй като липсват доказателства от които да се установи нА.чие на облигационна връзка между „Ти Би Ай Банк“ и Застрахователите както и за съществуване на въпросните застрахователни програми, както и такива за лиценз относно застрахователно посредничество в полза на „Ти Би Ай“.

Ответникът по жалбата оспорва въззивното основание, че е предоставена информация на потребителя за правото му на отказ от договора за кредит, както и установената от районният съдия липса на информацията по чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, в ДПК, за размера на лихвата за ден, което се сочи, като самостоятелно основание за обявяване на ДПК за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

ОС споделя мотивите на първоинстанционното решение, към които препраща по реда на чл. 272 от ГПК. Производството касае договор за потребителски кредит. Същият представлява договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга 3 подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Длъжникът е физическо лице, което действа извън рамките на професионална или търговска дейност. Поради това към процесния договор е приложима уредбата на ЗПК и ЗЗП и другите предвидени в законодателството правила за защита на потребителите. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите /ГПР/ по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит. Макар представителят на кредитора да сочи, че закупуването на застрахователна услуга не представлява задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предложените условия, следва да се отбележи, че застрахователния договор се сключва именно с оглед кредитното задължение и се явява негово обезпечение. Същевременно не длъжникът, а кредиторът е бенефициент по сключения между страните договор за застраховка. Предвид посочените характеристики на сключената застраховка, настоящият състав намира, че е възможно същата да влияе върху предоставените на кредитополучателя условия, независимо от посоченото в погасителния план и твърденията на заявителя. Въззивният съд приема, че при включването в ГПР на разходи, представляващи начислени такси при усвояване на кредита, посочени в приложения към договора погасителен план, безспорно, действителният ГПР би бил различен от посочения в договора, което би осуетило възможността на потребителя да прецени икономическите последици на кредитната услуга. Неотносимо е релевираното възражение, касаещо съдържанието на погасителния план, в който намират място всички дължими от длъжника суми, доколкото това не освобождава кредитора от задължението му да посочи ГПР в договора и то в действителен размер. Липсата на информация в договора относно механизма на изчисляване на дължимата лихва, както и липсата на данни относно това какъв е нейният размер на ден съставлява нарушение на потребителските правила, което е самостоятелно основание за нищожност, както правилно е преценил първоинстанционният съд.