Определение № 9775 от 28.06.2024, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 9775 гр. София, 24.06.2024 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета А.ова

Георги Стоев като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20231100507062 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 274 от ГПК.

С Определение № 1477/12.06.2024 г. по т.д. № 1553/2024 г. е отменено въззивното решение в частта, с която съдът е оставил без разглеждане частните жалби срещу Определението на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК.

Настоящата инстанция е достигнала до различни правни и фактически изходи, пряко отразили се на изхода на спора, с оглед на което съдебните разноски за първата инстанция се изчислени при съобразяване с уважената част от исковата претенция. Въпреки това с оглед дадените указания от САС.

Настоящият състав намира, че жалбите са процесуално допустими съгласно чл. 275 ГПК, а разгледани по същество са неоснователни.

Отговорността за разноски в гражданския процес е деликтна и има изцяло обективен характер, като цели да санкционира страната за неоснователно предизвикания от нея правен спор. Правопораждащият фактически състав включва 1) неоснователно иницииран правен спор, относно определено субективно материално право, 2) направени разноски във връзка с образуваното производство и 3) съдебно решение, което потвърждава твърденията на претендиращата разноски страна.

Съдът приема, че не е ограничен от минимума, установен с нормата чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, доколкото следва да се съобрази разрешенията дадени в решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 /задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/, а именно: Съгласно решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС съдът е извел задължение на националният съд да гарантира присъждане на разумния размер на 1 подлежащите на възстановяване разноски, съблюдавайки принципа на пропорционалност, справедливост, като при необходимост, оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред - Решение от 09.03.1978 г. по дело 106/1977 на Съда на ЕО. В същия дух е и решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 по т.1, в което се посочва, че когато правната уредба е от естество да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101 пар. 1 ДФЕС, всеки съд следва да прецени дали с оглед на конкретните условия за прилагането й дали нейното съдържание отговаря на легитимни цели и дали наложеното с нея ограничение се свежда до необходимото за изпълнението на тези цели. Това тълкуване и възможността съдът да съобразява посочените критерии при присъждане на разноски и да не прилага част от разпоредби от действащото национално законодателство и определя справедлив и пропорционален размер на адвокатско възнаграждение кореспондира и с разпоредбата на чл.3 от ГПК, задължаваща участниците в гражданското съдопроизводство да упражняват добросъвестно процесуалните си права и съобразно с добрите нрави, респективно – задължение на съда да не допуска злоупотреба с такива. С постановеното решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022 г. изрично е посочено, че съдът следва да откаже прилагането на национална уредба, която определя задължителен минимален размер на адвокатските възнаграждения, когато противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, както и че забраната за уговаряне на възнаграждение под минималните размери в тази уредба респ. съдът да е обвързан и да не може да присъди възнаграждение под този минимален размер несъмнено е „ограничение на конкуренцията“ с оглед на целта, като такова при такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, като във всеки случай, когато съдът установи, че е нарушена забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС е длъжен да откаже приложението на националната уредба.

Именно с аргумента, че с оглед легитимните цели на тежестта за разноски, както и съобразявайки принципа по чл. 3 от ГПК за недопускане злоупотреба с права, включително обстоятелствата, че е делото не представлява особена практическа и правна сложност, не е налице основание за изменение на постановено решение в частта относно разноските.

Настоящата инстанция се е произнесла относно отговорността за разноски в двете инстанции, като е съобразила степента на уважаване на исковите претенции, при променения изход на спора.

Определението не подлежи на обжалване, аргумент от чл. 248, ал. 3 вр. чл. 274, ал. 4 ГПК.

Воден от горното, Софийски градски съд:

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба, вх. 129078/10.05.2023 г., подадена от 2 адв. Е. П., както и частна жалба, вх. № 177655/26.05.23 г., подадена от „О.Х.“ АД и двете срещу Определение № 16263/04.05.2023 г. по гр.д. № 57419/2022 г. по описа на СРС, 125 състав, постановено по реда на чл. 248 ГПК.

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3