Решение № 2583 от 18.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2583 гр. София, 18.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Николай Димов

Членове:

Велина Пейчинова

Теодора Иванова при участието на секретаря Цветелина В. Пецева като разгледа докладваното от Велина Пейчинова Въззивно гражданско дело № 20211100508410 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от ответника – К. С. С., с ЕГН **********, чрез адв.Н. К., срещу решение №20099586 от 19.04.2021г., постановено по гр.д.№42323/2020г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 74-ти състав, в частта, в която са уважени предявените при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД като е признато за установено по отношение на жалбоподателя, че дължи на "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, с ЕИК 831609046, следните суми: сумата от 141.8 3 лв., съставляваща стойност на неплатена топлинна енергия за периода от м.04.2017г. до м.04.2019г. за топлоснабден имот – ап.№160, находящ се в град София, ж.к."****" №18, вх.****, аб.№307800; сумата от 29.0 3 лв., представляваща цена на услуга "дялово разпределение" за периода от м.04.2017г. до 30.04.2019г., ведно със законна лихва за периода от 04.06.2020г. до изплащане на вземането ; сумата от 14.01 лв., мораторна лихва върху главницата з а доставена топлинна енергия за периода 15.09.2017г. – 27.05.2020г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 15.06.2020г. по ч.гр.д.№22053/2020г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 74-ти състав, както и в частта, в която е осъден жалбоподателят да заплати на "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК сумата от 86.10 лв., разноски за исковото производство, както и сумата от 51.66 лв., разноски за заповедното производство по ч.гр.д.№22053/2020г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 74-ти състав.

В жалбата са инвокирани доводи относно незаконосъобразност на съдебното 1 решение в обжалваните части, като постановено в нарушение на материалния закон.

Поддържа се, че в хода на съдебното производство е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия за процесния имот, предвид на което неправилен е изводът на СРС, че ответникът притежава качеството потребител на топлинна енергия. Излага се, че първоинстанционният съд неправилно е определил периода, съответно размера на погасените по давност суми. Твърди се, че неправилно съдът приема, че ответникът дължи суми за услугата "дялово разпределение" за исковия период, без ищецът да е ангажирал доказателства че е заплатил претендираните суми на третото лице-помагач.

Сочи се още, че съгласно Общите условия /в сила от 2014г./ клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.32, ал.2 от ОУ за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. Поддържа се, че в случая топлофикационното дружество не е ангажирало доказателства относно датата, на която е публикувало на интернет-страницата си издадените общи фактури, поради което липсва основание да се приеме, че ответникът е изпаднал в забава по отношение на претендираните вземания за главница за доставена топлинна енергия и искът по чл.86, ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен и недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен. Предвид изложеното моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени решението на СРС в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на сторените по делото разноски за двете съдебни инстанции, както и се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер, съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата страна - "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД, депозира писмен отговор, както и молба от 20.04.2023г., в които взема становище за неоснователност на въззивната жалба. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди решението на СРС в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

Трето лице - помагач - "Техем сървисис" ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба.

Предявени са от "ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ" ЕАД срещу К. С. С. при условията на обективно съединяване установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.86, ал.1 от ЗЗД.

С оглед заявения петитум на въззивната жалба съдът приема, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени спрямо ответника - К. С. С. установителните искове за главница и мораторна лихва. В останалата част като необжалваемо решението на СРС е влязло в сила.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД , като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

В конкретния случай не е спорно между страните и се установява от 2 доказателствата по делото, че за процесните искови суми видно от приложеното ч.гр.д.

№22053/2020г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 74-ти състав, въззиваемият - ищец"Топлофикация София" ЕАД е подала заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 04.06.2020г. и е постановена на 15.06.2020г. заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК срещу длъжника – К. С.

С. за заплащане на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника – К. С. С. възражение, поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са предмет на предявените в настоящото производство установителни искове.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба, с която съдът е сезиран, е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т.1 - ТР№1/09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо – в обжалваните части, както и по същество е правилно като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. За да постанови обжалваното съдебно решение, в частта, в която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД във вр. с чл.149 от ЗЕ и чл.86, ал.1 от ЗЗД срещу ответника - К. С. С., първоинстанционният съд е приел, че вземанията за главница са дължими поради проведено доказване на количеството и стойността на потребената от ответника топлоенергия, а относно вземанията за обезщетение за забава е прието, че ответникът е изпаднал в забава, тъй като задължението за заплащане на цената на топлинната енергия е срочно. Разгледано е направеното от ответника възражение за погасяване по давност на част от претендираните вземания като е прието, че е частично основателно, тъй като заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК е подадено в съда на 04.06.2020г., поради което съдът е приел, че погасени по давност се явяват вземания от началото на исковия период – м.07.2016г. до 30.03.2017г. вкл. и същите възлизат на стойност 61.69 лв., за която сума възражението за давност е основателно. Първостепенният съд е посочил, че извън давностния срок е вземането на ищеца за периода от 01.04.2017г. до 30.04.2019г. и възлиза на сумата от 141.83 лв., представляваща цена за доставена топлинна енергия за имот – ап.№160, находящ се в град София, ж.к."****" №18, вх.****, аб.№307800, до който размер исковата претенция за заплащане на главница е уважен. По отношение на претенцията за заплащане на услуга "дялово разпределение" е прието, че същата е основателна и доказана з а сумата от 29.0 3 лв., дължима за периода от м.04.2017г. до 30.04.2019г. , в която част е уважен предявения иск. По отношение на претендираната от ищеца сума за обезщетение за забава върху главницата е прието, че е основателна за сумата от 14.01 лв., мораторна лихва върху главницата за доставена топлинна енергия за периода 3

15.09.2017г. – 27.05.2020г. , до който размер е уважен предявения установителен иск.

При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено в атакуваните части, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на чл.272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл.269, изр.2 и чл.272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:

Във връзка с твърденията на ищеца настоящият спор има за предмет правоотношения по повод на договор за доставка на топлинна енергия при общи условия. Избраният от законодателя подход във връзка с уредбата на последната облигация е същата да възниква, съществува и да се прекратява при законовоустановените предпоставки, съобразно действащата нормативна уредба, без да отдава правно значение на наличието или липсата, както и без да изисква насрещни изявления от страните по облигацията. Противно на поддържаното във въззивната жалба съдът счита, че по делото е доказан факта на възникналите договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия. Предвид нормата на чл.153 от Закон за енергетиката /ЗЕ/ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия. Законова дефиниция на понятието потребител/клиент на топлинна енергия е дадена с разпоредбата на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, съобразно която в редакцията й към процесния период потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди, респективно задължено лице за заплащане цената на доставена такава във връзка с чл.155 ЗЕ, е собственик или ползвател на имот, който ползва топлинна енергия с топлоснабдител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване. Горната законова уредба определя, че потребител по силата на закона на доставяната топлинна енергия за битови нужди е собственикът на топлоснабдения имот, освен в случаите, когато върху имота има учредено ограничено вещно право на ползване. В конкретния случай по делото се установява от приетия нотариален акт за продажба на недвижим имот №15, том IV, рег.№22705, дело №532/2009г. , че ответникът на 09.07.2009г. е придобил правото на собственост върху процесния имот , предвид на което и по горните мотиви на съда се явява ползвател на доставяната в имота топлинна енергия през процесния период. Не може да бъде споделен доводът на въззивника, че по делото е останал недоказан факта на възникналите договорни отношения между страните с предмет доставка на топлинна енергия за процесния топлоснабден имот през исковия период. В случая единствен правнорелевантен факт досежно възникването на договорното правоотношение между страните е факта кой е собственикът, респективно носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота за исковия период от време. Както се посочи по-горе по делото е доказано, че ответникът - К. С. С. се явява потребител съгласно §1, т.2а от ДР от ДР на ЗЕ и е налице основание в закона за ангажиране на неговата договорна отговорност.