Решение № 2406 от 28.05.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2406 гр. Пловдив, 28.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева - Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева - Андонова Гражданско дело № 20235330117025 по описа за 2023 година

Предявен е установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, предложение първо ЗЗД, във връзка с чл.11, чл.19 ЗПК, за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка по чл.17 от договор за кредит, сключен между страните на 04.02.2021г. и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предложение първо ЗЗД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищцата сумата от 50 лв., представляваща недължимо платена сума по посочения договор за неустойка, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба от Г. А. Д. против „Стик кредит“ АД се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от 04.02.2021 г., по силата на който на ищеца са предоставени заемни средства в размер на 600 лева. Съгласно договора, същият следвало да бъде обезпечен до края на деня, следващ сключването на договора за кредит с банкова гаранция или поръчителство на физическо лице, което да бъде одобрено от ответното дружество. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в договора, се дължала неустойка в размер на 751,77 лв., която следвало да се заплаща заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен план. Ищецът условил заема, но не дължал плащания за неустойка. Преценката за действителността на неустойката следвало да се прави с оглед претърпените вреди, доколкото тя следвало да служи като обезщетение при неизпълнение. В конкретния кредит обаче неустойката била загубила присъщите си функции, защото размерът й бил почти равен на този на получения заем и така скрито се оскъпявал кредита, с което неоснователно 1 се обогатявал заемодателя, а това било в противоречие с принципа за спазване на добрите нрави. Недобросъвестно финансовата институция поставила неизпълними изисквания към потребителя, изцяло в негов ущърб. Неустойката била в разрез с добросъвестността, излязла извън присъщите си функции, кумулирала се към погасителните вноски като по този начин водела до скрито оскъпяване на кредита. Функцията й по същество била на добавка към възнаградителната лихва на търговеца и го обогатявала неоснователно, доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл щяла да представлява печалба на заемодателя. Направено е искане за прогласяване на нищожността на клаузата за неустойка по чл.17 от договора, както и за връщане на неоснователно платената нищожна неустойка в размер на 50 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до изплащането й. Претендират се и разноските в процеса.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Стик – Кредит“ АД. По отношение на допустимостта на иска, е изложено становище, че същият не е допустим, доколкото между страните по договора била постигната и подписана спогодба, с която страните се съгласили при взаимни отстъпки да погасят задължението си по процесния договор, като след изпълнение на поетите задължения с нея страните доброволно уредили правоотношенията си по договора.

По отношение основателността на иска, е изразено становище за неоснователност на предявените искове. Твърди, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит предоставен от разстояние от 04.02.2021 г., по силата на който кредиторът е предоставил на ищеца заемна сума. Ищецът се задължил да върне посочената сума заедно с дължимото възнаграждение за нейното ползване съгласно погасителен план. Договорът бил сключен от разстояние, при спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. На същата дата, в изпълнение на своето задължение, ответното дружество предоставило на разположение на ищеца заемната сума, съгласно изразеното от ищеца желание на каса на „Изипей“. Ответникът твърди, че в чл. 20 и сл. от договора за кредит е предвидена хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, може да бъде начислена неустойка, като кредиторът не е договорно задължен да претендира подобна неустойка.

Сочи, че комуникацията между страните се извършвала по инициатива на ищеца чрез извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит, чрез попълване на електронна заявка на сайта на ответното дружество. Електронната поща, която потребителят посочвал във формата/заявлението за кандидатстване, представлявала средство за индивидуализация на същия от страна на кредитора. Поддържа, че в Общите условия към договора е посочено, че използването на идентификационния номер, профил на клиента/електронен профил и електронна поща от потребителя, представлява електронен подпис, като му е придадена силата на саморъчен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ. На 04.02.2021 г., чрез създадения от ищеца Г. Д. личен профил, същият попълнил заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените полета в заявлението въвел личните си данни, бил посочен и т.нар. идентификационен номер. След попълване на заявлението за кандидатстване и в съответствие с чл. 6, ал. 2 от Общите условия, на ищеца 2 била изпратена необходимата преддоговорна информация, вкл. Стандартен европейски формуляр. Твърди се, че след запознаване с всички условия във връзка с кредита, на 04.02.2021 г., ищецът е натиснал бутон „подпис“, с което е изразил своето недвусмислено съгласие за сключване на договора. Посочва се, че сключването на договора във формата на електронен документ е съобразено изцяло със ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и всички други приложими нормативни документи. Относно неустойката при непредоставяне на обезпечение е изложено становище, че независимо от това, че такава неустойка не е начислявана и събирана от ответното дружество, тази клауза е валидна и отговаряща на всички законови изисквания. Твърди, че неустойката представлява самостоятелно съглашение, което в случая е обективирано в един и същ документ с договора за потребителски кредит. Счита, че по отношение на нейната действителност не се прилагат разпоредбите на ЗПК и Директива № 2008/48, а общите условия на ЗЗД. Заявява, че в случай на неизпълнение на задължението, което тя обезпечава, размерът на задължението на длъжника се увеличава, като това обстоятелство не я прави нищожна с оглед факта, че това е присъщата за нея функция. Твърди, че в настоящия случай са налице всички предпоставки за възникване на задължението за неустойка. Същата била уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение, като нейният вид се определял в зависимост от това дали заемателят ще изпълни в някакъв момент своето задължение. В тази връзка сочи, че размерът на неустойката се определя като процент от заетата сума, като същата се начислява докато не бъде изпълнено задължението и зависи от волята на заемателя. Заявява, че видно от договора, неустойката се дължи единствено за периода, в който заемателят не е предоставил обезпечение и ако такова бъде предоставено впоследствие, същата спира да се начислява, т.е. причината за евентуално начисляване на такава неустойка би било единствено виновно поведение на ищеца. Твърди, че така уговореният размер на неустойката от 0,9 %, изпълнява предвидените в чл. 92 ЗЗД цели и не предвижда неоснователно разместване на блага, независимо, че в текста на договора за кредит е посочен вече изчисленият размер, който обхваща целия период на договора. Счита, че уговорената неустойка не е излязла извън присъщите й функции, като същата има стимулираща роля за длъжника да изпълни точно задълженията си. Твърди се, че в случай на непредоставяне на обезпечение кредиторът е лишен от гаранция, че неговото вземане някога ще бъде удовлетворено. Поддържа, че основната цел на уговорената неустойка е да репарира причинените от неизпълнение в срок вреди. С оглед изложеното счита, че задължението на заемателя да предостави обезпечение, както и неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово задължение, са валидни и не противоречат на добрите нрави. Твърди, че няма въведено ограничение на максималния размер на неустойката и в случай, че се приеме, че същата е прекомерно голяма, следва нейният размер да бъде намален, а не цялата клаузата да бъде обявена за недействителна. Счита, че нищожността поради противоречие с добрите нрави следва да се преценява към момента на сключване на договора, а не въз основа на размера, който се получавал в резултат на неизпълнението. Намира за правилно размерът на неустойката да е предварително уговорен между страните и включен като част от погасителните вноски, като изрично било записано, 3 че това е дължимата вноска само при хипотезата на чл. 20 от договора, а именно – в случай, че заемателят не предостави обезпечение. Излага съображения, че не е била налице изначална невъзможност да се осигури в уговорения в договора срок поръчител, който да отговаря на посочените изисквания, като твърди, че ищецът е бил предварително запознат с договора и е имал възможност да прецени дали ще успее да изпълни това си задължение.

Заявява се, че потребителят е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, след като изначално е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение. Поддържа, че неустойката се начислява само докато не бъде предоставено обезпечение, като същото може да бъде предоставено, както преди подписването на договора, така и в процеса на неговото изпълнение. Позовава се на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, която предвижда възможност задължението по договора да стане предсрочно изискуемо при непредоставяне на обещано обезпечение от страна на длъжника.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е по делото договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***, сключен между страните по делото на 04.02.2021г., видно от който е предоставена заемна сума в размер на 600 лв., при лихвен процент по кредита: 36 % и годишен процент на разходите: 42.58 %, както и погасителен план.

Представен е Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, Споразумение по договора от 11.11.2021г., както и Общи условия на договора за потребителски кредит, предоставен от разстояние.

Представена е разписка за извършено плащане на дата 04.02.2021г. за сумата от 603.96 лв., с наредител „Стик кредит“ АД и получател Г. А. Д..

Представена е Тарифа за лихвен процент, обезпечения, лихва за забава и за таксите, дължими при извършени действия по извънсъдебно събиране на просрочени и/или предсрочно изискуеми задължения към „Стик-Кредит“ АД относно потребителски кредити, отпускани от дружеството.

По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което разходите, включени от заемодателя в договорения годишен лихвен процент по договора за кредит от 04.02.2021г. е само договорната възнаградителна лихва. ГПР без неустойка по договора е 53.22 %, а размерът на платената неустойка е 223.23 лв.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, че на 04.02.2021 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № ***, по силата на който „Стик-Кредит“ АД е предоставило на Г. А. Д. сумата в размер на 600 лв., със срок за погасяване 12 месеца, с падеж на първа погасителна вноска 04.03.2021г. и падеж на последна погасителна вноска – 04.02.2022г.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на 4 своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.