Решение № 455 от 22.10.2026, Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ

№ 455 гр. София, 22.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, I ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росина Н. Дончева

Членове:

Невена Пл. Великова

Анабела Д. Нинова при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова като разгледа докладваното от Анабела Д. Нинова Въззивно гражданско дело № 20261800500531 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“, подадена чрез процесуален представител – главен юрисконсулт Г. Н., против Решение № 8 от 12.01.2026 г., постановено по гр. д.

№ 120/2025 г. по описа на Районен съд – Ихтиман. С обжалваното решение първоинстанционният съд е осъдил Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД сумата в размер на 50.77 евро, представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно обезщетение, също така мораторна лихва в размер на 17.69 евро, законна лихва от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане и разноски в размер на 25.60 евро – внесена държавна такса, 153.39 евро, представляваща внесен депозит за изготвена на експертиза и 25.60 евро – юрисконсултско възнаграждение, дължимо на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК.

Във въззивната жалба се поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и необосновано, постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон, при непълно изясняване на фактите и при неправилна преценка на събраните доказателства. Излагат се подробни оплаквания относно недоказан механизъм на пътнотранспортното произшествие, ограничена доказателствена стойност на протокола за ПТП, липса на достатъчно доказателства за покрит застрахователен риск, непълно обсъждане на възраженията на ответника и наличие на съпричиняване.

Направено е искане обжалваното решение да бъде отменено и предявеният 1 иск да бъде отхвърлен, евентуално да бъде съобразено възражението за съпричиняване.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор от ЗК „Лев Инс“ АД, с който въззивната жалба се оспорва като неоснователна. Въззиваемото дружество поддържа, че първоинстанционното решение е правилно, законосъобразно и обосновано, постановено в съответствие със събраните по делото доказателства, поради което моли същото да бъде потвърдено.

Окръжен съд – София, след като обсъди данните по делото и извърши служебната проверка, която дължи относно валидността и допустимостта на първоинстанционния съдебен акт, намира следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря и на изискванията за съдържание по чл. 260 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността служебно, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

След служебна проверка настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно, но процесуално недопустимо.

РС – София е сезиран със заявление, по реда на чл. 410 от ГПК, като е образувано ЧГД № 202411110147926 и е издадена заповед за изпълнение срещу длъжника Агенция „Пътна инфраструктура“. Длъжникът е подал възражение срещу заповедта за изпълнение, поради което на основание чл.

422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, ЗК „Лев Инс“ АД в законоустановения срок е сезирал съдът с положителен установителен иск за съществуване на вземането. В самата искова молба ищецът изрично е посочил, че във връзка с подадено от него заявление е било образувано частно гражданско дело и е била издадена заповед за изпълнение, срещу която длъжникът е подал възражение, поради което на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК предявява настоящия иск. В петитума е направено искане съдът да приеме за установено, че ответникът дължи процесната сума.

С атакуваното решение Районен съд – Ихтиман е осъдил Агенция „Пътна инфраструктура“ да заплати на ЗК „Лев Инс“ АД претендираните суми.

С оглед на горното съдът намира, че по този начин първоинстанционният съд не се е произнесъл по действително предявения установителен иск, а по непредявен осъдителен иск, предоставяйки различен вид съдебна защита от поисканата с исковата молба.

Този порок засяга допустимостта на съдебния акт. Предметът на делото се определя от ищеца чрез основанието и петитума на исковата молба, а съдът е длъжен да се произнесе в рамките на така очертания спорен предмет и на търсената защита. Когато съдът излезе извън тези рамки и се произнесе по искане, различно от заявеното, е налице произнасяне по непредявен иск, в 2 нарушение на диспозитивното начало. В този смисъл е и съдържателното изискване към съдебното решение по чл. 236, ал. 1, т. 5 от ГПК, според което решението трябва да съдържа какво постановява съдът по съществото на спора, както и по чл. 236, ал. 2 от ГПК, съгласно който в мотивите съдът следва да изложи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните си изводи. Когато постановеният диспозитив не съответства на вида на търсената защита, съдът не разрешава надлежно спора, с който е сезиран.

Съгласно чл. 270, ал. 3 от ГПК, когато решението е недопустимо, въззивният съд го обезсилва, а когато е разгледан непредявен иск, делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск. Именно тази хипотеза е налице в настоящия случай.

Този извод съответства на трайната практика на Върховния касационен съд. В Решение № 138 от 25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 927/2009 г., II т. о., ТК е прието, че когато исковата молба не съдържа петитум на осъдителен иск, а съдът се е произнесъл по такъв, е налице произнасяне по непредявен иск, което противоречи на диспозитивното начало и обуславя недопустимост на решението. В същия смисъл е и Решение № 171 от 24.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 801/2011 г., IV г. о., ГК, в което изрично е прието, че при иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК, който е установителен, а не осъдителен, произнасянето по непредявен осъдителен иск води до недопустимост на съдебния акт. Същото разрешение е възприето и в Решение № 106 от 10.07.2014 г. на ВКС по гр. д.

№ 5157/2013 г., III г. о., ГК, където е прието, че когато ищецът е поискал със сила на присъдено нещо да се установи единствено съществуването на вземането му, предмет на издадената заповед за изпълнение, е недопустимо съдът да надвишава очертания от него обем на защита и да се произнесе с осъдителен диспозитив. Аналогично е разрешението и в Решение № 137 от 15.11.2011 г. на ВКС по т. д. № 927/2010 г., I т. о., ТК, според което, когато първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск по чл.

422, ал. 1 от ГПК, а се е произнесъл по непредявен осъдителен иск, постановеното решение е недопустимо.

Трайно е и разбирането в практиката на ВКС, че произнасяне по непредявен иск е налице, когато съдът, в нарушение на диспозитивното начало, се е произнесъл извън заявения предмет на делото и извън обема на търсената защита. Така изрично е прието в Решение № 246 от 14.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 344/2009 г., II г. о., ГК, Решение № 110 от 22.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 905/2020 г., II г. о., ГК, Решение № 421 от 27.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3890/2022 г., II г. о., ГК и Решение № 67 от 6.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 505/2024 г., I т. о., ТК.

Следва да бъде направено и разграничението между недопустимо решение поради произнасяне по непредявен иск и неправилно решение поради неточна правна квалификация. Когато съдът се е произнесъл по заявените факти и по търсената защита, но е подвел спорното право под неправилна правна норма, е налице неправилност, а не недопустимост. Когато обаче съдът е присъдил нещо различно от исканото или се е произнесъл по вид иск, с който не е бил сезиран, решението е недопустимо. Това 3 разграничение е ясно проведено в Решение № 50009 от 25.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1765/2022 г., II т. о., ТК, Решение № 60138 от 26.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 723/2021 г., II г. о., ГК и Определение № 309 от 15.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 1346/2014 г., II т. о., ТК. В случая порокът не се изразява в неправилна правна квалификация на същия спорен предмет, а в произнасяне по различен вид иск, поради което се касае именно за недопустимост.

Настоящият състав намира, че при констатирана недопустимост не следва да се обсъждат останалите доводи във въззивната жалба, отнасящи се до правилността на решението по същество, включително относно доказаността на застрахователното правоотношение, механизма на ПТП, причинната връзка, доказателствената стойност на протокола за ПТП и възражението за съпричиняване. Тези въпроси предполагат наличие на допустимо първоинстанционно решение по съществото на предявения иск, каквото в случая липсва.

Поради изложеното обжалваното решение следва да бъде обезсилено като недопустимо, а делото да бъде върнато на Районен съд – Ихтиман за ново разглеждане от друг състав и произнасяне по действително предявения положителен установителен иск по чл. 422, ал. 1 от ГПК.

Настоящият състав намира, че по разноските за въззивното производство не следва да се произнася с настоящото решение, а този въпрос следва да бъде разрешен от първоинстанционния съд при новото разглеждане на делото.

Това е така, тъй като с обезсилването на първоинстанционното решение поради недопустимост спорът не се разрешава окончателно по същество, а производството продължава пред районния съд по действително предявения иск. В настоящата хипотеза въззивният съд не постановява краен съдебен акт относно основателността на претенцията, а единствено отстранява процесуален порок на първоинстанционното решение, като на основание чл.

270, ал. 3 от ГПК го обезсилва и връща делото за ново разглеждане.

Водим от горното и на основание чл. 270, ал. 3 от ГПК, Окръжен съд – София

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА Решение № 8 от 12.01.2026 г., постановено по гр. д. № 120/2025 г. по описа на Районен съд – Ихтиман.

ВРЪЩА делото на Районен съд – Ихтиман за ново разглеждане от друг състав и произнасяне по предявения иск.

Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Председател: _______________________

4

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5