Решение № 1905 от 25.10.2019, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

Номер ……/25.10.

Година 2019 гр. София

В И М Е Т О

Н А Н А Р О Д А

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VІ-13 състав на втори октомври Година 2019 в публичното заседание в следния състав:

СЪДИЯ: Владимир Вълков секретаря Весела

Станчева като разгледа докладваното от съдията търговско дело № 146 по описа за 2019 година, ЗА ДА СЕ ПРОИЗНЕСЕ, ВЗЕ ПРЕДВИД СЛЕДНОТО::

Предмет на разглеждане са искове с правно основание чл. 327 от Търговския закон ТЗ), чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и възражение за прихващане с вземане, основано на чл. 327 ТЗ.

Ищецът М. ООД твърди да е в трайни търговски отношения с ответника Т. ЕАД с предмет – продажба на движими вещи, индивидуализирани в десет броя фактури, а именно: №№ **********/04.02.2014 г., **********/05.02.2014 г., **********/07.02.2014 г., **********/12.02.2014 г., **********/28.02.2014 г., **********/01.04.2014 г., **********/01.04.2014 г., **********/01.04.2014 г., **********/01.04.2014 г. и **********/07.04.2014 г., а вещите били предадени. Твърди да са платени част от задълженията по първите две фактури като общият размер на непогасените задължения да възлиза на 106684,16 лв. Ищецът твърди също така за периода на забавата – от 23.01.2016 г. до 23.01.2019 г., да е формирано предвидено от закона обезщетение в общ размер от 32513,74 лв. Претендира тези суми, както и разноските по делото.

В отговор по исковата молба от името на ответника се противопоставя възражение за прихващане със сумата 155 892,72 лв., която се твърди да произтича от продажба на арматурно желязо с издадена по сделката фактура № **********/30.09.2012 г. Твърди тази стока да е предадена на ответника, а задължението изрично да е признато при съгласуване на салда за баланс към 31.12.2015 г.

По повод противопоставеното възражение за прихващане ответникът противопоставя възражение за изтекла давност. Твърди се, че липсващото плащане (според уточнение в съдебно заседание от 26.06.2019 г.) определя вземането като спорно, изключващо ликвидността му преди да изтичане на давността.

По съществото на спора процесуалният представител на ищеца – адв. С. поддържа предявените искове. Счита за недоказано съществуването на насрещно, изискуемо, безспорно и ликвидно към датата на приключване на устните състезания вземане. Развива и доводи в писмени бележки. Представя списък за претендираните разноски.

Процесуалният представител на ответника – юрк.

Т., оспорва исковете. Счита, че липсата на спор досежно насрещните вземания, определени по основание и размер удовлетворява предпоставките за извършване на прихващане. Поддържа и теза, че направеното признание на иска в първото заседание по делото изключва отговорността на ответника за сторените от ищеца разноски. Навежда доводи в писмени бележки. Евентуално прави възражение за прекомерност на претендираните от ищеца разноски. Представя списък.

Като обсъди доводите на страните и въз основа на събраните по делото доказателства, преценени при условията на чл. 235 ГПК, от фактическа страна съдът намира следното:

По делото не се спори, че ответникът е приел доставена от ищеца стока, за която са издадени фактури фактури, а именно:

№№ **********/04.02.2014 г., **********/05.02.2014 г., **********/07.02.2014 г., **********/12.02.2014 г., **********/28.02.2014 г., **********/01.04.2014 г., **********/01.04.2014 г., **********/01.04.2014 г., **********/01.04.2014 г. и **********/07.04.2014 г. Няма също така спор, че непокрито е останало задължение в общ размер от 106684,16 лв.

Установява се също така, че ответникът е издал, а ищецът осчетоводил фактура № **********/30.09.2012 г. за арматурно желязо на обща стойност 155892,72 лв., по която фактура не се твърди да е извършвано плащане.

На 07.12.2018 г. за ответника е приета покана за заплащане пълната сума по издадените фактури.

На 17.12.2018 г. за ищеца е приет отговор с указание за извършени частични плащания по част от фактурите, съответстващо и на посочените в исковата молба частични плащания с изключение на задължението по фактура **********/01.04.2014 г. – 13815,78 лв. според отговора, а 13709,21 лв. по искова молба. Поискано е уточнение на претендираната сума като е изразена готовност за плащане при установяване на възражението за плащане по основание и размер с влязъл в сила акт на компетентния орган.

При възприетата фактическа обстановка, относима към повдигнатия в процеса спор, съдът намира следното:

Съгласно чл. 327 ТЗ купувачът дължи да плати изцяло цената на предадена му стока. При безспорните в процеса правоотношения, отразени в процесните фактури, предявените вземания са възникнали и доколкото не се твърди изпълнение извън признатото от ищеца, възлизат на посочените суми.

Спорен между страните е погасителния ефект на упражненото в рамките на съдебното производство възражение за прихващане.

Съдът споделя актуалната съдебна практика, обективирана в Решение № 103 от 01.08.2017 г. по гр. д. № 61323/2016 г. по описа на ВКС, ІV ГО за придадено с чл. 104 ал. 2 ЗЗД обратно действие на предявено пред съд възражение за прихващане. Прихващането настъпва при проявление на обуславящите го материалноправни предпоставки с чл. 103 ал. 1 ЗЗД. При все, че ликвидността като елемент от фактическия състав предполага определеност на основанието и размера на вземането, регламентирайки реда за упражняване на потестативното право нормата на чл. 104 ал. 1 изр. второ ЗЗД разграничава две алтернативни форми – едностранно безусловно изявление за разпореждане с безспорно вземане (при наличието на предписаните от 103 ал. 1 ЗЗД обстоятелства) или изявление за разпореждане под единствено допустимото условие – че спорното вземане бъде установено в съдебно производство. Нормата на чл.

104 ал. 2 ЗЗД еднозначно придава погасителния ефект на изявлението за разпореждане. От тази гледна точка ликвидността по смисъла на чл. 103 ал. 1 ЗЗД предпоставя яснота за основанието и размера на вземанията, с които се препраща.

На правото на длъжника да се противопостави на изисквано от него изпълнение съответства задължението му да конкретизира своето вземане, от чието изпълнение освобождава кредитора си. Въпросът дали правото на длъжника съществува не засяга необходимата яснота, а очертава единствено средството за постигане на желания ефект. Тъй като възражението за прихващане е способ за защита срещу предявен иск, то и ефектът на решението е ограничен до установяване на действителното правно положение, изводимо от очертаните в чл. 103 ал. 1 ЗЗД материалноправни предпоставки. Ето защо и промяната в правния свят настъпва не по силата на съдебното решение, а от факта на волеизявлението, обективирано при наличие на указаните в закона предпоставки. Този извод се налага и от граматическото тълкуване на текста, който сочи на придадено действие на изявлението за прихващане към минал момент – „е могло“, определен чрез указаното събитие – застъпване във времето на две насрещни еднородни, определени по основание и размер вземания като вземанието на ответника следва да е и изискуемо, за да се противопостави на търсеното реално изпълнение.

Следователно, нормата не придава правно значение нито на момента на изявлението за прихващане с безспорно вземане, нито на този на установяване спорното вземане със сила на пресъдено нещо.

Процесуалният закон също така не придава конститутивен ефект на постановеното решение. гарантирайки му качеството безспорност. Противното означава да се приеме, че утвърден от материалния закон погасителен способ зависи от волята на длъжника по активното вземане. Това обаче пряко противоречи на естеството на самия институт на прихващането.

Длъжникът – кредитор е овластен да противопостави на принципно зачетен интерес на своя кредитор да получи реално изпълнение. Кредиторът по пасивното и изискуемо вземане дължи да зачете това противопоставяне дори и когато не съществува възможност да му бъде наложено принудително изпълнение на погасено по давност насрещно вземане – чл. 103 ал. 2 ЗЗД. Тази хипотеза е обективно възможна само, когато възражението е обективирано при изтекла вече давност.

Съгласно чл. 57 ал. 2 от Конституцията на Република България не се допуска както злоупотребата с право (с цел увреждане другиго) така и упражняването на право (фактическото възползване от формално предвидена възможност за поведение), когато единственият негов резултат е накърняване на права или законни интереси на други. Иначе казано формално предвидената възможност за поведение се превръща в право, разбирано като ангажимент за останалите в това число и за държавата, да го зачетат, ако зад него стои реален, зачетен от правния ред интерес. При изричната норма на закона, че длъжникът-кредитор може да се позове на възражение за прихващане при все, че не може да наложи принудителното изпълнение на вземането си сочи на еднозначно утвърден негов законен интерес. С оглед придадения погасителен ефект очевидно е, че противопоставянето на кредитора-длъжник макар и да обосновава актуалния му икономически интерес, той не намира опора в закона. Това е така, защото институтът на давността не заличава размяната на блага, обусловила погасеното по давност вземане. Усвоената облага, компенсира последващо липсващото изпълнение. Налага се извод, че очакваното от закона своевременно уреждане на отношенията е гарантирано чрез възможността всеки от кредиторите в самостоятелните правоотношения да отчете и собственото си насрещно и еднородно задължение. От тази гледна точка настоящият състав приема правилото за проявление на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване.

Спестилият своето задължение поради изтекла давност дължи да търпи възражение на своя кредитор при реализацията на насрещното му вземане. По тези съображения безпредметно остава изследването на повдигнатия в процеса спор за прекъснала давност поради признание на вземането както и обсъждането на събраните доказателства в тази насока.

Страните не спорят, а и от заключението на вещото лице се налага еднозначен извод, че към датата на издаване на процесните фактури, посочена и като дата на доставката на стоките, ответникът е имал определено по основание – продажба на индивидуализирана стока и посочена цена. По изложените вече съображения това е необходимо, но и достатъчно за извод, че вземането е било ликвидно. Липсващото плащане не засяга значимите за съществуването му реквизити, а по изричен текст на закона евентуално породения спор в тази насока не засяга волеизявлението за прихващане.

Няма спор, че към датата на възникване на вземанията на ищеца противопоставеното му вземане е било и изискуемо. Ето защо настоящият състав приема за налични материалноправните предпоставки по чл. 103 ал. 1 ЗЗД, а по силата на чл. 103 ал. 2 ЗЗД по силата на обективираното в съдебното производство възражение погасителният ефект по отношение на всяко от предявените вземания настъпва с възникването на всяко от процесните вземания. Без правно значение остава дадената от страната трактовка за значението на имущественото перо в собственото й счетоводство. Противопоставеното вземане превишава общия размер на предявените искове, поради което следва да бъдат отхвърлени изцяло, а с решението изрично да бъде указан и погасителният способ.

По аргумент от чл. 79 ал. 1 предл. първо ЗЗД вземането за обезщетение за вреди от закъсняло изпълнение е акцесорно и се дължи заедно с главното. С оглед предвиденото обратно действие на изявлението за прихващане – към момента, когато то е могло да бъде извършено (чл. 104 ал. 2 ЗЗД), налага се еднозначен извод, че на кредитора-длъжник може да се противопостави на реално изпълнение. При положение, че законът не гарантира реалното изпълнение, изключена е забавата, която да обоснове и законоустановеното обезщетение. Ето защо и така предявените искове следва да бъдат отхвърлени изцяло.

По разноските

Настоящият състав приема, че регламентираният от процесуалния закон институт на отговорността за разноски в съдебния процес почива на необосновано предизвикан правен спор. Като правило законът обуславя разпределението на тежестта за разноските от изхода от спора. По силата на чл.

78 ал. 2 ГПК отговорността на ответника е изключена, ако макар и искът да е уважен, не е дал повод за завеждане на делото. Настоящият състав споделя съдебната практика, придаваща на изключението значението на принцип, обосноваващо реципрочното й приложение. Както ищецът няма право на разноски, когато е предпочел да използва ресурсоемкото съдебно производство, за да постигне при разумни усилия същия резултат, така и ответникът дължи да го възмезди, ако е зачел предявеното право едва в рамките на съдебното производство.