Определение № 1253 от 28.03.2023, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1253 гр. Варна, 28.03.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Невин Р. Шакирова

Членове:

Николай Св. Стоянов мл.с. Александър В. Цветков като разгледа докладваното от мл.с. Александър В. Цветков Въззивно частно гражданско дело № 20233100500529 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е въз основа на частна жалба от Б. Г. Г., подадена чрез адв. Н. Ганчева, срещу Определение № 335/10.01.2023 г., постановено по ч.гр.д. № 15956/2022 г. по описа на Районен съд – Варна, с което съдът се е обявил за международно некомпетентен да разгледа заявление на Б. Г. Г. за издаване на европейско удостоверение за наследници на починалото лице К. Г. Б. по реда на Регламент /ЕС/ № 650/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 04.07.2012 г. относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения и приемането и изпълнението на автентични актове в областта на наследяването и относно създаването на европейско удостоверение за наследство, като е прекратил производството по делото.

Частната жалбоподателка изразява становище, че обжалваното определение е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон, и е необосновано.

Сочи, че основният мотив на съда да се обяви служебно за некомпетентен е неправилното тълкуване, което е извършил на термина „обичайно местопребиваване на починалия". В конкретния случай починалата действително е била австрийски гражданин от 2002 г. до момента на смъртта си, но жалбоподателката позовавайки се на съображенията по т. 23 и т.

24 от Регламент 650/2012 на ЕП и Съвета на ЕС, счита, че е налице стабилна и трайна връзка на наследодателката с нейната страна по произход – Република България, която връзка обосновава международната компетентност на българския съд да разгледа заявлението.

Сочи, че починалото лице е родено, живяло във Варна и е била българска гражданка от 1944 г. до 2002 г., създала е и в последствие е прекратила семейни отношения, изградила е социални контакти и е придобила недвижимата си собственост, постоянният адрес регистриран в град Варна и тук се намирала и единствената роднина – жалбоподателката.

Австрия е била държава, в която е успяла да намери работа в по-късните години от живота си, но тя така и не се е установила там: вложила е получаваните от там доходи в Република България, където е закупила и имотите си. С оглед австрийското гражданство на наследодателката си, нейната сестра била възпрепятствана да получи удостоверение за наследници от българските административни органи, поради което производството по реда на регламента се явявало единствената възможност да уреди възникналите вследствие на откриването на наследството имуществени отношения. По изложените съображения моли за отмяна на обжалваното определение и издаване на исканото европейско удостоверение за наследници.

Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество тя е неоснователна по следните съображения:

1

Производството пред Варненския районен съд е образувано по заявление на Б. Г. Г. с искане за издаване на европейско удостоверение за наследство по чл.627е от ГПК във връзка с чл.62 и сл. от Регламент № 650/2012г. на ЕП и Съвета по отношение на К. Г. Б., починала на 16.08.2021г. в гр.Варна.

В представената молба по делото заявителката излага твърдения, че е сестра и единствен наследник на починалата, която е австрийска гражданка и премуществено е пребивалала и работила в Република Австрия. Във Варна е прекарвала само лятната си отпуска, а понякога и коледната ваканция.

След дадени указания от първоинстанционния съд да обоснове международната му компетентност, с уточнителна молба от 22.12.2022 г. страната е заявила, че К. Б. е живяла в Република България от раждането си през 1944 г. до 2002 г., когато е получила австрийско гражданство. Дори след като е променила местоживеенето си, тя всяка година е прекарвала летните си, а понякога и коледните си ваканции в град Варна, като именно по време на лятната отпуска в Република България е починала на 16.08.2021 г. Тя се е омъжила, живяла е и се развела в страната, където се намира и притежаваното от нея недвижимо имущество. Тук е регистриран и последният постоянен адрес, на който е починала. В същото време заявителката сочи, че доколкото починалата е била чужд гражданин през последните близо двадесет години, административните органи в Република България не са компетентни да издадат удостоверение за наследници по отношение на нея, както и да установят гражданският ѝ статус в Република Австрия.

Настоящият въззивен състав намира, че гореизложените твърдения от заявителката обуславят единствения възможен извод за международна некомпетентност на българските съдилища за разглеждане на подаденото заявление за издаване на ЕУН по реда на Регламент № 650/2012г. на ЕП и Съвета.

Това е така, защото чл.627 е, ал.1 от ГПК предвижда издаване на европейско удостоверение за наследници, когато българският съд е международно компетентен съгласно Регламент 650/2012. Заявлението се подава пред районния съд по последния постоянен адрес на починалия, а ако такъв липса по последния му адрес в страната, а при липса и на такъв пред СРС. ЕУН е регламентирано в Глава VI на Регламент 650/2012 на ЕП и Съвета, с който се определя компетентността, приложимото право, целта, предназначението, и процедурата по издаването му.

Съобразно разпоредбата на чл. 64 от Регламента удостоверението се издава в държавата членка, чиито съдилища са компетентни съгласно чл. 4, чл. 7, чл. 10 или чл. 11 от него. Нормата на чл. 4 от Регламента определя общата компетентност на съдилищата на държавата члена на обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта да се произнасят по въпроси, свързани с наследяването на имуществото на починалия като цяло, респективно по силата на чл. 64 от Регламента те са и компетентни да разглеждат подадените заявления издаване на ЕУН. Компетентностите, предвидени в разпоредбите на чл. 7, чл. 10 и чл. 11 от Регламента са специални и дерогират общата компетентност по чл. 4 единствено при наличието на изрично предвидените в тях предпоставки. Същите са неприложими с оглед конкретиката на казуса, доколкото компетентността по чл. 7 изисква починалият да е упражнил правото си на избор на приложимо право, а чл. 10 и чл. 11 от Регламента се прилагат, когато обичайното му местопребиваване не е било държава члена или съответно, когато никой съд на държава членка да не е компетентен да разгледа заявлението. В настоящия случай посочените хипотези, обуславящи приложимост на специалните компетентности по регламента не са изпълнени, поради което приложение намира общата такава по чл. 4 от Регламента.

Основен критерий за определяне на компетентния орган съгласно същата е обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта му. Начинът за определяне на обичайното местопребиваване по смисъла на регламента се определя 2 съгласно съображения т. 23 и т. 24 от него, които не се ползват с характерния за нормите от регламента директен ефект, а представляват единствено тълкувателен източник.

Тълкуването на т. 23 от преамбюла на регламента налага извод, че обичайното местопребиваване отразява тясната стабилна връзка на починалия със съответната държава, за определянето на която следва да направи цялостна оценка на обстоятелствата от живота на починалия в годините преди смъртта му и в момента на смъртта му, като се вземат предвид всички фактически елементи от значение за случая, по[1]специално продължителността и редовността на престоя на починалия в съответната държава, както и условията и причините за този престой.

От друга страна, съображението на т. 24 от Регламента предвижда, че в при възникнала трудност относно определянето на обичайното местопребиваване на починалия, в случаи, в които по професионални или икономически причини починалият е отишъл да живее и работи в чужбина, но е поддържал тясна и стабилна връзка с държавата си по произход, в зависимост от обстоятелствата може да се приеме, че обичайното местопребиваване на починалия продължава да бъде неговата държава по произход, в която са били съсредоточени интересите на неговия семеен и социален живот.

В настоящия случай наведените от заявителката твърдения, а и приложените писмени доказателства по делото обосновават категоричния и безпротиворечив извод, че страната на обичайно местопребиваване на наследодателката на заявителката към момента на откриване на наследството е била Република Австрия. Тя е била австрийска гражданка в периода от 2002 г. до момента на нейната смърт на 16.08.2021 г., или последните 19 години от живота нейният живот. През същия период от време тя е живяла преимуществено в Република Австрия, където също е работила, като се е връщала в държавата си по произход – Република България единствено по време на летните си отпуски, а понякога и по време на коледните празници. Епизодичните посещения на страната, притежаваното недвижимо имущество и непроменянето на постоянния адрес, регистриран в държавата, на която е наследодателката е престанала да бъде гражданин не обосновават тясна и стабилна връзка с нея. Не са наведени твърдения, още по-малко са ангажирани доказателства за съсредоточени интереси от личен и семеен характер, които да опровергаят категоричния извод, че държавата, на която е била гражданка, в която е живяла и работила преимуществено наследодателката представлява мястото ѝ на обичайно местопребиваване.

С оглед всичко гореизложено следва да се приеме, че Република България не е държавата членка по обичайно местопребиваване на починалата към момента на откриване на наследството, поради което е неприложима общата компетентност по чл. 4 от Регламент 650/2012 на ЕП и Съвета. С оглед чл. 15 от същия, сезираният първоинстанционен съд правилно служебно се е обявил за некомпетентен да се произнесе по заявлението, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Мотивиран от изложеното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 335/10.01.2023 г., постановено по ч.гр.д. № 15956/2022 г. по описа на Районен съд – Варна.

Определението подлежи на обжалване с частна касационна жалба пред Върховен касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на страната.

Председател: _______________________

3

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4