Решение № 11038 от 07.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11038 гр. ., 07.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на девети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИВО В. ВЪТЕВ при участието на секретаря СТАНИСЛАВА АЛ. РАЙЧЕВА като разгледа докладваното от ИВО В. ВЪТЕВ Гражданско дело № 20251110107009 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.

1 ЗЗД и по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД.

Ищцата К. И. Ц. твърди, че на 17.04.2024 г. сключила с ответника Договор за потребителски кредит от разстояние № . по реда на ЗПФУР, по силата на който заемодателят предоставил на заемателя сумата от 950 лв., която последният се задължил да върне в срок от 6 месеца, при лихвен процент в размер на 36 %, ГПР в размер на 42,58 % и обща сума за погасяване в размер на 1 065,62 лв. Поддържа, че съгласно чл. 19 от договора в 3-дневен срок от сключването му потребителят следва да осигури обезпечение, чрез поръчител или банкова гаранция, като в случай, че не предостави обезпечение, потребителят дължи предвидената в чл. 29 неустойка в размер на 0,9 % на ден от стойността на усвоената сума по кредита. Твърди, че софтуерът на ответника на интернет страницата му не позволява финализиране на договора без съгласие за обезпечение. Сочи, че с преводно нареждане е заплатила на ответника сумата в общ размер от 950 лв. Навежда твърдения за недействителност на процесния договор за потребителски кредит поради противоречие със закона, тъй като размерът на ГПР по кредита не е изчислен правилно от кредитора, пропускайки разхода за неустойка, който на практика представлява „скрито възнаграждение“, което е следвало да 1 бъде включено в изчисляването му. Посочва, че в договора не е посочено изрично и изчерпателно кои точно разходи формират ГПР, което поставя потребителя в невъзможност да прецени икономическите последици от договора. Определя като заблуждаваща практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП посочването на ГПР, който е по-нисък от действителния такъв. В условията на евентуалност, моли за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка по чл. 29 от договора с доводи, че същата противоречи на закона, тъй като е неравноправна по см. на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Посочва, че същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Евентуално, поддържа, че клаузата за неустойка накърнява добрите нрави, доколкото изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или поръчител (със специфични изисквания за доход над 1 500 лв. и липса на записи в ЦКР) в предвидения 3-дневен срок е фактически невъзможно. Счита, че клаузата задължава потребителя при неизпълнение да заплати необосновано високо обезщетение – в случая близо 75% от усвоената главница. По тази причина неустойката излиза извън присъщите й обезпечителни и санкционни функции и води до неоснователно обогатяване на кредитора. Излага, че ответникът не цели обезпечаване на вземането, а сигурна печалба чрез санкциониране на неизбежно неизпълнение. Поддържа, че оспорената клауза прехвърля върху потребителя риска от лошо направена от кредитора предварителна оценка на платежоспособността, което противоречи на целите на Директива 2008/48/ЕО. Моли за уважаване на исковете.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „.“ АД е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че договорът е сключен електронно при спазване на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, като преди сключването на ищцата е предоставена подробна преддоговорна информация чрез СЕФ и Общи условия (ОУ), които тя е приела. Посочва, че ищцата лично е попълнила заявката на сайта и сама е избрала продукта „обезпечен кредит“. Процесът е преминал през няколко стъпки (бутони „Кандидатствай“, „Вземи парите“, „Подпис“), като на всяка стъпка ищцата е могла да се откаже от сключването на договора. Поддържа, че е извършил оценка на кредитоспособността на ищцата при подаване на искането за кредит, като изискванията за поръчител били стандартни. Сочи, че за периода 2023 г. – 2024 г. ищцата е сключила общо 20 идентични договора за кредит с ответника, съдържащи същата клауза за неустойка. Излага, че разполага с електронни доказателства (лог-файлове), потвърждаващи действията на ищцата в платформата. Смята, че договорът съответства на всички императивни изисквания на ЗПК. Дори клаузата за неустойка по чл. 29 да е нищожна, то това не влече недействителност на целия договор съгласно чл.

2

26, ал. 4 от ЗЗД. Навежда довод за това, че определеният в договора размер на ГПР по кредита е под законовия лимит от пет пъти законната лихва за забава.

Поддържа, че неустойката не трябва да се включва в ГПР, тъй като съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО, разходите за неспазване от потребителя на някое от задълженията му по договора за кредит са изключени от изчисляването на ГПР. Твърди, че клаузите са индивидуално договорени, тъй като потребителят сам е избрал параметрите на кредита, а сключването на 20 поредни договора доказва, че ищцата е била напълно наясно с икономическите последици и условията за заплащане на неустойката. Оспорва неустойката да е прекомерна и да противоречи на добрите нрави, тъй като ищцата е имала 14-дневен срок за отказ от договора без санкции, от който не се е възползвала, както и не се е възползвала от правото да предложи друго обезпечение или да поиска удължаване на срока. Смята, че ищцата действа недобросъвестно по смисъла на чл. 12 ЗЗД, тъй като е сключвала с ответника множество договори с цел да ползва отпуснатите й от кредитора средства, а впоследствие черпи права от собственото си поведение, оспорвайки клаузи, които изрично е приемала 20 пъти. Излага, че общите условия към договора са съставени на ясен и разбираем език, като в погасителния план ясно е разграничен размерът на вноските с включена, респ. без неустойка. Моли за отхвърляне на исковете.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД:

В тежест на ищеца по горните искове е да установи при условията на пълно и главно доказване сключването между страните на процесния договор за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание, което противоречи на императивни правни разпоредби, както и твърдяното накърняване на добрите нрави с клаузата по чл. 29 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка.

При установяване на горепосочените обстоятелства, в тежест на ответника е да установи действителността на оспорения договор, както и че неустоечната клауза е индивидуално уговорена.

С оглед конкретните твърдения, изложени от всяка от страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК с доклада си по делото съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства:

3

На 17.04.2024 г. ищцата е сключила с ответника Договор за потребителски кредит от разстояние № . за сумата от 950 лв. със срок за връщане от 6 месеца, при лихвен процент в размер на 36 %, ГПР в размер на 42,58 % и обща сума за погасяване в размер на 1 065,62 лв., като съобразно клаузата на чл. 29 от договора при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в срок потребителят дължи неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е представено договореното обезпечение.

На 17.04.2024 г. на ищцата е реално предоставена в заем сумата от 950 лв.

Разходът за неустойка, дължима при неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение в срок, не е включен сред заложените стойности за изчисление на ГПР по кредита. Включването на последния сред горните стойности води до размер на ГПР, надвишаващ пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

От приложения Договор № . и Погасителен план към него, се установява, че страните са уговорили акцесорно задължение за потребителя да осигури поръчител или банкова гаранция в 3-дневен срок, като при неизпълнение на горното задължение е била предвидена неустойка по чл. 29 от договора, размерът на която е възлизал на 0,9% на ден. От Погасителния план към договора е видно, че задължението за неустойка е било разсрочено успоредно с вноските по главницата и лихвата, като общият размер на неустойката за 6-месечния период е възлизал на 716,08 лв., което е около 75% от главницата по договора.

Съгласно разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите, изчислен към момента на сключване. Разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК повелява, че ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи. Съдът намира, че макар и наречена „неустойка“, сумата от 716,08 лв. де факто се явява разход по кредита, тъй като е била предварително начислена и включена в погасителния план още при самото сключване на договора. В нормата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК законодателят е предвидил широк обхват на понятието „общ разход по кредита“. Това са всички разходи по кредита, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати. Тази норма е от фундаментално значение за определянето на действителната цена на кредита и правилното изчисляване на ГПР. В общия разход по кредита се включват лихви, комисиони и такси, както и всякакви други видове разходи, които са 4 пряко свързани с договора за потребителски кредит. В обхвата на разходите попада и възнаграждението за кредитни посредници, ако такива са участвали в сключването на договора, както и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит - най-вече застрахователните премии, но само в случаите, когато сключването на договора за застраховка е задължително условие за получаване на кредита или когато кредитът се предоставя в резултат на прилагането на специфични търговски клаузи и условия.

Ключовото в дефиницията е, че разходите трябва да са известни на кредитора към момента на сключване на договора. Както беше посочено по-горе, ако един разход, като неустойката, начислена поради неизпълнение на задължение за представяне на обезпечение, е предварително начислен и разсрочен в погасителния план, той се счита за известен и задължителен, поради което попада в обхвата на тази дефиниция.

Настоящият съдебен състав намира, че уговорената неустойка по чл. 29 от договора не представлява санкция за виновно неизпълнение, а е част от общия разход по кредита. Този извод намира опора във факта, че условията за предоставяне на обезпечение (доход над 1500 лв., липса на записи в ЦКР, 3дневен срок) са изключително тежки и практически неизпълними за средния потребител на „бързи кредити“, към чиято категория спада и процесния. Така формулирана, клаузата цели автоматичното начисляване на сумата, която се явява „скрито възнаграждение“ за кредитора. Такъв механизъм е от естество да заобиколи императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща ГПР до петкратния размер на законната лихва. Съгласно практиката на СЕС (Решение по дело C-714/22), ГПР, който не включва всички разходи, лишава потребителя от възможност за информиран избор. Невключването на предвидимата неустойка, която се явява част от цената на кредита в тази конструкция, води до неточно посочване на ГПР. Неспазването на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК влече недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК. Въз основа на горното, съдът намира главния установителен иск за основателен. Предвид уважаването на главния иск, евентуалният иск за нищожност само на клаузата по чл. 29 не следва да се разглежда.

По разноските:

Съдът, взе предвид, че към момента на постановяване на настоящото решение, валутата на Република България е еврото, съгласно чл. 3 и 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България (обн. ДВ, бр. 70/2024 г.), във връзка с Решение (ЕС) 2025/1407 на Съвета на Европейския съюз от 8 юли 2025 година относно приемането на еврото от България, считано от 1 януари 2026 г., поради което всички суми, които подлежат на присъждане следва да 5 бъдат посочени и присъдени в евро, вместо в български левове, при курс от 1,95583 лева за едно евро и при спазване правилата за закръгляване, отразени в чл. 13 от горния закон.