Решение № 393 от 26.04.2026, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 393 гр. С., 26.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: И.Р. при участието на секретаря В.П. като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № -5530101145 по описа за - година

Предявени са първоначален главен иск с правно основание чл. 22 ЗПК и първоначални евентуални искове с правно основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД, както и насрещен главен частичен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, и насрещен евентуален иск с правно основание 23 ЗПК, както и евентуално искане за разсрочване по чл. 241, ал. 1 ГПК.

Ищецът - твърди в поправената си първоначална искова молба, че между него, в качеството му на кредитополучател, и ответника, в качеството му на кредитор, бил сключен договор за потребителски кредит № - г., по който ответникът следвало да му предостави 1500 лева заемни средства. Съгласно чл. 3, ал. 2, т. 6. от договора, ГЛП на заема бил 50 %, а ГПР - 62.95 %.

Уговорени били 12 погасителни вноски. Действително обаче приложеният ГПР бил различен от този, който бил посочен, защото съгласно договора се дължала “неустойка” по чл. 18 в случай, че не предоставел в 2-дневен срок от подписването му поръчител или банкова гаранция, или предоставеното не отговаряло на условията. С клаузата на чл. 18 от договора кредитодателят всъщност целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си.

Използвайки заблуждаваща търговска практика ответникът създавал неравноправност, която го благоприятствала и увреждала кредитополучателя.

С такава клауза в договора той целял да заблуди кредитополучателя относно 1 действителния ГПР, което пораждало недействителност на целия договор, защото по смисъла на чл. 11, във вр. с чл. 19 и чл. 22 ЗПК, липсата на задължителен реквизит от съдържанието му водела до нищожност на договора. ГПР включвал в себе си всички разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. Твърдяното се подкрепяло и от факта, че съгласно чл.

6, ал. 2 от договора за потребителски кредит, ищецът следвало да предостави в 2-невен срок от сключването му обезпечение, на което да бъдела извършена предварителна проверка от кредитора, и едва след нея, и ако отговаряло на посочените от кредитора условия, обезпечението, под формата на банкова гаранция или договор за поръчителство, във връзка с процесния договор за кредит, можело да се ползва, или в противен случай се дължала неустойка в размер на 1895.07 лева пропорционално към всяка вноска по кредита, която била отразена в погасителния план и представлявала неразделна част от договора за кредит. Поставените в чл. 6 условия, които задължително трябвало да изпълни, за да не се дължал неустойка, ищецът сочи подробно в първоначалната си искова молба. Поради невключването на това възнаграждение в ГПР, той несъответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилаган в отношенията между страните, представлявало "заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68д, ал.

1 и 2, т. 1 ЗЗП. Поради това договора за потребителски кредит № 949254/23.10.2023 г., бил нищожен на основание чл. 22 ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 11, т. 20 ЗПК. В тази връзка била посочената съдебна практика. Изложеното се потвърждавало и от чл. 68г ЗЗП, която се анализира подробно в първоначалната искова молба. В чл. 6, ал. 1 от договора било уговорено заемът да бъдел обезпечен с банкова гаранция или поръчителство, които отговаряли на конкретни условия. В случай на неизпълнение на кредитополучателя на критериите в чл. 6 от договора, дължал „неустойка“, която се начислявала пропорционално към всяка вноска по кредита и тя ставала значително по-голяма, което водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставка за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. „Неизпълнението“ на задължението да представел банкова гаранция или да посочел поръчител/и, 2 отговарящ/и на конкретни условия, вдигало неколкократно лихвения процент на кредита на месец неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че същата „неустойка“ била уговорена и в погасителния план по договора.

Предвид неизпълненото на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК, договорът за кредит бил недействителен, като съгласно чл. 23 ЗПК дължал само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита. За пълна изчерпателност следвало да се посочи, че съгласно чл. 8, §1 от Директива 2008/48, преди сключването на договор за кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, и при необходимост да направел справка в съответната база данни. В този смисъл било съображение 26 от Директивата, която подробно се посочва и анализира.

Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника, преди отпускане на кредита, произтичало и от чл. 16 ЗПК. В заключение посоченият лихвен процент в размер на 50 % не отговарял на действително приложения, защото уговорената „неустойка“ представлявала добавка към договорната лихва и не била добавена в ГПР като разход по кредита, въпреки че несъмнено бил такъв. Поради по-високия лихвен процент нараствала и стойността на ГПР, доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но не бил обявен на потребителя и посочен в чл. 3, ал. 2, т. 4 от договора в действителния му размер, което било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 ЗПК. По този начин се нарушавали добрите нрави и внасяло равноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в разрез с изискванията на добросъвестност и в негов ущърб, което водело до нищожност на договорното съглашение. В случай, че съдът преценял, че не било нищожно, моли да постановял, че договорната лихва противоречала на добрите нрави. Страните били уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 50 % годишно, а съгласно чл. 10, ал. 2 ЗЗД, лихви можели да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а според чл. 9 от с.з., страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не противоречало на повелителни норми и добрите нрави, като именно последните определяли максималния размер, до който можело да се уговаря възнаградителна лихва. Уговореният лихвен процент следвало да компенсира заемодателя за временното му лишаване от паричната сума, която 3 предоставял на кредитополучателя, но да не водело до неоснователното му обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, която преценка се правела с оглед момента на сключването му и съобразяла с всички относими обстоятелства, за което излага подробни доводи. В случая задълженията по договора за кредит били необезпечени, но договорената лихва надхвърляла значително трикратния размер на законната лихва за претендирания период, което правело клаузата й нищожна, в която насока били посочените решения. Горепосоченият критерий не можел да бъде възприет за абсолютен, защото противоречието с добрите нрави следвало да се прецени съобразно всеки конкретен случай. Поради това моли съда да вземел предвид съотношението между уговорения размер на възнаградителна лихва наред с останалите условия и характеристики на договора, а именно обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава за всеки просрочен ден, считано от настъпване на просрочието до неговото пълно погасяване /чл. 13, ал. 1/, при липса на предоставено обезпечение, неустойката, уговорката, че всички съдебни и извънсъдебни разходи били за сметка на кредитополучателя. Отчитайки, че договорната лихва била цена за предоставеното ползване на заетата сума, размерът й от 50 % по договора за кредит, противоречал на добрите нрави. В случай, че съдът преценял, че договорът не бил изцяло нищожен, уговорената неустойка в чл. 18 от била нищожна. Със същата се целяло единствено неоснователно обогатяване, като излизала извън присъщите й функции по т. 3 от ТР 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Не обезщетявала кредитора за претърпените от него вреди, нито служела за обезпечение на задълженията по договора за кредит, а още помалко санкционирала, предвид факта, че нямало увреждащо действие за кредитора към момента на реализиране на фактическия състав по въпросната клауза. Единствената цел, която преследвала била свръхпечалба на кредитора.

Била и неравноправна по смисъла на чл. 145 ЗЗП и нищожна на основание чл.

146 ЗЗП. Потребителят не можел да влияе върху съдържанието й, защото била предварително изготвена от ответника и не била индивидуално уговорена, а представлявала уговорка във вреда на потребителя, която не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията му с тези на ответника, защото задължавала потребителя, при неизпълнение на неговите задължения, да заплатял необосновано високо обезщетение или неустойка, всички доводи за което били 4 изложени подробно в т. 1 на първоначалната искова молба. С неустойката се целяло заобикаляне на чл. 33, ал. 1 ЗПК. С оглед изложеното моли съда да приемел, че по договор за потребителски кредит № - г., бил погасил суми само до размера на главницата, която била в размер от 1500 лева. Правният му интерес от иска произлизал от претендирането от ответника заплащане на суми, които според изложените му твърдения произлизали от недействителни клаузи, които противоречали на императивни норми на материалния закон.

Фактът на съществуването на нищожната уговорка за заплащане на лихви, неустойки и/или такси, обуславял интереса му да претендирал нищожността на клаузата, алтернативно договора по съдебен ред. В тази връзка сочи съдебна практика. Първоначалното искане по същество е да се признае за установено по отношение на ответника, че сключения с ищеца договор за потребителски кредит № - г., е недействителен, поради противоречието му с чл. 11, във вр. с чл. 22 ЗПК, а ако съдът отхвърли, като неоснователен, този му първоначален главен иск, да признае за установено по отношение на ответника, че следните клаузи от същия сключен от тях договор за потребителски кредит, са нищожни – чл. 3, ал. 2, т. 6 от договора, съгласно която се дължала възнаградителна лихва в размер на 50 % от главницата, поради противоречието й с добрите нрави по смисъла на чл. 26 ЗЗД, и чл. 18 от договора, съгласно която се дължала неустойка, в случай, че не се предоставело обезпечение в 2-дневен срок от сключването му, поради неравноправност на същата клауза по смисъла на чл. 145 ЗЗП. Претендира разноски, а пълномощникът му и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА. А с подадения в срок отговор на насрещната искова молба, първоначалният ищец и ответник по насрещните искове, чрез пълномощника си, заема становище, че на първо място следвало да се уточни, че в производството не бил представен платежен документ за усвояване на заемната сума, а договорът за заем за потребление бил реален (чл. 240, ал. 1 ЗЗД). Поради това се считал сключен не от момента на постигане на съгласието за сключването му от страните, независимо от формата му, а от момента, в който въз основа на него заемодателят предоставел, а заемателят получи заетата сума, за което сочи съдебна практика. Последното също следвало да се докаже пълно и главно от страната, която търсела изпълнение по него. В случая това бил ответникът, който обаче не бил доказал пълно и главно да бил предоставил обещания заем на ищеца. Тук трябвало да се 5 посочи, че никъде ищецът с исковата молба не бил признал получаването на заемната сума. Единствено се споменавало, че „следвало“ да се предостави главницата по кредита. Ако се докажело пък, че част или цялата договорена главница му била предоставена, моли да се приемело, че целият процесен договор бил недействителен, поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК и ЗЗД, като доводите за това били изложени в предявената от него искова молба. Ако се установяло, че целият договор за заем бил недействителен, то основанието, на което се претендирали процениите суми, не би трябвало да бъде договорът за заем, а неоснователно обогатяване на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1, а именно - при начална липса на основание.