Решение № 2218 от 02.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2218 гр. София, 02.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Емилия Александрова

Членове:

Катя Хасъмска

Таня Кандилова при участието на секретаря Кристина П. Георгиева като разгледа докладваното от Катя Хасъмска Въззивно гражданско дело № 20221100509143 по описа за 2022 година

Производството е по чл. 258- 273 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на молителите Е. Н. Н., действаща лично и в качеството й на майка и законен представител на малолетното дете Т. М. П., срещу решение № 4329/09.05.2022 г., постановено по гр. д. № 53730/2021 г. на СРС, ІІІ ГО, 149 състав, с което съдът е отхвърлил молбата им за издаване заповед за съдебна защита срещу М. П. П.. Въззивниците считат, че решението е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с материалния закон и е немотивирано, като излагат съображенията си. Молят решението да бъде отменено, като съдът постанови друго, с което да издаде заповед за защита. Претендират присъждане на разноски.

Въззиваемата страна М. П. П., с възражението срещу въззивната жалба, моли решението да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски.

Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

В съдебно заседание въззивниците поддържат жалбата. Представят списък на разноските по чл. 80 ГПК. Правят възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

1

В съдебно заседание въззиваемата страна моли решението да бъде потврърдено и претендира разноски по представен списък.

Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от молителите в първоинстанционното производство, които имат правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл.

258 от ГПК, във вр. с чл. 17 от ЗЗДН акт, който е валиден и допустим.

С молба от 16.09.2021 г. Е. Н. Н., действаща лично и в качеството й на майка и законен представител на малолетното дете Т. М. П., са поискали да се издаде заповед за защита в тяхна полза, срещу М. П. П., който е фактически съжител на първата молителка и баща на втория молител, описвайки в какво са се изразявали актовете на насилие по отношение на всеки от тях, извършени от ответника на 20.08.2021 г., на 24.08.2021 г. и на 27.08.2021 г.

С решение № 4329/09.05.2022 г., постановено по гр. д. № 53730/2021 г., СРС, ІІІ ГО, 149 състав е отхвърлил молбата им за издаване заповед за съдебна защита и е осъдил молителката да заплати разноски в размер на 600 лв. и държавна такса по сметка на СРС в размер на 25 лв.

Въззивният съд, като прецени приетите относими доказателства по делото и обсъди относимите доводи на страните по реда на въззивното производство, прие за установено следното:

Наведените във въззивната жалба доводи, че съдът е не е обследвал цялостната фактическа обстановка, че не е взел предвид свидетелските показания на свидетеля К., че плажът е известен като достъпен за хора с увреждания, поради което е логично да няма непреодолими препятствия, настоящия съдебен състав счита за неоснователни.

Въззивният съд споделя установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените изводи въз основа на доказателствата по делото, приети в първата инстанция, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, поради което не намира за необходимо да преповтаря тази доказателства и изводи и препраща към тях.

В производството по ЗЗДН се изследва дали са извършени конкретни актове на домашно насилие от лице срещу друго лице, за които законът изисква да се намират или да се намирали в определена връзка-това е предметът на делото. И настоящия съдебен състав счита, че не следва да се 2 използва специалния ЗЗДН, смисълът на който е да защити действителни жертви на домашно насилие и да предотврати бъдещи актове на домашно насилие с предвидените в него специфични мерки за закрила при наличието на спорове за родителски права между страните и междуличностни конфликти.

С допустимите от ЗЗДН доказателствени средства молителят следва да проведе главно и пълно доказване на твърденията си в сезиращата съда молба, покриващи признаците на актове на домашно насилие- чл. 154, ал. 1 от ГПК, указващ доказателствената тежест в процеса. При недоказване на твърденията на страната, от които за същата произтичат благоприятни правни последици, какъвто е настоящия случай, молбата се оставя без уважениекакто правилно е процедирал и първоинстанционния съд.

На декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН не може да бъде придадена силата на доказателствено средство съгласно чл. 13, ал. 2, т. 3 от ЗЗДН и на основание само на нея- съгласно чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН да бъде издадена заповед за защита, тъй като в настоящия случай за част от твърдяните актове на насилие са налице свидетели, присъствали по времето и на мястото, където се твърди, че е извършено насилието- т. е. има други доказателства по смисъла на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН. Смисълът на закона не е при некредитиране на доказателства извън декларацията или неуспешно провеждане на доказване с тях, на основание единствено само на нея акта/актовете на насилие да се считат доказани по предвидения в ЗЗДН облекчен ред.

В случая молителката твърди, че на 20.08.2021 г. страните са заминали за почивка, като ответника по пътя е решил да се отбие в родното си село Батошево. Молителката е била оставена сама, с детето на страните, в родната къща на ответника за времето около 19- 29 ч.(несъществуващ час), което се опровергава от свидетелските показания на св. П.а „на 24.08.2021 г...Е. не е оставала сама, когато е била в Батошево. М. играе непрекъснато с детето, аз също помагам“. Следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 172 от ГПК, но едновременно с това и обстоятелството, че с оглед спецификата му домашното насилие обикновено се извършва в отсъствието на свидетели, в домовете на страните, а ако на извършването му присъстват очевидци, то такива са обикновено близки и роднини на страните или на едната от тях, съдът кредитира свидетелските показания на родителите на фактическите 3 съжители, в частта им, установяващи обстоятелства, възприети пряко и непосредствено от свидетелите.

Молителката твърди, че на 24.08.2021 г., при пристигането им в Китен, тя и детето Т. в 23.30 часа са били оставени в колата до около 00.00 часа, когато баща й ги е открил в колата и я е занесъл на ръце в бунгалото, тъй като ответника е бил извадил инвалидния стол, с който се предвижва, от колата.

Воденият от нея свидетел Н., който е неин баща дава показания, че на 24.08.2021 г. е пристигнал в Китен с инвалидната количка на дъщеря си, М. е „благоволил“ да му даде детето, което е било много разстроено и е обикалял между двете бунгала, когато по телефона му се е обадила молителката, която още е била в колата. Дори и свидетелят на молителите, който е близък техен роднина установява съвсем различна фактическа обстановка от твърдяната от дъщеря му.

Относно твърдяното изключително грубо и несъобразително бутане на инвалидната количка на молителката на 27.08.2021 г. с детето в скута й и падането им от количката- не се установи по делото умишлено предизвикване на падането. На свидетелката К., на която синът й е в инвалидна количка, когато се е разхождала със сина си, ако не съобрази мястото, където се минава, се е случвало детето да падне от количката няколко пъти, без тя да иска да го направи.

Свидетелят С. не е очевидец на домашно насилие, а установява споделеното му от молителката и ответника, поради което съдът не кредитира показанията му.

Поради гореизложеното, съдът счита, че решението е постановено в съответствие с всички събрани относими по делото доказателства. Правните изводи на първостепенния съд кореспондират с доказателствата по делото, съдът е изложил съображенията си, въз основа на които е достигнал до конкретния правен извод, поради което неоснователно е посоченото в жалбата оплакване за немотивираност на решението.

И във въззивната инстанция не бяха ангажирани доказателства, обуславящи основателността на жалбата.

Съобразно изложеното, първоинстанционното решение следва да се остави в сила.

При този изход на делото въззивницата Е. Н. Н., на основание чл. 11, ал.

4

3 от ЗЗДН дължи заплащане на държавна такса за въззивната жалба по сметка на СГС в размер на 12,50 лв., а искането й за присъждане на разноски е неоснователно. Въззиваемата страна е направила искане за присъждане на разноски, поради което съдът й присъжда направени такива в размер на 600 лв.- заплатено адвокатско възнаграждение. Неоснователно е направеното възражение за прекомерност на същото, тъй като то е минималното за този вид дела към редакцията на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения към момента на заплащането му за една въззивна жалба (въззивните жалби са две).

Така мотивиран, Софийският градски съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 4329/09.05.2022 г., постановено по гр. д.

№ 53730/2021 г. на СРС, ІІІ ГО, 149 състав.

ОСЪЖДА Е. Н. Н., ЕГН********** да заплати държавна такса за въззивната жалба по сметка на СГС в размер на 12,50 лв.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ, като неоснователно, искането на Е. Н. Н., ЕГН**********, действаща лично и в качеството й на майка и законен представител на малолетното дете Т. М. П., ЕГН********** за присъждане на деловодни разноски.

ОСЪЖДА Е. Н. Н., ЕГН********** да заплати на М. П. П., ЕГН********** сумата от 600 лв.-разноски по делото.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5