Решение № 290 от 08.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 290 гр. София, 08.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско дело № 20241110117238 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.

Образувано е по искова молба, ведно с молби-уточнения от 16.05.2024 г. и 26.06.2024 г., на И.ф.р.г. при Б.а.н. срещу Ж. Ж. Д., с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.

232, ал. 2, пр. I от ЗЗД, чл. 232, ал. 2, пр. II от ЗЗД, чл. 92, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал.

1 от ЗЗД за заплащане на сумата 2746,12 лв. – главница, представляваща неплатено наемно възнаграждение за периода от м.10.2022 г. до м.10.2023 г. по договор за наем № ДН-229/13.11.2020 г. за помещение с площ от 30 кв.м, част от сглобяема постройка с бетонна основа, находяща се в ************, Н.к. на БАН - 4км, с идентификатор ***********, ведно със законната лихва от 26.03.2024 г. до окончателно изплащане на вземането, и мораторна лихва в размер на 172,53 лв. за периода от 11.10.2023 г. до 26.03.2024 г.; сумата 12,60 лв. – неплатена такса за битови отпадъци за 2022 г. (разходи, свързани с ползване на наетата вещ по договор за наем № ДН-229/13.11.2020 г.), ведно със законната лихва от 26.03.2024 г. до окончателно изплащане на вземането, и мораторна лихва в размер на 1,96 лв. за периода от 08.01.2023 г. до 26.03.2024 г.; сумата 1885,34 лв. (след допуснато на осн. чл. 214 ГПК увеличение на размера на иска с протоколно определение от 20.10.2025 г.) – неустойка по т. 6.1. от договора за наем № ДН229/13.11.2020 г. за периода от 10.10.2022 г. до 26.03.2024 г.; сумата 599,54 лв. – неустойка по т. 6.4. от договора за наем № ДН229/13.11.2020 г. за периода от 04.11.2023 г. до 18.12.2023 г.

Твърденията на ищеца са, че на 01.11.2020 г. между него и Б.а.н., от една страна, като наемодатели, и ответника, от друга страна, като наемател, е сключен договор за наем № ДН-229/13.11.2020 г. за срок от три години, по силата на който на 01.11.2020 г. на ответника е предоставено за временно и възмездно ползване помещение с площ от 30 кв.м, част от сглобяема постройка с бетонна основа, находяща се в ************, Н.к. на БАН - 4км., с идентификатор ***********, срещу месечна наемна цена в размер на левовата равностойност на 90 евро без ДДС, по фиксинга на БНБ към деня на плащането, платима до 10-то число на месеца, за който се дължи, срещу издадена от ищеца фактура. Отделно 1 от това, ответникът се задължил да заплаща и всички консумативни разходи и такса битови отпадъци, платими в тридневен срок от представянето на фактура.

Твърди, че считано от м.10.2022 г. ответникът преустановил плащанията по договора, както и че мнократно е канил последния доброволно да погаси задълженията си, но без резултат. С писмо, получено от ответника на 03.10.2023 г., поканил последния в 15-дневен срок да заплати дължимите по договора за наем суми за периода м.10.2022 г.-м. 09.2023 г., а при неизпълнение - договорът ще бъде прекратен на основание т.5.2.1 и т.5.2.3 от същия, считано от 01.11.2023 г. В указания срок ответникът не погасил задълженията по договора, поради което с писмо, получено от него на 06.11.2023 г., ищецът го информирал, че прекратява договора за наем на основание т.4.5.7, считано от 01.11.2023 г., както и че разполага с 3-дневен срок за предаване на имота. Твърди, че с писмо, получено от ответника на 06.11.2023 г., уведомил същия, че на 07.11.2023 г. следва да освободи помещението и да предаде същото в добро състояние.

Въпреки поканите обаче ответникът не изпълнил посочените задължения, поради което на 06.11.2023 г. между страните била проведена среща, на която ответникът поел задължение да освободи помещението на 22.11.2023 г., което отново не било сторено. Ответникът предал имота, ведно с ключовете, едва на 18.12.2023 г. Твърди, че в т.6.4 от договора за наем е уговорено, че при неизпълнение на задължението за предаване на вещта след прекратяване на договора за наем, наемателят дължи неустойка в размер на двукратната месечна наемна цена пропорционално за времето на забавата. След прекратяването на договора за наем, считано от 01.11.2023 г., ответникът продължил да използва помещението без съгласието и въпреки противопоставянето на ищеца, като по тази начин е лишил последния от възможността да ползва имота и да реализира доход от него. Твърди, че в договора била уговорена активна солидарност на наемодателите – БАН и ищеца. Към датата на исковата молба ответникът имал непогасени задължения в претендираните размери. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът, чрез особен представител, оспорва исковете като недопустими, неоснователни и недоказани. Излага довод за недопустимост на предявените искове поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца, тъй като същият няма процесуална правоспособност, и поради липса на правен интерес, а исковете за мораторни лихви и поради недопустимост на кумулирането им с неустойка за забава за същото неизпълнение. Възразява, че предвид липсата на надлежна индивидуализация на помещението, обект на договора за наем, не става ясно за кой имот е сключен договорът, респ. за кой имот се претендират процесните вземания. Релевира възражение за нищожност на клаузата за мораторна неустойка поради противоречие с добрите нрави и за изтекла кратка тригодишна погасителна давност. Искането към съда е да прекрати производството по делото, евентуално – да отхвърли предявените искове.

Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235, ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съдът намира доводите на ответника за недопустимост на предявените искове поради липса на процесуална легитимация за неоснователни. Съгласнo чл. 27 от ГПК процесуално правоспособни са всички лица, които са правоспособни в материалното право. Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗБАН, Българската академия на науките (БАН) е национална автономна организация за научни изследвания, която обхваща академичните институти и други самостоятелни структурни звена. Съгласно глава „Самостоятелни научни звена в Българската академия на науките“, чл. 32, ал. 1 от Устава на БАН, постоянните научни звена – 2 институти, централни лаборатории, центрове и музеи, създадени от ОС на БАН, са автономни. Ръководни органи на постоянното научно звено са общото събрание на учените, научният съвет и директорът – чл. 34 от Устава на БАН, като съгласно чл. 44, ал. 1 от него, директорът ръководи и управлява цялостната дейност на постоянното научно звено съгласно ЗБАН, Устава на БАН и правилника за дейността на постоянното научно звено. В разпоредбата на чл. 44, ал. 2 от Устава на БАН са предвидени правомощията на директора на постоянното научно звено – представлява постоянното научно звено пред всички органи и организации, юридически и физически лица в страната и в чужбина; разпорежда се с бюджета на постоянното научно звено и неговите фондове; организира и ръководи изпълнението на административните задачи на постоянното научно звено; назначава и уволнява учените и помощния персонал в постоянното научно звено по установения от закона и този Устав ред; взема решения за разпореждане в интерес на постоянното научно звено с имущество, собственост на звеното, които се утвърждават от научния съвет; взема решения за участие на постоянното научно звено в търговски дружества и др., които се утвърждават от научния съвет; изпълнява и функции, които му се възлагат с нормативни актове, от ръководството на БАН или произтичат от договори, по които постоянното научно звено е страна; утвърждава Правилника за вътрешния трудов ред съгласно КТ. На следващо място, надлежни страни по материалното правоотношение са тези, на които съответно принадлежат правата и задълженията по правоотношението. Процесуалната легитимация се определя от твърденията в исковата молба за това кои са страните по спорното материално правоотношение и може да не съответства на действителното правно положение.

За допустимостта на исковия процес е необходимо наличие на процесуална легитимация, а относно надлежните страни по материалното правоотношение съдът се произнася със съдебното решение. В този смисъл, дали ищецът е носител на претендираното субективно материално право или право, което ще бъде накърнено, ако спорното съществува, съответно дали ответникът неоснователно оспорва, накърнява или претендира същото право, са въпроси, които се разрешават по съществото на спора, а не касаят допустимостта на исковото производство. Няма процесуална легитимация, в случаите, когато от твърденията в исковата молба следва, че страните по материалното правоотношение са едни, а посочените в исковата молба – други /изключение са хипотезите на процесуална субституция/.

Съответствието между процесуалноправната и материалноправната легитимация е въпрос по същество, който съдът изследва с решението и който обосновава основателността, но не и допустимостта на иска (решение № 301/05.06.2025 г по гр. д. № 3318/2024 г. на ВКС, III г. о., решение № 61/13.06.2014 г. по гр. д. № 3306/2013 г. на ВКС, IV г.о. и др.).

Договорът за наем представлява консенсуален, двустранен, възмезден, комутативен и неформален договор. За да възникне задължението за заплащане на уговореното наемно възнаграждение, респ. за заплащане на разноските за ползване на наетата вещ, наемодателят следва да предаде на наемателя вещта, предмет на наемния договор. Наемателят дължи заплащането на наемна цена за наетия недвижим имот и ако фактически не го е ползвал, след като наемният договор не е бил прекратен на основания, посочени в договора, или уредени от закона (така решение по т. д. № 73/2012 г., I т. о.).

От договор за отдаване под наем на недвижим имот № ДН-229/13.11.2020 г., сключен между Б.а.н. и И.ф.р.г. (ИФРГ) - от една страна като наемодатели, и от друга - ответника Ж. Ж. Д., като наемател, се установява, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за наем. От предметното му съдържание се изяснява, че ищецът е предоставил на ответника за временно възмезно ползване помещение с площ от 30 кв.м, част от площта на 3 сглобяема постройка с бетонна основа, находяща се в гр. София, ул. „Акад. Г.

Бончев“, съгласно приложена към договора скица – приложение № 1, срещу наемно възнаграждение в размер на 90 евро без ДДС, с левова равностойност по фиксинга на БНБ в деня на плащането, за срок от три години, считано от 01.11.2020 г. Съдът намира за неоснователни договодите на ответника, че липсват доказателства имотът да е бил предоставен за управление на ищеца, доколкото се претендират вземания по договор за наем, който може да бъде сключен и от несобственик на имота, както се посочи по-горе. Основно задължение на намодателя е да предостави ползването на недвижимия имот, като без правно значение относно изпълнение на това задължение е дали е собственик или не в отношенията му с наемателя. Обектът на договора е индивидуализиран в достатъчна степен, доколкото в договора са посочени площ, местоположение, адрес на наемната вещ, а приложената към договора скица, видно от съдържанието на договора, представлява неразделна част от него.

Според двустранно подписан от страните приемо-предавателен протокол от 01.11.2020 г., наетата вещ е предадена в добро състояние и без обзавеждане.

Наемодателят е изпълнил основното си задължение по договора, а именно да предостави на наемателя уговорената вещ за временно ползване в състояние, което отговаря на ползуването, за което е наета – чл. 230, ал. 1, вр. ч. 228 от ЗЗД.

Предвид това за наемателя се пораждат следните правни задължения: да заплати наемната цена и сторените за ползването на наетата вещ разноски, съгласно чл.

232, ал. 2 от ЗЗД, и да пази вещта, като я използва съгласно обичайното или уговореното предназначение, по арг. от чл. 233, ал. 1, пр. II от ЗЗД. В т. 5.2. вр. т.