Определение № 490 от 04.02.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 490 гр. София, 04.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Гергана Никова Касационно гражданско дело № 20238002104966 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№ 7742 от 08.09.2023 г., подадена от О. Й. Б. чрез адвокат Г. П. от АК - П. и А. А. Б. чрез адвокат В. Д., срещу въззивно Решение № 276 от 19.07.2023 г. по в.гр.д.№ 269/2023 г. на Окръжен съд – Пазарджик.

Препис от жалбата е връчен на ответника по касация А. Р. К., който не е подал писмен отговор.

По допустимостта на жалбата Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

С обжалваното решение е упражнен инстанционен контрол по отношение на първоинстанционното Решение № 260001 от 20.02.2023 г. по гр.д.№ 381/2020 г. по описа на Районен съд – Велинград, с което, по предявени от А. Р. К. отрицателни установителни искове за собственост е признато за установено по отношение на А. Р. К., че О. Й. Б. и А. А.

Б. не са собственици на 9/20 ид.ч. от сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], както и е отхвърлен иска за разликата до предявения размер от 19/20 ид.ч. от сградата.

Районният съд се е произнесъл и по иск на А. Р. К. срещу З. И. Ч., по който е признато за установено, че тя не е собственик на 18/20 ид.ч. от сградата с идентификатор *** по КККР на [населено място] и е отхвърлен иска за разликата до предявения размер от 19/20 ид.ч.

Сезиран с въззивна жалба единствено от ищеца А. Р. К., но насочена срещу всички части на първоинстанционното решение с оплаквания, че същото е нищожно, недопустимо и неправилно, въззивният съд е постановил частично отменяване на акта на РС – Велинград, вместо което е признал за установено по отношение на А. Р. К., че О. Й. Б. и А. А. Б. не са собственици на още 4/20 ид.ч. от еднофамилна двуетажна жилищна сграда (къща) с 1 идентификатор *** в ПИ с идентификатор *** с площ на ПИ от 646 кв.м. по КККР на [населено място], обл. П. от 2010 г., със застроена площ на сградата от 118 кв.м.

В останалите му части (с която искът срещу О. Й. Б. и А. А. Б. е уважен за 9/20 ид.части от сградата и е отхвърлен за оставащите 6/20 ид.части до пълния предявен размер на претенцията, както и произнасянето по иска срещу З. И. Ч.) решението на РС – Велинград е потвърдено.

Така претенцията на А. Р. К. срещу О. Й. Б. и А. А. Б. се явява уважена за общо 13/20 ид.ч. от сградата (което изрично е подчертано в решението на ОС – Пазарджик), като срещу решението на РС – Велинград в частта, с която искът срещу касаторите е уважен за 9/20 ид.части О. Й. Б. и А. А. Б. не са подавали въззивна жалба.

С настоящата касационна жалба е застъпено становище, че А. Р. К. притежава само 1/24 ид.част от процесната сграда, поради което няма правен интерес да иска установяване на права, които не притежава, в която връзка е отправено искане към ВКС да обезсили решенията на РС и ОС и да прекрати производството по делото. Като евентуално се поддържа становище, че касаторите са придобили от З. И. Ч. 10/20 ид.части от сградата и искът може да бъде основателен само за 2/20 ид.части, а за останалата част до заявените 19/20 ид.части е неоснователен и следва да бъде отхвърлен, в която връзка е формулирано и евентуално искане в петитума на касационната жалба.

Настоящият състав на ВКС намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която е заявено искане да се упражни касационен контрол върху частта от въззивното решение, с която е постановено потвърждаването на решението на РС в частта, с която по отношение на А. Р. К. е признато за установено, че О. Й. Б. и А. А. Б. не са собственици на 9/20 ид.ч. от сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място].

Съображенията за това са следните:

Както вече се посочи, въззивна жалба срещу решението на РС е подал единствено ищецът А. Р. К.. Доколкото в обсъжданата част решението на РС удовлетворява претенцията му, допустимостта на въззивната му жалба в тази й част е произтичала единствено от твърдението, че решението на РС е нищожно като цяло – предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 1, хипотеза 1 ГПК.

С интерес да обжалват решението на РС в обсъжданата част са разполагали единствено настоящите касатори - доколкото е отречено да притежават 9/20 ид.части от сградата. Те обаче не само не са подали въззивна жалба, а напротив - в депозирания от тях отговор на въззивната жалба, а и в публичното заседание пред ОС са поддържали чрез процесуалните си представители, че решението на районния съд е правилно и са заявили искане същото да бъде потвърдено. По същество това им процесуално поведение кореспондира и с поддържаните в настоящата касационна жалба твърдения, че по сделката със З. И. Ч. са придобили 10/20 ид.части от сградата, т.е. не оспорват, че за разликата над 10/20 ид.ч. до 19/20 ид.ч. не притежават право на собственост. Тази тяхна позиция е призната за основателна от РС, както в мотивите, така и в диспозитива на първоинстанционното решение, поради което претенцията на А. Р. К. срещу касаторите е отхвърлена именно за 10/20 ид.части от сградата и е уважена за 9/20 ид.части.

2

Предвид процесуалното им поведение след постановяване на първоинстанционното решение, правото на касаторите да предизвикат инстанционен контрол по отношение на произнасянето по отрицателния установителен иск срещу тях в частта, с която той е уважен за 9/20 ид.части, се явява преклудирано.

По правило жалбата е недопустима когато е подадена от лице, което няма правен интерес или не е легитимирано да обжалва акта на съда, или когато е просрочена. В случая касаторите не са легитимирани да обжалват акта на въззивния съд в обсъжданата част, след като не са атакували пред него решението на първоинстанционния районен съд в същата част. По този начин се проявява принципът на инстанционната изчерпателност.

Приложението на този принцип не позволява сезирането на касационната инстанция, без преди това съответната страна да е атакувала потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение (така: Определение № 421 от 20.03.2000 г. по гр.д.№ 1464/99 г. на ВКС, V г.о.). Подобно процесуално поведение на страната я лишава от правен интерес от касационното обжалване, а за наличието на правен интерес от обжалването съдът, включително касационният, е длъжен да следи при всяко положение на делото.

Изпълнението на посочените задължения на съда, като израз на служебното начало (чл. 7, ал. 1 ГПК) е свързано с необходимостта да се предприемат само допустими процесуални действия при разглеждане на делото, съответно при постановяване на съдебното решение.

След като страната не е подала въззивна жалба и изрично е заявила съгласието си с даденото от първоинстанционния съд разрешение на спора, което впоследствие е възприето и от въззивния съд, то възраженията й срещу така постановения резултат се явяват преклудирани, съответно - по отношение на нея отсъства защитен от Закона интерес да сезира касационната инстанция с искане да преразгледа същото това разрешение.

В обобщение - налага се извод, че не съществува право на касационно обжалване в полза на О. Й. Б. и А. А. Б. срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението на РС в частта, с която по отношение на А. Р. К. е признато за установено, че О. Й. Б. и А. А. Б. не са собственици на 9/20 ид.ч. от сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място] - поради липса на активна процесуалноправна легитимация и правен интерес за тях да искат постановяване на касационно решение по спора в тази му част. Ето защо касационната жалба в тази й част следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото – частично прекратено.

В останалата й част – с която се атакува решението на ОС в частта, с която по отношение на А. Р. К. е признато за установено, че О. Й. Б. и А. А. Б. не са собственици на още 4/20 ид.ч. от сграда с идентификатор *** по КККР на [населено място], касационната жалба е процесуално допустима и по отношение на нея следва да се извърши преценка дали са налице основанията по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, в която връзка Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че бащата на ищеца - Р. А. К. (Г. А. К.) е починал на 14.05.1995 г. и е оставил за наследници по закон преживяла съпруга - А. А. К. (А. А. К.), както и децата си А. Р. Б., Д. Г. К., З. Г. С., А. Р. К. (Ц. Г. К., ищец) и Ш. Р. К. (М. Г. К., общ син за двамата 3 съпрузи). А. А. К. е починала на 14.03.2008 г. и е оставила за наследници по закон децата си Д. Ю. М., Г. Й. С., К. Ю. С., М. Й. С. и Ш. Р. К.. Общият за съпрузите син и брат на ищеца Ш. Р. К., е починал на 09.11.2018 г., неженен, без деца.

С констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка № 11 от 21.01.1974 г. Г. А. К. е признат за собственик на основание покупко-продажба и давностно владение, продължило повече от 10 години относно дворно място от 614 кв.м., за което е отреден парцел * за имот пл.№ * в кв. 53 по плана на [населено място], заедно с построената върху имота една къща с площ 50 кв.м., при посочени съседи. С декларация с нотариална заверка на подписите, вписана в нотариалните книги на ГНС - Ракитово под № 675 от 03.04.1974 г., издадена на основание чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.), подадена и подписана от Г. А. К. на 03.10.1978 г., е записано, че деклараторът е собственик на парцел *, кв. 53 по плана на [населено място], както и че съгласно чл. 56, ал. 2, т. 2 ЗТСУ (отм.) дава съгласието си на Ц. Г. К. от [населено място] да построи етаж на свое име в посочения имот. Имената на декларатора са изписани собственоръчно, като декларацията е подписана и от председателя и секретаря на ГОС Ракитово.

Според строително разрешение № 36 от 20.06.1980 г., издадено от ОНС - Р., на М. Г. К. и на Ц. Г. К. е разрешено да построят нова жилищна сграда върху 91,35 кв.м. в парцел * от кв. 53 по плана на [населено място], при дадена строителна линия от същата дата.

От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че процесната сграда с идентификатор *** е двуетажна жилищна сграда със застроена площ 118 кв.м. и е построена след издаването на разрешението за строеж през 1980 г. Преди изграждането й в имота е съществувала друга жилищна сграда, с по-малка площ - 45 кв.м.

Новата сграда включва и площ извън застроената площ на старата, която е съборена. Новата сграда е проектирана с приземен етаж, с гараж и два жилищни етажа, с достъп от вътрешна стълбищна клетка, на всеки от етажите е разположено едно жилище, съдържащо изискващите се съгласно чл. 40, ал. 1 ЗУТ помещения (входно антре, две спални, дневна, свързана с кухненски бокс, санитарен възел – баня и тоалетна). Построеното обаче не отговаря на архитектурния проект. Отклонението се изразява в това, че жилищната сграда не е изградена с по едно жилище на етаж, както е проектирана, а се състои от две независими една от друга части - северна и южна, със самостоятелни входове - на северната и на южната фасада, с две самостоятелни вътрешни стълбищни клетки, които свързват двата етажа; първите и вторите етажи на двете части на сградата се състоят от по две стаи; няма изпълнени санитарни възли; няма изпълнен приземен етаж; двете части - северна и южна, са със застроена площ от по 59 кв.м.

С нотариален акт № 110/1983 г. на нотариус при РС - Велинград бащата на ищеца Г. А. К. (Р.

А. К.) е продал на сина си М. Г. К. (Ш. Р. К.) срещу задължение за издръжка и гледане на продавача и на съпругата му и майка на купувача - А. А. К., 1/2 идеална част от парцел * в кв. 53 по плана на [населено място], целия с площ от 761 кв.м., ведно с находящата се в парцела едноетажна къща на 50 кв.м. с право на пожизнено ползване на две стаи от последната от прехвърлителя и съпругата му.

С нотариален акт за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и 4 гледане № 27 от 11.05.2018 г. купувачът (приобретателят) по предходната сделка - М. Г. К.