Определение № 104 от 15.01.2025, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 104 гр. Бургас, 15.01.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Недялка П. Пенева

Членове:

Даниела Д. Михова

ДИМАНА Г. КИРЯЗОВА

ВЪЛКОВА като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно частно гражданско дело № 20242100501942 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл.247 ГПК и е образувано след като съдът констатира, че поради техническа грешка неправилно при обявяването на определението си в ЕИСС, вместо определението по частната жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД гр.София с ЕИК175074752, против Разпореждане № 1783/06.12.2024 г. по ч.гр.д.1227/2024 г. по описа на Районен съд Карнобат е обявил в ЕИСС по номера на настоящото дело определението с и по частната жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД гр.София с ЕИК175074752, против Разпореждане № 1722/29.11.2024 г. по ч.гр.д.1202/2024 г. по описа на Районен съд Карнобат.

Това налага поправка на допуснатата грешка по реда на чл.247 ГПК, като в ЕИСС се обяви изготвеното от съда определение по частната жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД гр.София с ЕИК175074752, против Разпореждане № 1783/06.12.2024 г. по ч.гр.д.1227/2024 г. по описа на Районен съд Карнобат.

Мотивиран от изложеното, на основание чл.247 ГПК, Бургаският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА ПОПРАВКА НА ОЧЕВИДНА ФАКТИЧЕСКА ГРЕШКА в определение № 88 от 13.01.2025 г. по ч.гр.д.№ 1942/2024 г. по описа на Бургаски окръжен съд, като на стр.1 от определението, на ред 13, след текста „гражданско дело № 20242100501942 по описа за 2024 г.“, следва да се чете:

„Производството е по реда на чл.274 ГПК, вр.чл.418, ал.4 ГПК и е образувано по частната жалба на „Профи Кредит България“ ЕООД гр.София с ЕИК175074752, против Разпореждане № 1783/06.12.2024 г. по 1 ч.гр.д.1227/2024 г. по описа на Районен съд Карнобат, с което е отхвърлено заявлението на частния жалбоподател за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК и изпълнителен лист срещу А. Х. Г. от ***, за вземането по договор за потребителски кредит № 40015720888 от 27.02.2023 г. между страните.

Твърди се, че по аргумент от чл.411, ал.2 от ГПК заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. Сочи се, че с промените в чл.411, ал.2, т.3 от ГПК, обн. в ДВ, бр.100 от 2019 г., законодателят е предоставил правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което обаче не изключва тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави, поради което заповедният съд не следва да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи на основание нарушение на закона или на добрите нрави. В този смисъл се твърди, че заповедният съд е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила.

На второ място се твърди, че за да е налице първата хипотеза на чл.411, ал.2, т.3 ГПК - заповедният съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в потребителски договор, клаузата следва да е обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред, какъвто не е настоящият случай. Твърди се, че за да е налице втората хипотеза на горепосочената клауза, следва да се приеме, че е от събраните доказателства и факти би могъл да се направи извод, който да е мотивиран и аргументиран и да сочи сигурност и увереност, че дадена клауза от потребителския договор е неравноправна, което заповедният съд не е сторил. За да е налице неравноправност на съответните договорни клаузи по смисъла на чл.143 от ЗЗП, клаузата трябва да е сключена във вреда на потребителя; да не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; клауза да води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Твърди се, че в случая заповедният съд не е направил задълбочен анализ на гореописаните кумулативни критерии за неравноправна клауза.

По отношение договорното възнаграждение се твърди, че неправилно заявлението е било на отхвърлено, тъй като преди сключването на процесния договор, на ответника е предоставен Стандартен европейски формуляр, т.е.дружеството в качеството си на кредитор е предоставило преддоговорна информация във форма съгласно ЗПК и във формуляра са посочени същите параметри, както в Договора за потребителски кредит.

Изготвеният погасителен план, също връчен на ответника, съдържал информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Твърди се, че процесният договор отговаря на всички законови императивни изисквания – в него подробно са описаните всички параметри, като основание и размер на разбираем и достъпен език.

Длъжникът не е пожелал да се откаже от сключения договор, каквато възможност му е дадена по закон и в ОУ към договора.

По отношение на уговорения годишен лихвен процент се твърди, че 2 същият отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави, като страните по своя воля са се съгласили да сключат договора за кредит с посочените годишен лихвен процент и ГПР. Твърди се на следващо място, че възприетото от съдилищата в по-старата съдебна практика, че нищожни като противоречащи на добрите нрави, са клаузите за лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва тогава, когато задължението по договора не е обезпечено, а когато е обезпечено - до двукратния размер, е изоставена с оглед измененията на ЗПК със ЗИДЗПК (обн., ДВ, бр.35 от 22.04.2014 г., в сила от 23.07.2014). В този смисъл се твърди, че с оглед разпоредбата на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, нищожни са клаузи, с които са надвишени максималните размери на годишния лихвен процент и ГПР, като според §13 от ПЗР на ЗИДЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат за договорите за кредит, сключени преди датата на влизането му в сила, а само за тези, сключени след тази дата.

На следващо място се излага, че кредиторът няма задължение да изготвя и посочва методика на формиране на ГПР, тъй като е уговорен фиксиран лихвен процент.

Твърди се, че след като са спазени императивните законови изисквания досежно ГПР и по аргумент от чл.145, ал.2 от ЗЗП, няма как да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно и съответно уговорената договорна лихва да представлява неравноправна клауза.

По отношение на законната лихва се твърди, че претенцията неправилно е било отхвърлена, тъй като присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск.

По отношение на претенцията за лихвите за забава се твърди, че неправилно е отхвърлена, тъй като клаузата не е неравноправна, а кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Твърди се, че според правната теория и съдебната практика, в този случай не е налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлява цената за ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава представлява обезщетение за допуснатото от длъжника неизпълнение.

Претендира се съдът да отмени обжалваното разпореждане, като вместо него се постанови да бъде издадена заповед за изпълнение относно претендираните вземания за неплатена главница в размер на 1301.13 лв; неплатено договорно възнаграждение в размер на 466.68 лв, дължимо за периода от 20.05.2023 г. до 05.06.2024 г.; 268.21 лв лихва за забава от 21.05.2023 г. до датата на изпадане на длъжника в забава до 05.06.2024 г.

(датата на предсрочната изискуемост) и законна лихва в размер на 174.39 лв, дължима от 05.06.2024 г. - датата на предсрочна изискуемост до 29.10.2024 г., претендирани със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Претендират се разноски в размер на 15 лв за заплатена държавна такса и 50 лв за юрисконсултско възнаграждение.

Бургаският окръжен съд, за да се произнесе по постъпилата жалба, взе пред вид следното:

Пред заповедния съд е постъпило заявление по чл.410 ГПК от „Профи Кредит България“ - ЕООД срещу А. Х. Г. от ***, за следните суми: неплатена главница в размер на 1301.13 лв; неплатено договорно 3 възнаграждение в размер на 466.68 лв, дължимо за периода от 20.05.2023 г. до 05.06.2024 г.; 490,09 лв - неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“; 882,42 лв - неплатено възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“; 20,00 лв - неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 04.06.2023 г.; 500,00 лв неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора, начислени на 19.08.2023 г.; 268.21 лв лихва за забава от 21.05.2023 г. до датата на изпадане на длъжника в забава до 05.06.2024 г. (датата на предсрочната изискуемост) и законна лихва в размер на 174.39 лв, дължима от 05.06.2024 г. датата на предсрочна изискуемост до 29.10.2024 г., претендирани със заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

Претендирани са съдебни разноски - 180 лв - юрисконсултско възнаграждение, 80 лв. - за подготовка на документи и 69,75 лв. - заплатена държавна такса.

Вземането се претендира на основание договор за потребителски кредит по договор за потребителски кредит № 40015720888 от 27.02.2023 г., по който на длъжника е отпуснат кредит в размер на 1 400 лв., за срок от 24 месеца, с месечна погасителна вноска от 149,25 лв, уговорена договорна лихва в размер на 41% годишно; ГПР 48,72%. Уговорено е възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги „Фаст“, в размер на 560 лв и „Флекси“, в размер на 980 лв, платими към всяка погасителна вноска. В заявлението е посочено, че длъжникът е заплатил само две погасителни вноски и от 20.05.2023 г. е изпаднал в забава.

С обжалваното разпореждане съдът е отхвърлил заявлението изцяло като е приел, че е налице обоснована вероятност за неравноправност и нищожност на клаузите за дължимост на допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, имащи за цел обогатяване на кредитора над допустимите от закона рамки. Съдът е приел още, че с невключването в ГПР на възнагражденията по допълнителнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“, са нарушени нормите на чл.19, ал.4 от ЗПК, чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което прави договора недействителен съгласно чл.22 ЗПК, поради което, на основание чл.23 ЗПК, кредитополучателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, като не дължи лихви или други разходи по кредита.

Поради необжалване на разпореждането по отношение на част от претендираните вземания, то е влязло в сила по отношение на претендираните: възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“; възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“; неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането; и неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора.

Бургаският окръжен съд намира, че обжалваното разпореждане е частично неправилно.

С оглед разпоредбите на чл.19, ал.1 ЗПК и §1, т.1 от ДР ЗПК, съдът приема, че в общия разход по кредита, формиращ годишния процент на разходите, следва да бъдат включени, респ. - да са отразени в крайния му размер и сумите (напр.неустойки и/или такси за услуги), които са пряко свързани с договора за кредит и са известни на кредитора, които потребителят трябва да заплати. В настоящия случай между страните е договорено дължими от потребителите „възнаграждения“ за закупени допълнителни пакети „Фаст“ и „Флекси“, на обща стойност 1540 лв (560 лв за пакет „Фаст“ и 4

980 лв за пакет „Флекси“), което с първоинстанционното разпореждане (в необжалваната част) е прието за нищожно. Това „възнаграждение“ е включено в погасителния план още към датата на сключване на договора, следователно има характер на разход по кредита, пряко свързан с него и известен на кредитора, който потребителят трябва да заплати. Но по делото не се установява тази сума да е включена като елемент при определяне на годишния процент на разходите, в който случай размерът на ГПР не би бил такъв, какъвто е посочен в договора. Така според въззивната инстанция, е нарушена нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, досежно размера на ГПР. Нарушена е и разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, т.к. макар договорът формално да съдържа посочен ГПР в законовия размер - 48.72%, този процент не е коректен и не е определен законосъобразно, поради невключването в общия разход по кредита, формиращ годишния процент на разходите на възнагражденията по двата допълнителни пакета, чийто размер (1540 лв) е повисок от размера на отпуснатия кредит (1400 лв).