Решение № 608 от 23.06.2025, Районен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 608 гр. Стара Загора, 23.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Таня Илкова при участието на секретаря Анастасия П. Балабанова като разгледа докладваното от Таня Илкова Гражданско дело № 20255530100414 по описа за 2025 година

Предявен е иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД за прогласяване недействителността на договор за паричен заем.

Ищецът Б. Ж. Б., чрез пълномощника си адв. Ж.З. от АК-Стара Загора, твърди в исковата си молба, че сключил с "Вива Кредит" АД договор за паричен заем „Standard 30“ № ************* на дата 22.05.2024 г., по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства в размер на 1000 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40,32%, годишен процент на разходите - 49,49 % .

Съгласно чл. 1, ал. 2-4 от Договора заемателят заявил, че преди подписване на настоящия договор е избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем, предоставена от кредитора, което обстоятелство било декларирано в попълненото от него ППЗ или форма за онлайн кандидатстване, или чрез средство за комуникация от разстояние. За извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем заемателят дължал такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер 734,55 лева. С подписване на процесния договор, страните се уговарили таксата по горната алинея да се заплаща от заемателя разсрочено, като била разделена на равни части и се включвала в размера на 1 всяка от погасителните вноски.

Съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора, заемателят се задължавал в 3 дневен срок от усвояване на сумата по този договор да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по този договор, а именно поръчител и банкова гаранция.

Съгласно чл. 4, ал. 2 от Договора, страните се съгласили, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер на 489,75 лева. Страните се уговарили неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4, като в този случай дължимата вноска била в размер на 167,58 лева, а общото задължение по Договора било в размер на 2 513,70 лева.

Ищецът твърди, че Договор за паричен заем „Standard 30“ № ************* е недействителен, на основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, тъй като таксата за експресно разглеждане на документи не била посочена като включена в ГПР, поради което имало неправилно посочване на ГПР. Изискваната от ищеца такса за експресно разглеждане на документи представлявала пряк разход по кредита и следвало да бъде включена при формирането на годишния процент на разходите (чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ), което очевидно не било извършено, тъй като никъде в Договора не било посочено таксата да е част от ГПР, а оттук следвало, че по този начин императивно заложения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит се надвишавал. Тоест, налице било пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно било оскъпяването му по кредита. Това се явявало и в директно противоречие с чл. 3, пap. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверели индивидуалните компоненти от които се формирал и дали те били в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

От посоченото следвало, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлявал 2

ГПР, но и изрично и изчерпателно да са посочени всички разходи, които длъжникът щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР. В заключение, таксата за експресно разглеждане на документите се явявало скрито възнаграждение за кредитодателя, поради което следвало да се включи в ГПР. В случая това не било направено, поради което било налице неправилно посочен ГПР, което съдебната практика приравнявала на липсващ ГПР. Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявала "заблуждаваща търговска практика" по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както било и в настоящия случай.

Предвид на горното, нищожен се явявал целия договор за кредит на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, т. 10 от ЗПК.

Възнаграждението (неустойката за непредставянето на такъв) за гарант/поръчител, също не било включено като разход в ГПР и потребителят нямал възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция, защото последното било задължително условие за получаване на кредита. Клаузата на чл. 4, ал. 1 от Договора възлагала в тежест на ищеца в тридневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави на ответника обезпечение по кредита, изразяващо се в поръчителство. Изпълнението на това задължение в тридневен срок било на практика невъзможно с оглед на изискуемите от ответното дружество изисквания към поръчителя (да е навършил 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус "период на просрочие от 0 до 30 дни). По отношение на втората опция да се предоставела банкова гаранция в тридневен срок от сключването на договора: изискванията, които посочената клауза от договора въвеждала за потребителя били неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително нисък размер (1000 лева).

Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано било да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция, която да обезпечава неопределено по своя размер задължение, което да включва главница, лихви, неустойки и пр. и то в тридневен срок.

3

Кредиторът не включвал т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му бил по този начин да заобиколя нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи били красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, изначално разсрочвал вземането за "неустойка" в погасителният план. В тази връзка, явно било кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение.

Именно предвид гореизложеното вземането за неустойка на практика представлявало скрито възнаграждение за кредитора и като такова следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. В съответствие с чл. 19, ал. 1 от ЗПК и пap. 1, т. 1 от ДР на ЗПК било необходимо в ГПР да са описани всички разходи, които трябвало да заплати длъжника, а не същият да е поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценявал кои суми точно щял да дължи. В конкретния случай били посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащали и по какъв начин бил формиран ГПР. Нещо повече, както вече било коментирано, предвид предпоставките, при които ставала изискуема разписаната в чл. 4, ал. 2 от Договора - „неустойка“, то тя била с характер на възнаграждение и следвало да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравноправно положение спрямо кредитора и на практика нямало информация колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по кредита. Това се явявало и в директно противоречие с чл. 3, пap. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО.

Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формирал и дали те били в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал.

1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следвало, че за да бъде спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то било необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлявал ГПР, но и изрично и 4 изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът щял да направи и които били отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай това било особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 2, т. 7 от Договора била посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не била включена дължимата по чл. 4, ал. 2 от договора "неустойка".

Тоест, налице било и пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

В заключение счита, че с оглед на неизпълнимостта на задълженията на ищеца по чл. 4, ал. 1 от процесния договор, предвидената в чл. 4, ал. 2 от Договора неустойка се явява скрито възнаграждение за ответното дружество, което трябвало да бъде включено в ГПР, доколкото се явява общ разход по кредит. Това не било направено.

С оглед приетите по-горе постановки счита, че в процесния договор било налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, поради което същият бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Не било упоменато кои разходи са били включени точно в ГПР и кой разход какъв процент от ГПР формирал.

Тази неточност в посочването на размера на разходите поставял потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) било оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно била недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлявал невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора, както вече било отбелязано по-горе. В процесният договор било нарушено и това изискване на закона, доколкото никъде не било посочено кои разходи формирали ГПР. Същото представлявало нарушение на чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Отделно от горното, клаузата за дължимостта на уговорената в чл.

5

4, ал. 2 от Договора неустойка била нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържали в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д.

№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - когато била уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следял служебно. Преценката за нищожност се извършвала в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което била предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката можело да изпълнява и наказателна функция. Така, както била уговорена, неустойката в случая била предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение имало обаче вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума.