Решение № 60 от 04.03.2026, Районен съд - Ботевград

РЕШЕНИЕ

№ 60 гр. Б., 04.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Б., II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: И. Цв. Т. А. при участието на секретаря Т. В. Б. като разгледа докладваното от И. Цв. Т. А. Гражданско дело №

20251810100811 по описа за 2025 година

Предявени са обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл.422, ал. 1 от ГПК.

„И. Ф.” ЕООД с ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: гр.С., ж.к. И. В., ул. „Б.“ №*, ап.*, чрез пълномощник юрк.А. С. Г. моли да бъде признато за установено по отношение на ответника В. Н. З. от Б., ул.С. п. № *, с ЕГН: ********** за съществуване на вземането, за което е издадена Заповед № 353 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 24.03.2025г. по ч.гр.д.№ 256/2025г. по описа на РС-Б., както следва: за сумата-главница от 613.55 евро /1200 лева/, представляваща главница по Договор за предоставяне на кредит № 473546 от 05.02.2024г., както и за сумата от 253.09 евро /495 лева/, представляваща договорна лихва за периода от 05.02.2024 г. до 30.01.2025г., както и за законната лихва върху горната сума-главница, считано от 20.02.2025г. /датата на входиране на заявлението в съда/ до окончателното изплащане на вземането, както и да се присъдят разноските по настоящето дело и в заповедното производство, за които представя списък за разноските по чл.80 от ГПК/л.133/.

В с.з. ищецът, чрез пълномощник юрк. А. Г. е депозирал писмена молбастановище с вх.№ 6932 от 30.07.2025т., с която моли да бъдат уважени изцяло предявените искове и се присъдят направените разноски съгласно приложен списък за разноските по чл.80 от ГПК.

Ответникът-В. Н. З. от Б., чрез пълномощник адв. Е. И. е направила възражение по исковете и е представила писмен отговор с вх.№ 5882 от 27.06.2025г., изпратен по пощата с п.кл. от 24.06.2025г., в предвидения в закона срок.

В писмения отговор ответникът, чрез пълномощник адв. Е. И. оспорва исковете като твърди, че договорът за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави / чл.

26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД/ и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т.

9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това последици по чл.23 от ЗПК.

1

Според ответника с договореният фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,15 % се нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителят и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността, поради което е налице нищожност на уговореното възнаграждение.

Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.

Ответникът твърди, че при заем с кратък срок на ползване, уговарянето на възнаградителна лихва от 40,15 % не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Толкова висока възнаградителна лихва не е типична дори за дългосрочните банкови кредити /над 15 години/, когато рискът на заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси. Освен това, реалният размер на дължимата договорна лихва е по-голям размер от предвидените в договора 40,15 %, поради скритото увеличаване на печалбата на кредитодателя чрез включването на договорката за заплащане на възнаграждение за неустойка.

Съдебната практика приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва.

Ответникът заявява, че е неприложима и втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит не би могло да бъде сключен без недействителната му част, тъй като той нормативно е уреден като възмезден и кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, което води до нищожността на целия договор. Аргумент за недействителност на договора на това основание може да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло недействителен.

Ответникът твърди, че за да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит, фирмите за бързи кредити са въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания, на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на изпълнението на заемното правоотношение от лица и/или предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите създадоха предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на неизпълними условия към потребителите, те включиха в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на неустойки или пък предвидиха заплащането на такси за осигуряване от страна на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми гаранти, небанковите финансови институции си осигуриха допълнителна печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно преодоляха законовото изискване за таван на лихвените нива и другите разходи по предоставената в заем сума.

Процесният договор за кредит е потребителски по своя характер, поради което са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. В тази връзка уговорката, която предвижда потребителят да заплати възнаграждение за такса експресно разглеждане и такса удължаване 2 са с цел кредиторът цели да си набави допълнителни плащания извън предвидените в закона, поради което същата се явява нищожна поради противоречие с императивни законови разпоредби.

Систематичното тълкуване на чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал.1 от ЗПК налагат извод за ограничаване на свободата на кредитора, предоставящ потребителски кредит, да договаря условия, при които освен обявената договорна лихва на потребителя се възлагат и други плащания като допълнителни такси и фиксирани по размер разходи, включително и когато такива плащания са договорени отделно, но икономическото им основание не може да се обособи като предмет на специфична услуга, предоставена на потребителя.

Уговарянето на неустойка, събирана по начин идентичен с лихвата, несъмнено налага квалифицирането на неустойка по потребителския договор като средство за заобикаляне на забрани.

Ответникът заявява, че така кредиторът си осигурява допълнително възнаграждение в размер на 50 % от предоставената главница срещу минимални облекчения за кредитополучателя, което, освен на цитираните ограничения в ЗПК, противоречи и на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата и задълженията на търговеца и потребителя, респ. до нищожност на клаузата поради неравноправност.

Сумата търсена за неустойка е недължима, поради недействителност на клаузите, с които е уговорена, при наличие на предпоставките на чл. 21 ал. 1 от ЗПК вр. чл. 10 ал. 2 и чл.

10а ал. 2 от ЗПК.

Ответникът моли да се отхвърлят исковете като неоснователни и недоказани.

В с.з. ответникът В. Н. З. от Б., чрез пълномощник адв.Е. И. от АК-П. е депозирала писмени молби с вх.№№9945/14.10.2025г.,

№ 1311/04.02.2026г., с които оспорва исковете и моли да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Моли да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 245.42 евро/ 480лв./ с ДДС.

Съдът е допуснал за разглеждане в настоящето производство по гр.д. № 811/2025г. по описа на РС-Б. на направеното от ответника В. Н. З. от Б. възражение за прихващане при условията на евентуалност, т.е. ако се уважи иска за сумата-главница от 613.55 евро/1200лв./ да се прихване със сумата от общо 515.89 евро/1009лв./, представляваща получена без основание от ищеца въз основа на нищожни договорни клаузи възнаградителна лихва в размер на 199.40 евро /390лв./ и неустойка в размер на 316.49 евро/ 619лв./.

От събраните по делото доказателства, обсъдени във връзка със становищата на страните, съдът приема за установено следното:

ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:

Видно от представените писмени доказателства-копие от ч.гр.дело № 256/2025г. по описа на РС-Б., се установява, че на основание чл.410 от ГПК на 24.03.2025г. е разпоредено по искане на ищеца издаване на Заповед № 353 за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 24.03.2025г. по ч.гр.д.№ 256/2025г. по описа на РС-Б., както следва: за сумата-главница от 1200 лева/613.55 евро/, представляваща главница по Договор за предоставяне на кредит № 473546 от 05.02.2024г., както и за сумата от 495 лева /253.09 евро/, представляваща договорна лихва за периода от 05.02.2024 г. до 30.01.2025г., както и за законната лихва върху горната сума-главница, считано от 20.02.2025г. /датата на входиране на заявлението в съда/ до окончателното изплащане на вземането.

3

Ответникът е депозирал възражение в предвидения в ГПК срок, а именно на 29.04.2025г., изпратено по пощата с п.кл. от 28.04.2025г. /понеделник/ след като е получил съобщение и препис от заповедта за изпълнение по ч.гр.д.№256/2025г. по описа на РС-Б. на 27.03.2025г., като във възражението е посочено, че ответникът не дължи на заявителя сумите, посочени в заповедта, както и да се присъди адв. възнаграждение с ДДС.

Ищецът е бил уведомен на 09.05.2025г. чрез ЕПЕП за възражението на ответника и възможността на предяви иск по чл.422, ал.1 от ГПК с Разпореждане №612 от 07.05.2025г.

Исковата молба, по която е образувано настоящето гр.дело № 811/2025г. по описа на РС-Б. с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, е постъпила на 19.05.2025г., т.е. в едномесечния срок, предвиден за това в ГПК от връчване на горното разпореждане.

Ищецът твърди, че на 05.02.2024г. между В. Н. З. /Кредитополучател или потребител/ и „И. Ф.“ ЕООД /кредитор/ е сключен Договор за предоставяне на кредит № 473546. Договарянето е осъществено, чрез средства за комуникация от разстояние /електронна поща, уеб-сайт: www.minizaem.bg/, като Договорът за предоставяне на кредит № 473546 от 05.02.2024г. е сключен във формата на електронен документ. По силата на сключения договор за кредит между страните е отпуснат кредит в размер на 613.55 евро /1200лв./ на кредитополучателя или потребителя В. З.. С подписване на договора, кредиторът е предоставил сумата, по личната банкова сметка на В. З., след което кредитополучателят се е задължила да ползва и върне заемната сума, съгласно условията на сключения договор на 24 месечни погасителни вноски с краен срок на плащане 25.01.2026г.

Ищецът заявява в исковата молба, че поради неплащане от страна на ответника, същият е обявил вземанията по договора за кредит за предсрочно изискуеми чрез изпращане на имейл на ответника.

В тази насока са представени от ищеца копия от Договор за предоставяне на кредит № 473546 от 05.02.2024г., Общи условия за предоставяне на кредит от „И. Ф.“ЕООД, електронна кореспонденция между страните, копие от лична карта и снимка на ответника, разплащателна сметка, преводно нареждане от 05.02.2024г. с посочено основание „договор за заем номер 473546“.

От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/ с вх.№ 1122 от 30.01.2026г., изготвена от вещото лице В. Л. Т., се установява, че на 05.02.2024г. по посочена от него в заключението банкова сметка с титуляр ответника е постъпила сума в размер на 1200лв./613.55 евро/ с наредител ищцовото дружество с основание на превода: договор за заем номер 473546.