Решение № 630 от 16.06.2026, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 630 гр. Варна, 16.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мирела Огн. Кацарска

Членове:

Весела Гълъбова мл.с. Ива Бл. Благоева при участието на секретаря Петя П. Петрова като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20263100500786 по описа за 2026 година

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на М. А. Л. против Решение № 4427/09.12.2025 г., постановено по гр.д. № 11818/2023 г. по описа на ВРС, XLIII състав, с което са отхвърлени исковете му с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за приемане за установено, че С.

И. Т. му дължи, както следва: сумата от 1614.40 евро /3157,50 лева/, представляваща незаплатено възнаграждение по неформален договор за извършване на вътрешен ремонт на баня, коридор и кухня в обект, находящ се в гр. Варна, ж.к. „В. 1“, ул .„И.Т.“ № *****, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 07.04.2023 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 81.17 евро /158,75 лева/, представляваща обезщетение за забава, начислено за периода от 08.10.2022 г. до 06.04.2023 г., за които парични вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 3607/20.06.2023 г. по ч.гр.д. № 4443/2023 г. по описа на ВРС, XLIII състав.

Във въззивната жалба се излагат доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, като постановено при 1 съществени нарушения на материалния закон и на процесуалните правила.

Релевира се и незаконосъобразност на същото като резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда въз основа на събраните по делото доказателства. Оспорва се изводът на първоинстанционния съд, че не се установява облигационноправна връзка между страните, имаща характера на договор за изработка и неговите съществени реквизити. Излага се, че не е съобразен преклузивния срок на възраженията по чл. 265 от ЗЗД, както и че недостатъците се дължат на качеството на доставените от възложителя материали, а наличието на козметични недостатъци не създава пречки за ползване на имота по предназначение. Отправя се искане за отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което да се уважи изцяло предявеният иск. Претендират се разноски.

Въззиваемата С. И. Т. в срока по член 263, алинея 1 от ГПК депозира отговор по така подадената жалба, като оспорва същата като неоснователна и отправя искане решението на ВРС да бъде потвърдено.

В съдебно заседание страните, чрез процесуалните си представители, поддържат изразената позиция по спора.

По отношение на въззивната жалба:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

В обхвата на така посочените въззивни предели ВОС намира, че решението е постановено в границите на правораздавателната компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. В рамките на тази проверка настоящият състав намира предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК за процесуално допустим, поради което и дължи произнасяне по същество на спора. Правният интерес от предявяване на установителния иск се обосновава с постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК възражение от ответника срещу дължимостта на сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в производството по ч.гр.д.№ 4443/2023 г. по описа на ВРС, XLIII 2 състав.

По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по иск на М. А. Л. против С. И.

Т. с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че съществува вземането на Л. по заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 3607/20.06.2023 г. по ч.гр.д. № 4443/2023 г. по описа на ВРС, XLIII състав за заплащане, както следва: сумата от 1614.40 евро /3157,50 лева/, представляваща незаплатено възнаграждение по неформален договор за извършване на вътрешен ремонт на баня, коридор и кухня в обект, находящ се в гр. Варна, ж.к. „В. 1“, ул .„И.Т.“ № *****, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 07.04.2023 г. до изплащане на вземането, както и сумата от 81.17 евро /158,75 лева/, представляваща обезщетение за забава, начислено за периода от 08.10.2022 г. до 06.04.2023 г.

В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответницата С. И. Т., с който оспорва иска като неоснователен и вземането като недължимо. Твърди се, че договорът за изработка не е сключен с физическото лице Л., а с „ЕМ ВИ ЕН ТРАНС“ ЕООД, чийто управител е ищецът. Излага се, че договорената цена за извършване на ремонт в собствения на ответницата апартамент № 23 и този на майкат й с № 19, които се намират в една и съща сграда е общо 8 000 лева, от които стойността на ремонта на банята в жилището на Т. е в размер на 2 000 лева. Релевира се, че ответницата и майка й са заплатили на изпълнителя авансово общо сумата от 6 600 лева на две части, като документ не им е предоставен. Прави се възражение с правно основание чл. 265, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, че е налице некачествено изпълнение от страна на ЕООД, поради което и възнаграждението по договора за изработка следва да бъде намалено. Твърди се, че приемане на извършената работа не е извършено. Оспорва да е получавала покана за плащане от ищеца.

От фактическа страна настоящият съдебен състав установява следното:

Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от 3 първостепенния съд, поради което въззивния съд препраща към тази част от мотивите на осн. чл. 272 ГПК.

Съдът, след съвкупния анализ на събраните по делото пред първа инстанция доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на закона, в предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбата, достигна до следните правни изводи:

За установяване дължимостта на вземане, произтичащо от договорни задължения, какъвто е конкретният случай, ищецът следва да докаже, че между него и ответницата е налице валидно сключен договор, който е породил желаните от страните по него правни последици, както и че той е изправна страна, т.е. че е изпълнил или е готов да изпълни задълженията си по него.

Л. не успя да установи в условията на главно и пълно доказване, че между страните е налице валидно сключен договор за изработка, чийто предмет е извършване на довършителни СМР в собствения на С. Т. апартамент № 23, находящ се в гр. Варна, ж.к. „В. 1“, ул .„И.Т.“ № *****. По делото не се доказаха съществените реквизити на същия – страните по сделката, нейната цена, срок на договора, точния й предмет – в количествено и в качествено отношение.

От събраните по делото писмени и гласни доказателства не може еднозначно да се направи извод дали изпълнител по делото е М. А. Л. като физическо лице или управляваното от него дружество „ЕМ ВИ ЕН ТРАНС“ ЕООД. От показания на свидетелите А.К. и С. И. е видно, че преговорите по възлагане на работата са водени между Л. и С. Т., но всеки от тях е имал различна представа за това кой е съконтрагента му и респективно изпълнителят по сделката – физическото лице или търговското дружество.

Очевидно страните не са постигнали съгласие по този съществен елемент от договора за изпълнение, което прави невъзможно валидното му сключване.

Не се установи от събрания по делото доказателствен материал и каква е цената на възмездната сделка, както и точният предмет на същата – в количествено и качествено отношение. По въпроса за стойността на договора за изработка ищецът не ангажира никакви годни доказателства. Водените от него свидетели не назовават конкретна сума, докато свидетелката С. И. /майка на ищцата/, като между нея и Л. има съдебно производство, разрешено вече с влязло в законна сила решение на ОС – Разград, чийто показания съдът цени 4 съобразно разпоредбата на чл. 172 от ГПК твърди, че цената, която е договорена между страните е за сумата от 8 000 лева, която обаче е обща за извършване на СМР на два апартамента – ап. 23 – собственост на ответницата и ап. 19 – собственост на свидетелката. Цитираните жилища, въпреки че се намират едно под друго в една сграда все пак имат различия в площта, както и в СМР, които е следвало да бъдат извършвани в тях. Последното се установява и от показанията на свидетеля К., който е участвал в ремонтните дейности. От събраните по делото гласни доказателства не се установи точните количества СМР, които следва да бъдат извършени в ап. 23, както и договорените единични цени, които формират общата цена по сделката. Не са представени доказателства за изготвена от изпълнителя оферта, която да е представена на възложителката и да е приета от нея.

Разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД е обща и се отнася за всички видове договори, независимо от формата на сключването им. Тълкуването може да се осъществи от съда не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договора, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля. В конкретния случай обаче е невъзможно да бъде направено тълкуване волята на страните и установяване на точния смисъл на отделните съществени уговорки във връзка с целения краен резултат. По делото не са налични, каквито и да е писмени доказателства, които да обективират волята на страните досежно съществените реквизити на договора за изработка. Гласните доказателства също не могат да ги установят, както и да запълнят празнотите в договора, т.е. налице е липса на постигнато съгласие по основни елементи на сделката.

С оглед горното настоящата инстанция намира, че ищецът не установи по безспорен начин сключен между страните валиден договор за изработка с предмет извършване на довършителни СМР в собствения на С. Т. апартамент № 23, находящ се в гр. Варна, ж.к. „В. 1“, ул .„И.Т.“ № *****, поради което и искът с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 266, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхъврлен.

Вярно е, че в апартамента на ответницата са извършени СМР от Л., но стойността им следва да бъде търсена по реда на неоснователното 5 обогатяване.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, решението на ВРС следва да бъде изцяло потвърдено.

С оглед изхода на правния спор на С. Т., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да му се присъдят разноски като въззивникът Л. следва да бъде осъден да заплатят сумата от 314.83 евро, представляваща адвокатско възнаграждение, съобразно представен договор за правна защита и съдействие /листи 97/, намалено съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Последното, определено съобразно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждение за адвокатска работа е в размер на 314.83 евро /615.75 лева/. Възражението на въззивника Л. с правно основание чл. 78, ал. 5 от ГПК се явява основателно предвид това, че минималното адвокатско възнаграждение, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. е в размер на 314.83 евро, като производството пред настоящата инстанция не се характеризира с фактическа и правна сложност предвид броя на проведените съдебни заседания /едно/ и липсата на извършени процесуални действия по събиране на доказателства, което да налага присъждане на заплатения от насрещната страна хонорар в размер на 800 евро.

Разпечатката съдържа 37 от 48 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b85e8275-8bed-4d2c-a420-c723c3311a16