Определение № 319 от 05.02.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 319 гр. София, 05.02.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христо Лазаров

Членове:

Женя Димитрова

Жана Ив. Маркова като разгледа докладваното от Христо Лазаров Въззивно частно гражданско дело № 20251000500074 по описа за 2025 година

Производството е по реда на глава двадесет и първа вр. с чл. 130 ГПК.

Образувано е по частна жалба от „Макс контрол ауто“ ЕООД, ЕИК 201711254, чрез адв.

Т. срещу определение № 4028 от 21.10.2024г., постановено по т.д. № 20241100900222, т.о., VI-6 състав, по описа на СГС за 2024г., с което поради липса на компетентност е прекратено производството по делото на основание чл. 25, ал. 1, т. „а“ от Регламент/ЕС/ 1215/2012г., на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела.

Частният жалбоподател/ищецът - „Макс контрол ауто“ ЕООД счита, че обжалваното определение е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на трайно установената съдебна практика. Изложени са съображения, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че страните са уговорили място на доставка съобразно общи условия, които определят местната подсъдност във Федерална Република Германия/ФРГ/. На следващо място твърди, че страните не са уговорили местна договорна подсъдност, която да дерогира избраната от ищеца пред българския съд, определена съобразно мястото на доставка в седалището на ищеца в Република България, съгласно чл. 7, ал. 1, т. „а“ от Регламента. Позовава се на правна доктрина и съдебна практика, която не сочи и не цитира.

Моли въззивния съд да отмени обжалваното определение. Претендира сторените разноски по делото.

Препис от частната жалба е връчен на насрещната страна/ответника – „Аутохаус Табор“ ГмбХ(Autohaus tabor GmbH), рег. в Търговския регистър на Федерална Република Германия HRB 220 395, със седалище и адрес на управление „Фон-Драйс-Щрасе, Ахерн, Германия 77855, който е подал в срок писмен отговор, чрез адв. Д., адв. М. и адв. Н... Излагат подробни доводи по всяко едно от твърденията в частната жалба, които ще бъдат съответно 1 обсъдени при разглеждане твърденията на частния жалбоподател. Претендира разноски за частното въззивно производство.

Подадена е втора частна жалба от „Макс контрол ауто“ ЕООД, ЕИК 201711254, чрез адв. Т. срещу определение № 4387 от 13.11.2024г., постановено по т.д. № 20241100900222, т.о., VI-6 състав, по описа на СГС за 2024г., с което е отстранена допусната очевидна фактическа грешка в определение № 4028 от 21.10.2024г., постановено по т.д. № 2024110090022, т.о., VI6 състав, по описа на СГС за 2024г. и са присъдени разноски на ответника - „Аутохаус Табор“ ГмбХ(Autohaus tabor GmbH) в размер на 18 580 лева за прекратяване на производството по делото.

Частният жалбоподател/ищецът - „Макс контрол ауто“ ЕООД счита, че и второто обжалваното определение е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на трайно установената съдебна практика. Твърди, че по делото няма доказателства за действителното заплащане на договореното адв. възнаграждение от ответника, както и че е налице несъответствие между датите на договора за правна защита и издадените фактури.

Освен това, първоинстанционният съд не е взел под внимание обстоятелството дали ответникът не е станал повод за завеждане на исковата претенция предмет на делото.

Отделно от горното твърди, че претендираното адв. възнаграждение е прекомерно, поради което е следвало да бъде намалено по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Позовава се на правна доктрина и съдебна практика, която не сочи и не цитира. Моли въззивния съд да отмени обжалваното определение. Претендира сторените разноски по делото.

Препис от частната жалба е връчен на насрещната страна/ответника – „Аутохаус Табор“ ГмбХ(Autohaus tabor GmbH),, който е подал в срок писмен отговор, чрез адв. Д., адв. М. и адв. Н... Излагат подробни доводи по всяко едно от твърденията в частната жалба, които ще бъдат съответно обсъдени при разглеждане твърденията на частния жалбоподател.

Частните жалби са подадени в срок, от надлежна страна срещу подлежащи на обжалване актове и са допустими, поради което подлежат на разгледани по същество.

По частната жалба срещу определението за прекратяване на производството по делото:

Пред СГС е постъпила искова молба от ищеца/частния жалбоподател/, с която претендира обезщетение за претърпени вреди/първоначално като неустойка/ в размер на 218 500 евро, ведно със законната лихва върху главницата считано от предявяване на исковата молба до окончателното й заплащане срещу „Аутохаус Табор“ ГмбХ, германско търговско дружество, по договор за поръчка от 19.08.2021г. Ищецът твърди, че ответното търговско дружество виновно не е изпълнило задължението си за доставка на 50 бр. автомобили, като е предоставил такива с бензинови двигатели, вместо договорените „Тойота“, модел „Корола седан хибрид“. На ответника са връчени преписи от исковата молба, допълнителната писмена молба и писмените доказателства. Ответникът е подал в срок писмен отговор и своевременно е възразил срещу компетентността на българския съд да разгледа правния спор по делото.

По делото е безспорно установено и страните по делото не спорят, че между тях е 2 възникнало валидно правоотношение по договор за покупко-продажба на 50 автомобила, съгласно представените от ищеца и неподписани от страните превод на български език от проформа/обвързаща поръчка от 19.01.2021г., условия за тяхната продажба/л.л. 29-36/.

Страните по делото не спорят, че ищецът е заплатил на ответника сумата от 25 000 евро, представляваща първоначална вноска от 500 евро за всеки един автомобил по договора.

Посочено е място на получаване на процесните автомобили – Ахерн, Фрайбург и Кел, които са градове във ФРГ, както и че следва да се обърне внимание на сроковете и условията/за доставка на купувача/.

Първоинстанционният съд е приел, че е приложима разпоредбата на чл. 25 от Регламента, защото страните са уговорили в общите условия пророгация на компетентността на съд в Германия. На следващо място е приел, че страните са уговорили място на изпълнение в Германия и е прогласил, че не е компетентен да разгледа исковата молба на основание чл. 15 от ГПК вр. с чл. 7, т. 1, б. „а“ от Регламент 1215/2012 година на Европейския парламент и на Съвета.

Неоснователни са твърденията в частната жалба, че страните не са уговорили местна договорна подсъдност, която да дерогира избраната от ищеца пред българския съд, определена съобразно мястото на доставка в седалището на ищеца в Република България, съгласно чл. 7, ал. 1, т. „а“ от Регламента.

Регламент 1215/2012г. регламентира правила на обща компетентност-чл. 4, на специална компетентност - чл.7, на компетентност в полза на по-слабата страна/раздели 3, 4 и 5/, на изключителна компетентност - чл.24, изрично договорена компетентност, която не може да дерогира изключителната компетентност – чл. 25 и компетентност, извън посочените-чл. 26.

Съгласно правната норма извън компетентността, която произтича от други разпоредби на Регламента, компетентен е този съд на държавата членка, пред който се яви ответникът. Това правило не се прилага, когато ответникът се явява за да оспори компетентността на съда или когато друг съд има изключителна компетентност по силата на чл. 24. Прилагането на правната норма води до извод, че българският съд следва да прекрати производството, когато ответникът се яви и своевременно оспори неговата компетентност.

В чл. VІІІ от условията на продавача към поръчката, изрично е уговорено за място на юрисдикция за всички настоящи и бъдещи спорове - централния офис на продавача – град Ахерн, ФРГ, която представлява изрична уговорка за определяне на компетентен съд.

Следователно, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 25 вр. с чл. 7, ал. 1, б. „б“ от Регламент/ЕС/ 1215/2012г. В този смисъл е и цитираната практика на СЕС - решение по дело С-381/08 г., която урежда идентични хипотези по отменения Регламент /ЕО/№44/2001г. и правилно е съобразена от първоинстанционния съд.

Освен това, страните изрично са договорили за място на доставка три града във ФРГ, поради което приложение би следвало да намери разпоредбата на чл. 7, ал. 1, б. „а“ от Регламент/ЕС/ 1215/2012г., която представлява уговорка за мястото на изпълнение на процесното задължение. Невярно е твърдението в частната жалба, че страните по делото са уговорили за мястото на изпълнение - седалището на ищеца в България. Видно от 3 поръчката/л. 29/ в уводната й част е посочено името и седалището на ищеца, което представлява посочване на наименованието и адреса на управление на купувача и е идентично на посочването им от продавача. По никакъв начин не може да се приеме, че това е и място на изпълнение на задължението на ответника, защото страните изрично са уговорил място на получаване/доставка/, което следва да се приеме и за място на изпълнение на задължението на ответника да достави уговореното количество автомобили.

Следователно и в тази хипотеза компетентен щеше да е съдът във ФРГ.

Предвид гореизложеното определението за прекратяване на производството е законосъобразно и правилно, поради което следва да се потвърди, чрез препращане към мотивите на първоинстанционния съд, на основание чл. 272 вр. с чл. 278, ал. 4 от ГПК.

По частната жалба срещу определението за поправка на очевидна фактическа грешка в частта за разноските:

За да постанови исканата поправка на очевидна фактическа грешка в прекратителното определение, първоинстанционният съд е преквалифицирал искането на страната по чл. 248, ал. 1 от ГПК и приел, че в изложените мотиви се е произнесъл по основателността на искането на ответника за присъждане на разноски за прекратеното производство в размер на 9 500 евро и с равностойност 18 580 лева, но не се е произнесъл в диспозитива за тяхното присъждане, което било класически случай на очевидна фактическа грешка.

Неоснователно е твърдението в частната жалба, че по делото няма доказателства за действителното заплащане на договореното адв. възнаграждение от ответника.

Видно от договор за правна защита и съдействие от 26.06.2024г./л. 331/, се установява, че ответникът е договорил адв. възнаграждение в размер от 9 500 евро без ДДС и 11 400 евро с ДДС, за което е издадена фактура № 684/09.07.2024г., но не е начислен ДДС. Видно от извлечение от банковата сметка на ответника, сумата от 9 500 евро е заплатена по банков път на 18.07.2024г. лева.

Неоснователно е възражението на частния жалбоподател, че ответниците са станали повод с извънпроцесуалното си поведение за завеждане на настоящото дело.

Неправилно се смесват пасивната процесуалната легитимация на ответника, която е въпрос по същество на правния спор, с липсата на международна компетентност на българския съд да разгледа правния спор предмет на делото. Липсата на международна компетентност, има за правна последица прекратяване на производството пред българския съд и ангажиране на отговорността на ищеца за сторените от ответника разноски, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК.

Неоснователно е твърдението в частната жалба, че е налице несъответствие между датите на договора за правна защита и издадените фактури.

В процесуалния закон няма изискване за едновременното им издаване и това обстоятелство не може да обоснове извод за недължимост на претендираното и заплатено от ответника адв. възнаграждение.

4

Неоснователно е възражението на ищеца, че заплатеното адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 9 500 евро, претендирано в левовата му равностойност от 18 580 лева без ДДС е прекомерно.

Предмет на делото е осъдителен иск за главница в размер на 218 500 евро, с левова равностойност в размер на 427 348,86 лева. Договореното и заплатеното адв. възнаграждение в размер на 9 500 лева евро без ДДС, съответства както на фактическата, така и на правната сложност на предмета на делото – договор с международен елемент, множество правоотношения по неговото сключване, както множество обуславящи правоотношения, ангажиращи или изключващи отговорността на страните и много фактически и правни твърдения, които в своята съвкупност обосновават извод за липса на основание за прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК. Освен това, заплатеното адв. възнаграждение е под ориентировъчния минимум на Наредба № 1 от 23.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Още повече, че възражението на процесуалния представител на ищеца по чл. 78, ал. 5 е некоректно, тъй като договореното от него адв. възнаграждение е в размер 27 500 лева с ДДС и превишава с повече от 5 000 лева това на ответника.