Решение № 720 от 03.06.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 720 гр. Пазарджик, 03.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мира Мирчева при участието на секретаря Иванка Панчева като разгледа докладваното от Мира Мирчева Гражданско дело №

20255220104700 по описа за 2025 година взе предвид:

Производството е образувано по иск, предявен от М. З. И. от гр. П. срещу "Кредирект" ЕООД - гр. София за признаване за установено, че договор за кредит от 30.07.2024 г., сключен между страните, е нищожен на основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК - не е посочено дали лихвеният процент е фиксиран, или променлив, и какви са условията за прилагането му; не са включени в ГПР разходите за неустойка и по този начин той е неточно посочен, оттам и клаузата е неравноправна, тъй като не позволява на потребителя да направи извод за размера на задължението си - излагат се подробни доводи.

При условията на евентуалност се иска установяване на нищожност на осн. чл. 19 от ЗПК на клаузата на чл. 18, ал. 1 от договора, която предвижда неустойката.

Ответното дружество е представило отговор, с който оспорва иска, като счита, че са спазени всички изисквания на закона, свързани с посочването на ГПР, а неустойката не е разход, който подлежи на включване в ГПР, тъй като задължението за нея се поражда впоследствие в резултат на неизпълнение на друго задължение по договора и не представлява "добавък към възнаградителната лихва", както я определя ищецът. Нищожността на отделна договорна клауза освен това не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, а обезпечава изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. В погасителния план ясно и точно е направено разграничение между нея и останалото задължение и е посочено, че тя не се включва в ГПР. Става ясно, че още към момента на сключването му потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да 1 се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това е постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят е бил наясно предварително. Проверка на кредитоспособността на потребителя е направена преди отпускането на кредита, а кредитополучателят е разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със стандартния европейски формуляр.

Не може да се говори за противоречие на договорната неустойка с добрите нрави, поради изброените причини и възможността кредитополучателят да може да въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването , респективно върху цялостното отпадане. От фактическата обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца става ясно, че потребителят изобщо не е имал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита е целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор.

Очевидно той според ответника е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Клаузите на договора, включително оспорените, не са във вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя.

В открито заседание страните не изпращат представители, с писмени молби заявяват, че поддържат становищата си.

По делото въз основа на писмените доказателства се установява следното:

Между страните е сключен договор за обезпечен потребителски кредит № 1119057/30.07.2024 г. По силата на договора на ищеца М. З. И. му е предоставена в заем сумата 600 лв., която да се върне заедно с възнаградителна лихва на 9 вноски - от тях три в размер по 25 лв. и шест в размер по 115,08 лв., при фиксирана лихва от 50% на сто за целия срок на договора и годишен процент на разходите от 62,7%, включващ само лихвата (разликата произтича от различната формула за изчисляване на лихвата и ГПР).

Чл. 6 от договора предвижда задължение за обезпечение във вид на един или двама поръчители - физически лица с определен осигурителен доход (равен на поне 2 минимални заплати при един поръчител и поне една за всеки - при двама), без задължения към този кредитор и без класификация, различна от "редовен", по активни или погасени задължения по данни на ЦКР към БНБ. Чл. 18 от договора предвиждал задължение за неустойка в размер 555,15 лв., ако в двудневен срок от сключването на договора обезпечението не бъде предоставено, като неустойката се дължи разсрочено, едновременно с погасителните вноски за главницата и лихвите.

При така описаните факти съдът споделя правното становище на ищеца, че от краткия срок за представянето на обезпечението и практически непосилните изисквания, на които то трябва да отговаря, може да се направи категоричен извод, че целта му не е да осигури обезпечение, а чрез дължимата с практически пълна сигурност неустойка да заобиколи забраната на закона (чл. 19, ал. 4 от ЗПК) за надвишаване на определен размер на годишния 2 процент на разходите, или казано по друг начин, процесната неустойка представлява прикрита възнаградителна лихва и във всички случаи - разход по кредита. Нормалното поведение на кредитодател, който цели обезпечение за вземането си, би било да отпусне сумата по кредита едва след като обезпечението бъде осигурено. В настоящия случай обаче нито се търси обезпечение поне до изтичането на срока, нито се предвижда да бъде отказано отпускане на кредит на лице, което евентуално е оценено от кредитора като неплатежоспособно.

Лихвите по необезпечени кредити наистина при равни други условия са по-високи от тези по обезпечени кредити поради по-високия риск от неплащане, но увеличената поради риска възнаградителна лихва не може да се разглежда като обезщетение за неизпълнено задължение към кредитора, а ограничението на чл. 19, ал. 4 от ЗПК се отнася за всички видове кредити, включително напълно необезпечените. Функция на лихвата е да компенсира не само времето, в което кредиторът е лишен от средствата си, но и риска от неплатежоспособност на длъжника. Функцията на неустойката е да санкционира и предотврати неизпълнение. Т.нар. неустойка в случая фактически е уговорена като санкция за самия риск от неплатежоспособност на длъжника, без още той да е изпаднал в забава на което и да е свое същинско задължение по кредита, и ще продължи да се дължи дори ако той изпълнява точно по време на целия срок на договора. Това я характеризира като скрита лихва.

Само на това основание клаузата, предвиждаща неустойката, заобикаля императивна норма от закона и поради това е във всички случаи нищожна - не само на основание чл. 26, ал. 1, предложение 2 от ЗЗД, но по силата на специалния за тези случаи чл. 19, ал. 5 от ЗПК.

При направения извод, че уговорената неустойка няма характер на неустойка, а на скрита лихва, са възможни два подхода на разсъждение - да се приеме, че е нищожна само клаузата за неустойката, съдържаща само скритото надвишаване на ограничението на ГПР, а в останалата си част, вкл. в частта за възнаградителната лихва, договорът е валиден, или да се приеме, че както уговореният лихвен процент, така и т.нар. неустойка (представляващи по същество като общ сбор общата лихва по кредита) са част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и следва да се включат при неговото изчисляване. Във втория случай би се оказало, че в договора за кредит е посочен неверен годишен процент на разходите, което пък по силата на чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК води до нищожност на целия договор. Преобладаващата част от съдебната практика приема второто разрешение и настоящият състав намира, че следва да се съобрази с него. Самите клаузи за допълнителните такси, неустойки и т.н. представляват едно цяло по замисъл с основната уговорка за възнаградителна лихва - действителната лихва и действителният разход по кредита е сборът от всички тези суми. Това означава, че нищожна на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК следва да се счита не само допълнителната уговорка за разликата над формално фигуриращия в договора размер на ГПР, а всички уговорки, формиращи общия сбор на разходите, независимо на какви части са формално поделени.

Уговорката, неточно посочваща по-нисък от действителния ГПР по договора, може да се 3 квалифицира и като неравноправна, тъй като изпълнява хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП - не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора.

Колкото до възражението за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение от общо 1000 лв. по реда на чл. 38 от ЗА - в размерите по Наредба 1 на ВАдвС, съдът го счита за основателно до размер 200 евро. По-голямо намаляване е неуместно въпреки еднотипността на предмета на делото и неголемия материален интерес, с оглед положения квалифициран труд от лице, упражняващо свободна професия, което носи и по-голям финансов риск в сравнение с лицата, наети срещу месечно възнаграждение. Самите възнаграждения по наредбата, макар и вече да не се считат за минимални по съображения, че това представлява ограничение на конкуренцията, са определени с оглед защита по дела с неголяма сложност.

С оглед изложеното Пазарджишкият районен съд

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, НИЩОЖНОСТТА на договор за обезпечен потребителски кредит № 1119057/30.07.2024 г., сключен между ищеца М. З. И., ЕГН **********, с адрес: гр. П., ул.

П.****** № **, ет.***, ап. *** обл. П., и ответника „Кредирект“ ЕООД, ЕИК 207024290, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115Е, ет. 5, като оставя без разглеждане предявения при условията на евентуалност иск за обявяване на нищожността на клаузата на чл. 18 от него, предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение, като противоречаща на закона и добрите нрави.

Осъжда „Кредирект“ ЕООД - гр. София да заплати по сметката на съда държавна такса в размер 25,56 евро.

ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата „Кредирект“ ЕООД - гр. София да заплати на М. В. М. – адвокат от Адвокатска колегия Пазарджик, възнаграждение за процесуално представителство по настоящото дело в размер 200 евро.

Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд – Пазарджик.

Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________

4