Определение № 610 от 27.09.2023, Окръжен съд - Кюстендил

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 610 гр. Кюстендил, 27.09.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Хр. Костадинова

Членове:

Веселина Д. Джонева

Мина Цв. Павлова като разгледа докладваното от Мина Цв. Павлова Въззивно частно гражданско дело № 20231500500407 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба с вх. номер 7699/31.07.2023 г., подадена от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление гр. София, район Люлин, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, Офис сграда Лабиринт, ет. 2, оф. 4, чрез пълномощника му юрк. Иван Недков, срещу определение № 825/10.07.2023 г., постановено по гр. д. № 2119/2022 г., по описа на РС - Кюстендил, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение молба от настоящия жалбоподател за изменение на решение № 552/12.06.2023 г. в частта му за разноските.

В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон. Сочи се, че размерът на адвокатските възнаграждения следва да е справедлив и пропорционален на предоставената услуга. Поддържа се, че Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /Наредбата/, която предвижда определяне на последните единствено в зависимост от материалния интерес по спора, без да отчита обема и сложността на свършената работа във връзка с предоставяне на адвокатска услуга, противоречи на чл. 36, ал. 2 ЗА, поради което адвокатското възнаграждение трябва да бъде определяно по справедливост, а не спрямо предвиденото в Наредбата. Застъпва се, че Наредбата противоречи и на правото на Европейския съюз – по-конкретно на чл. 101 и 102 ДФЕС и на чл. 47 ХОПЕС, доколкото е приета от Висшия адвокатски съвет - орган на сдружението на адвокатите, действащ в случая като частен икономически оператор, както и поради това, че решенията на Висшия адвокатски съвет императивно обвързват независимия съд в преценката му какъв е размерът на разноските, който подлежи на възстановяване в 1 съдебното производство. Жалбоподателят твърди, че съдът не е обвързан от установеното в Наредбата като се позовава на Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С428/16 на СЕС. На следващо място сочи, че не може да бъде споделено становището на първоинстанционния съд относно обстоятелството, че присъдените разноски в размер на 500 лева са под миниума съгласно Наредбата. Аргументира се, че при материален интерес по искова молба в размер на 1603,48 лева, дължимото адвокатско възнаграждение е в размер на 460,35 лева и допълва, че в случая дори така определено възнаграждение се явява прекомерно предвид фактическата и правна сложност на делото. Моли съда да отмени обжалваното определение и да намали присъдените съдебни разноски до размер от 300 лева.

Ответникът по частната жалба О. И. Г., чрез пълномощника си адв. Миланов, изразява становище за неоснователност на жалбата. Поддържа, че обжалваното определение е законосъобразно и обосновано, поради което моли съда да го потвърди.

Частната жалба е процесуално допустима, като подадена срещу подлежащ на въззивна проверка съдебен акт, в законоустановения срок и от лице, имащо правен интерес от обжалване. Разгледана по същество същата е неоснователна.

За да постанови обжалваното определение, първоинстанционният съд е посочил, че в мотивите на решение № 552/12.06.2023 г. е разгледал направеното от ищеца възражение по отношение на прекомерност на адвокатския хонорар претендиран от страна на ответника, като е намерил същото за неоснователно, предвид активното участие на процесуалния представител в процеса, сложността на делото и извършените процесуални действия. Приел е, че не са налице основания за промяна на възприетото становище. Аргументирал се е, че правната и фактическа сложност на делото не налага намаляване на адвокатския хонорар на процесуалния представител на ответника, както и че възнаграждението, което е заплатено, е под минималния размер, предвид материалния интерес на спора по смисъла на Наредбата.

Установеният в гражданскопроцесуалния кодекс принцип е, че разноските се понасят в зависимост от изхода на делото. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минималното възнаграждение за конкретно оказаните защита и съдействие. Минималният размер на възнаграждението за всеки вид адвокатска услуга е определен по силата на законова делегация с издадената Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - чл.

36 ЗА. На Висшия адвокатски съвет е предоставено правомощие да създава именно норми, уреждащи определяне на минималните размери на възнагражденията, когато се касае за договор между адвокат и клиент.

Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че Наредбата противоречи на чл. 36, ал.

2 ЗА – същата е издадена именно на основание въпросната разпоредба. Изискванията към размера на адвокатското възнаграждение са да бъде справедлив, обоснован и не по-нисък от предвидения в Наредбата. Смисълът на разпоредбата е, че възнаграждението не може да бъде в размер по-нисък от посочения в Наредбата, а в случай че е по-гО.мо, размерът му 2 трябва да е съответен на правната и фактическа сложност на делото, респективно на усилията, които следва да бъдат вложени, т.е. то трябва да е справедливо и обосновано.

При упражняване на правомощията си по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът е обвързан от установените в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения и не може да присъди суми под установените в нея минимални прагове за конкретния вид правен спор.

В този смисъл е задължителната съдебна практика, намерила израз в т. 3 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, както и трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК.

По отношение на позоваването на Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С427/16 и С-428/16 на СЕС от страна на жалбоподателя, следва да се посочи, че в същото СЕС констатира, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат – под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката – да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с Наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС. В решението си обаче СЕС приема, че тази правна уредба не попада непременно в обхвата на забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС, а преценка в този смисъл следва да бъде направена от националния съд, след като отчете общия контекст, в който Наредбата на Висшия адвокатски съвет е приета или проявява последиците си и по-конкретно какви са легитимните цели на националната правна уредба и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тези цели.

В светлината на изложеното не може да се приеме, че решението на СЕС позвО.ва неприлагане на Наредбата само поради посочената в него евентуалната възможност за противоречие между чл. 101, § 1 ДФЕС и предвидените в националното законодателство, с оглед механизма за определянето им, минимални размери на адвокатското възнаграждение.

Всъщност решението на СЕС възлага на националния съд да направи преценка дали разпоредбите на чл. 36, ал. 2 от ЗА и чл. 78, ал. 5 от ГПК, вр. чл. 1 от Наредба № 1/2004 г. са приети в изпълнение и насочени към постигането на легитимна цел и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тази цел.

Следва да се посочи, че легитимната цел на разпоредбите на чл. 36, ал. 2 ЗА и чл. 78, ал. 5 ГПК, вр. чл. 1 от Наредба № 1/2004 г., забраняващи договаряне, съответно присъждане на адвокатско възнаграждение в по-нисък от минималния посочен в Наредбата размер, е създаване на гаранции за осигуряване на високо равнище на качеството на адвокатската услуга, вкл. чрез предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на това качество и за осигуряване на защита на интересите на потребителите на тези услуги и интересите на правосъдието. Действително сами по себе си определените минимални възнаграждения не могат да попречат на който и да е адвокат да предлага услуги с посредствено качество – високият качествен стандарт на професионалните услуги зависи и от правилата за достъп до 3 професията и за повишаването на квалификацията, както и от дисциплинарните правила, служещи, вкл. за гарантиране на спазването на професионалната етика. Предвид ноторния факт за големия брой вписани и практикуващи в Република България адвокати обаче, липсата на минимални размери на адвокатските възнаграждения ще доведе до прекомерна конкуренция в предлаганите от адвокатите цени, а насърчаването на предлагането на услуги с отстъпка – до влошаване на качеството на предоставяните само от адвокати услуги и то в ущърб, както на лицата, нуждаещи се от висококвалифицирани правна защита и съдействие, така и на правосъдието. И това е така, тъй като по правило адвокатите показват ниво на съответно познание, което потребителят може и да няма, поради което за последния ще е трудно да прецени качеството на предоставяната му услуга, а от друга страна, с оглед особеностите на българския пазар, впускането в конкуренция за предлагане на услуги с отстъпка ще доведе и до отстраняване на адвокати, предоставящи висококачествени услуги и то само поради неблагоприятния за тези адвокати избор от страна на потребителя, мотивиран основно от предлаганата цена. В този смисъл професионалните правила по отношение на адвокатите (свързани с организацията, квалификацията, професионалната етика, надзора и отговорността), също не са достатъчни сами по себе си за постигане на високо равнище на качеството на адвокатската услуга, за предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на това качество и за осигуряване на защита на интересите на потребителите на тези услуги и на правосъдието, а въведените допълнителни гаранции са годни, подходящи и необходими за постигането на тази цел. Следва да се вземе предвид и обстоятелството, че нивото на минималните размери на адвокатските възнаграждения, не е по-високо от съдебните разноски, вкл. предвидените държавни такси за достъп до съд, а равният достъп на физическите лица до правосъдие и предоставяне на ефективна правна помощ е осигурен от разпоредбите на ЗПП и чл. 38 ЗА. С оглед изложеното и предвид очертаната връзка между предвидените минимални размери на адвокатските възнаграждения и качеството на услугите, предоставяни от адвокатите, настоящият състав намира, че ограниченията въведени от законодателя, въпреки присъщите им ограничаващи конкуренцията ефекти, се свеждат до това, което е необходимо за осигуряване изпълнението на визираната легитимна цел (така определение № 28/21.01.2022 г. по ч. т. д. № 2347/2021 г., II ТО на ВКС и определение № 107/12.04.2022 г. по т. д. № 607/2021 г., II ТО на ВКС). По изложените съображения не може да се възприеме тезата на жалбоподателя, че посоченото решение на СЕС съдържа указание, че съдът не е обвързан от установените в Наредбата минимални размери на адвокатските възнаграждения и може да присъди суми под установените в нея.

По отношение тезата на жалбоподателя, че присъдените разноски в размер на 500 лева надхвърлят миниума съгласно Наредбата следва да се посочи, че съгласно чл. 2, ал. 5 от същата възнагражденията за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване. В случая са били предявени два обективно, кумулативно съединени иска - за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца неизплатена главница в размер на 1515,47 лв. по договор за потребителски кредит 4 и за приемане за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 88,01 лв., представляваща обезщетение за забава. Общо дължимото минимално възнаграждение за двата иска, по които е осъществено процесуално представителство в първоинстанционното производство е в размер на 851,55 лева. С оглед на това несъстоятелна е тезата, че присъдените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лева са над минимума.