Решение № 936 от 02.03.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 936 гр. Пловдив, 02.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на девети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Магдалена Г. Танева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330111112 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Т. Н. Н., ЕГН ********** против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434 и „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, с която са предявени обективно и субективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване на нищожността на Договор за паричен заем № ** от ** г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, както и нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № ** от ** г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, поради противоречието им със закона.

Предявени са и обективно съединени в условията не евентуалност насрещни осъдителни искове от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, против Т. Н. Н., ЕГН **********, с правно основание чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1864,98 лева – главница по Договор за паричен заем № ** от ** г., както и сумата в размер на 400,80 лева, представляваща незаплатена възнаградителна лихва за периода 21.07.2024 г. – 16.02.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на насрещната искова молба в съда – 21.02.2025 г. до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № ** от ** г., а между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на 1 гаранция № ** от ** г. Ищецът поддържа, че процесните договори са нищожни. Счита, че уговореният фиксиран годишен лихвен процент от 40 % нарушава добрите нрави и внася неравноправие между страните. Намира, че недействителността на клаузата за договорна лихва води до недействителност на кредитната сделка. Твърди, че не били спазени и изискванията на чл. 11, ал.

1, т. 11 ЗПК – в договора да е разписан действителният размер на ГПР.

Действително приложеният ГПР бил различен от посочения в договора, като сочи, че по този начин кредиторът заблудил потребителя, поради което счита за нищожна клаузата за ГПР, с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК – нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал.

1, т. 10 ЗПК. Счита, че уговореното възнаграждение за фирмата – гарант е разход по кредита, който следвало да бъде включен при изчисляване на ГПР.

Посочва, че в нарушение на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР разходите, които следвало да извърши ищеца за заплащане на възнаграждение за фирмата – гарант. Невключването на възнаграждението в ГПР водело до несъответствие на действително прилагания от кредитора разход в кредитното отношение и представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

По отношение на договора за предоставяне на гаранция, намира същия за нищожен, поради противоречие с добрите нрави, целите на Директива 2008/48 и внасящ неравноправие по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Сочи, че след като кредитната сделка е нищожна, договорът за предоставяне на гаранция е лишен от правно основание и не е породил правно действие.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество е депозирало писмен отговор със становище за неоснователност на исковете. Твърди се, че договорът не страда от пороците, посочени в исковата молба. Сочи се, че договорът за потребителски кредит е недействителен само и единствено когато не са спазени изискванията на определени разпоредби от закона, които установяват минимално изискуемото съдържание на договора за потребителски кредит, във всички останали случаи и в ЗПК и в ЗЗП се визирали нищожни клаузи, които не се отразявали непосредствено на действителността на договора. Твърди се, че съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 5 ЗПК, само клаузите, надвишаващи максимално допустимия размер се считали за нищожни, а платеното по тях се приспадало от последващи плащания по кредита, следователно на връщане подлежали само надвзетите суми, платени по нищожни клаузи.

Твърди се, че размерът на договорената лихва по договора, като елемент на ГПР, както и ГПР по договора са по-ниски от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута. Твърди се, че ищецът по своя инициатива се е обърнал към дружеството за кредитиране, като параметрите по кредита били, описани в предложението за кредит – Стандартен европейски формуляр. Твърди се, че процесният договор за кредит е съобразен с изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК.

В срока по чл. 131 ГПК ответното дружество е депозирало писмен отговор със становище за нередовност на исковата молба и неоснователност 2 на предявения иск. Поддържа се, че дружеството е следвало да получи уговореното възнаграждение предвид сключената гаранционна сделка по искане на ищеца. Оспорва се твърдението, че договорът между страните е лишен от правно основание.

В насрещната искова молба се твърди, че между страните е сключен Договор за паричен заем № ** от ** г. с предмет сумата 2000 лева, която следвало да бъде върната на 12 равни месечни вноски, всяка от които в размер на 210,02 лева, при фиксиран ГЛП – 45 %, при което размерът на договорната лихва възлизал на 520,24 лева, в срок до 17.05.2025 г. Ответникът не изпълнил задълженията си по договора. Моли с насрещната искова молба да бъде обявена предсрочната изискуемост на договора. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, е постъпил отговор по насрещната искова молба, със становище за нередовност и недопустимост на насрещната искова молба, и неоснователност на предявения насрещен иск. Излагат се съображения, че не са спазени императивни изисквания на ЗПК, поради което процесният договор е недействителен поради противоречие със закона на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както и поради неспазване на нормите на чл. 11, т. 10 ЗПК във вр. с чл. 22 ЗПК. Поддържа се, че договорът за кредит и поръчителство са сключени чрез едно и също лице, като представител на двете дружества, а е уговорено плащане само в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД - дружеството било и едноличен собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД, като тези обстоятелства водели на извод, че се касае за „скрито“ възнаграждение за кредитора по договора за заем. Поддържа, че кредиторът не е уточнил по какъв начин е формирал претенцията си, поради което счита насрещния иск за неоснователен и недоказан. Моли за отхвърляне на насрещните искове. Възразява за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

От събраните по делото писмени доказателства се установява, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД с ЕИК: 131576434 бил сключен Договор за паричен заем № ** от **г., по силата на който на ищеца била предоставена в заем парична сума в размер на 2000 лева. Кредитът е отпуснат при 12 месечни вноски, с краен падеж 17.05.2025г. , с фиксиран годишен лихвен процент по заема – 45%, при ГПР – 56, 50 %.

Между ищеца и „Файненшъл България” ЕООД, ЕИК: 202513690, е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ** от ** г ., с който ищецът възлага, a вторият ответник се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с цел гарантиране изпълнение на всички задължения на ищеца, възникнали съгласно Договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на ищеца по Договора за паричен заем за сума, покриваща вземането.

Установи се по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е 3 възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

Установи се, че в договора, макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, същата не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 2520, 24 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това.

Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (от 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита.

4

Така и ГПР от 56, 50 % не отговаря на действителните такива, защото не е включена паричната сума по обезпечението, което обстоятелство се признава и от първия ответник с отговора на исковата молба. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл.

11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.