Решение № 983 от 20.06.2025, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 983 гр. Русе, 20.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милен Ив. Бойчев при участието на секретаря А.П.Х. като разгледа докладваното от Милен Ив. Бойчев Гражданско дело № 20244520107307 по описа за 2024 година за да се произнесе, съобрази:

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК и насрещни искове с правно основание 79, ал. 1 ЗЗД и в условията на евентуалност чл. 55, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 23 ЗПК.

Постъпила е искова молба от И. В. В. против „Кредирект“ ЕООД, в която се твърди, че на 04.10.2023г. между ищеца и ответното дружество е сключен Договор за потребителски кредит с размер на отпуснатият кредит 2000лв., ГПР 58.22%, брой погасителни вноски 16 и фиксиран лихвен процент в размер на 47%. Общата сума за плащане по договора била в размер на 2858,28лв. Въз основа на уговореното в договора, ищецът бил длъжен да осигури и поръчител на кредитора или банкова гаранция по негов избор, а в случай на неизпълнение на тази уговорка дължал неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 3461,72лв. Така общото задължение на ищеца по договора възлизало на 6320лв. Твърди се, че сключеният договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във връзка с чл. 22 ЗПК, във връзка с чл. 11 ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, в който смисъл се излагат подробни доводи и се цитира относима към тях съдебна практика, включително и такава на СЕС.

Моли се да бъде постановено съдебно решение, с което да се прогласи 1 нищожността на посочения договор между страните, а в условията на евентуалност в случай, че не бъде уважено това искане, се моли да бъде прогласена за недействителна клаузата на чл. 18, ал. 1 от договора сключен между страните. Претендира се и присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА.

В срока по чл.131 ГПК, ответникът „Кредирект“ ЕООД изразява становище за допустимост, но за неоснователност на предявените искове.

Излагат се подробни възражения относно неоснователността на изложените от ищеца доводи, като се твърди, че не е налице нарушение на императивни правни норми от ЗПК и се моли предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни. Претендират се и направените от ответника разноски.

Също така в срока за отговор ответното дружество е предявило и насрещни осъдителни искове срещу ищеца, като са изложени твърдения, че платените от ищеца по насрещните искове (ответника по първоначалния) суми по договора са в общ размер на 1190 лв., като неизплатената част от главницата възлизала на 810 лв. Поради това се предявяват два насрещни иска, като първият е частичен за вземане на част от общо дължимата главница в размер на 810лв., а в условията на евентуалност, само ако съдът направи преценка, че договорът е недействителен, за осъждане на ответника кредитополучател да върне чистата стойност на кредита в размер на 810 лв.

Претендират се и направените по насрещния иск разноски.

В срока за отговор по насрещните искове, ответникът по тях изразява становище за неоснователността им, първият поради липсата на валидно договорно отношение между страните, а вторият поради това, че ответникът е заплатил сумата от 810 лв. на кредитора. Претендира се и адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 1, във вр. с ал. 2 ЗА по насрещните искове.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Няма спор по делото, а и се установява от представените писмени доказателства, че на 04.10.2023г. между „Кредирект“ ЕООД като кредитор и ищецът И. В. В. като кредитополучател е сключен Договор за потребителски кредит. Отпуснатата в заем сума е в размер на 2000лв. Посоченият ГПР в 2 договора е 58.22%, броя погасителни вноски 16 месечни и фиксиран лихвен процент в размер на 47%. Общата сума за плащане по договора е посочена в размер на 2858,28лв. Въз основа на уговореното в чл. 6 от договора, ищецът е бил длъжен да осигури един или двама поръчители на кредитора, които да отговарят на посочени в договора условия, или да представи банкова гаранция, по негов избор, а в случай на неизпълнение на тази уговорка съгласно чл. 18 от договора дължи неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 3461,72лв. Така общото задължение на ищеца по договора възлизало на 6320лв.

Няма спор по делото, че към датата на която е образувано настоящото производство, ищецът е бил заплатил по процесния договор сумата от 790лв., а към датата на която е предявена насрещната искова молба, платената сума е в размер на 1190лв. С платежно нареждане от 30.04.2025г., след предявяване на насрещната искова молба, И. В. В. е платил 810лв. по процесния договор, какъвто е размерът на сумата, претендирана по съединените в условията на евентуалност насрещни осъдителни искове.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

По първоначално предявения иск за недействителност на договора за потребителски кредит:

Между ищеца и ответното дружество са възникнали правоотношения по договор за потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК . Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. От събраните по делото доказателства се установява, че само част от императивно определеното съдържание на договора е изпълнено, но не всички реквизити по чл. 11, ал.1 ЗПК са налице, в който смисъл са изложени твърдения и в исковата молба.

В процесния договор липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти точно са включени в него и как се формира ГПР. Доколкото договорната лихва е в размер 47 %, неясно остава защо ГПР е в размер на 58,22%. Липсват данни за други разходи по кредита освен предвидената договорна лихва, която пък надвишава трикратния размер на законната лихва (към него момент), което 3 съгласно установената по този въпрос съдебна практика е уговорка нарушаваща добрите нрави щом се касае за необезпечен кредит (а същата в случая се претендира и за обезпечен кредит). Изложеното дава основание да се приеме, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради посоченото по-горе нарушение на чл. 11, ал.1 т. 10 ЗПК при неговото сключване.

Също така, налице е и друго самостоятелно основание за недействителност на процесния договор. За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 ЗЗП. Независимо, че е част от индивидуалния договор с ищеца, клаузата за неустойка не е индивидуално уговорена по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични договори между същия заемодател и различни потребители. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна такава да откаже сключването на договор. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като уговорената в процесния договор (според която се дължи неустойка, която не е ограничена по размер и нараства като лихва) при неизпълнение на задължението за осигуряване на банкова гаранция или поръчител отговарящ на определени условия, се намира в пряко протИ.речие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията, а в конкретния случай многократно повече от получената 4 главница. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.

На следващо място, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредитора променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, която се увеличава неограничено във времето. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Непредоставянето на обезпечение е условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че 5 предоставянето на обезпечение е условие от което зависи размера на разходите по кредита, т.е. „неустойката“ се явява разход по кредита, а не обезщетение. С този разход („неустойката“) е очевидно, че ГПР значително надвишава посочения в договора и максимално допустимия размер по чл. 19, ал.4 ЗПК.

На следващо място с уговорената неустойка по договора се постига заобикаляне на закона – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на задължението на кредитополучателя за плащане на дължимото в уговорените срокове. Налице е кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва, което е недопустимо.

Неспазването на посочените по-горе изисквания на закона относно формирането на ГПР е основание съгласно чл. 22 ЗПК за прогласяване изцяло недействителността на процесния договор като протИ.речащ на закона и заобикалящ закона, а включването в същия на лихвен процент надвишават три пъти законната лихва, естеството на предвиденото обезпечение и дължимата за него неустойка дават основание да се приеме, че договорът е нищожен и на другото основание - накърняване на добрите нрави.