Определение № 4547 от 14.10.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4547 гр. София, 10.10.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

ПредС.ел:

Членове:

Бонка Дечева

Ваня Атанасова

Атанас Кеманов като разгледа докладваното от Бонка Дечева Частно касационно гражданско дело № 20248003102775 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Постъпила е частна касационна жалба, подадена от адвокат Ш. М. Б. от Адвокатска колегия - Пловдив, личен № [номер], с адрес за получаване на съобщения: [населено място], [улица], която е била назначена за особен представител на М. В. Г. и Г. С. Г., двамата от [населено място] против определение № 179 от 07.05.2024 г. по в. ч. гр. д. № 217/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е оставена без уважение подадената от нея частна жалба вх. № 3682/31.01.2024 г. против определение № 201/23.01.2024 г., постановено по гр.д. № 1984/2022 г. по описа на Пловдивския окръжен съд.

В частната касационна жалба се твърди, че обжалваното определение е неправилно и необосновано, постановено при нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Изложени са оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил и взел предвид всички изложени от страните възражения, а някои били разгледани превратно. Твърди се, че като основание за отхвърляне на жалбата е посочено Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС, но не е взето предвид, че към момента на постановяване на въззивното определение /23.01.2024 г./, това решение не е съществувало в правния мир. Сочи се, че с присъждането на разноски в размер на ½ от минималния се прави оценка на труда на адвоката, като се стига до принизяване ролята му като специализиран участник в правосъдието, който е 1 призван да осигури конституционно установената защита на правата на гражданите. Изложени са съображения, че въззивният съд е тълкувал и приложил горното решение на СЕС против интересите на българската адвокатура. Моли се в случай на съмнение относно точното тълкуване и прилагането на правото на ЕС, да бъде отправено преюдициално запитване до СЕС, което да изясни, доколко правилно и съобразно, с предходно запитване, отнасящо се до тълкуването на чл. 101, параграфи 1 и 2 ДФЕС във връзка с чл.

2 от Регламент (ЕО) № 1/2003 г. на Съвета от 16 декември 2002 г. относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в чл. 101 и чл. 102 ДФЕС и чл. 47 ХОПЕС, по Дело С-438/2002 г., се нарушава интересът на българската адвокатура в противоречие с чл. 134 КРБ, като освен това се нарушават и интересите, и правата на българските граждани като се застрашава пряко достъпа им до съд, като реално се ограничава възможността за осигуряване на качествена и професионална помощ от адвокат, което пряко ще се отрази върху устоите на правовата държава.

Изложени са оплаквания, че въззивният съд неправилно е приложил разпоредбата на чл. 47, ал. 6 ГПК, като е приел, че е възможно възнаграждението на особения представител да бъде определено от съда под минималния размер за съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от ½ от него. Въведени са оплаквания, че за да отхвърли жалбата, въззивният съд е посочил като съображение Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС, като не е взето предвид, че към момента на постановяване на определението на ОС-Пловдив, въпросното решение не е съществувало в правния мир. Посочено е още, че въззивният съд не е разгледал и обсъдил възраженията на адв. Б., че в конкретния случай не е приложима Наредба № 1/2004 г. за размера на минималните адвокатски възнаграждения, а съгласно чл. 2, ал. 5, възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове за всеки един от тях поотделно, независимо от формата на съединяване на искове и за всяка една от страните поотделно като самостоятелен обект в правния мир. Твърди се, че съдът неправилно е решил, че поради сходната защита на двамата ответници е дължимо едно възнаграждение, поради което се моли за отмяна. Изложени са съображения, че противно на приетото от съда, че е поискано увеличаване на възнаграждението едва в първото проведено по делото съдебно заседание, всъщност искането е направено още с отговора на исковата молба с вх. № 2

12930/21.04.2023 г., който адв. Б. е подала от името на двамата ответници в качеството й на техен особен представител. Освен това адв. Б. не е съгласна с извода на съда, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност.

В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното определение по материалноправни и процесуални въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поставени са следните въпроси:

1. Съдът дължи ли винаги служебно произнасяне по отношение на дължимото адвокатско възнаграждение на особения представител и следва ли да се определи възнаграждение за всяка една страна, която представлява в производството поотделно, които защитават собствени права и интереси?

Какъв е механизмът и способът за получаване на пълното дължимо на особения представител възнаграждение без и при допуснат пропуск /нарушение от страна на съда?

2. При осъществено процесуално представителство на повече от едно лице, следва ли да бъде присъдено възнаграждение на особения представител за всяко едно от тях?

3. Предвид това, че възнаграждението на особения представител е винаги авансово дължимо и с оглед на това, че съдът служебно следва да го определи и следи за незаплатения труд на адвоката – особен представител, възможно ли е да се приложи механизмът на чл. 77 ГПК? Съдът може ли да постанови определение по чл. 77 ГПК за принудително събиране на възнаграждението на особения представител и/или да постанови да се изплати за сметка на бюджета без и при допусната грешка от негова страна? Ако страната остане задължена за разноски, съдът следва ли да постанови определение за принудителното им събиране /чл. 77 ГПК/?

4. Възнаграждението за особения представител винаги ли е дължимо и следва да бъде възмездно като разноски и съответно от кого, кога, как, по какъв начин и с какъв акт? Размерът на дължимото от ищеца възнаграждение за особен представител към кой момент следва да бъде определен? Следва ли да бъде определен от съда с акта за назначаването му или с диспозитива на самото решение?

5. Правилно ли е съдът да определя и/или изменя вече определения размер на 3 възнаграждението на особения представител като го намалява с мотиви по протоколно определение и/или такова по подадена молба по реда на чл. 248 ГПК, с което след приключване на самото производство извършва оценка на правната и фактическа сложност на казуса и извършените от особения представител процесуални действия при положение, че възнаграждението му е винаги авансово дължимо? Не създава ли това несигурност за положения от него труд? Води ли това до недобросъвестност на страните и нарушава ли принципите на равенство, състезателност и правова държава?

6. Обусловено ли е възнаграждението на особения представител от изхода на спора? Следва ли и правилно ли е възнаграждението на особен представител, което се дължи авансово от ищеца за всяка инстанция, да е обусловено от изхода на спора?

7. Дава ли чл. 78 ГПК възможност на ищеца да се освободи от задължението си или за част от него чрез собствени действия/бездействия за намаляване на дължимото се възнаграждение на особения представител?

8. Подлежи ли на намаляване вече определено възнаграждение на особения представител в случай, че производството не се развие с обичайните си фази и продължителност, например приключи с прекратяване по волята на ищеца?

Също така правилно ли е в такъв случай да се прилага Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС по аналогия?

9. Правилно ли е по аналогия да се прилага Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС при определяне размера на възнаграждението на особения представител след приключване на самото производство, при положение, че същият е авансово дължим и то едва във въззивно частно производство? Приложимо ли е въобще Решение от 25.01.2024 г. по дело С438/2022 г. на СЕС по аналогия при определяне размер на възнаграждението на особен представител при положение, че съдът не може изначално да определи каква ще е продължителността, фактическата и правната сложност на делото и това няма ли да доведе до несправедливо заплащане на труда му като заплашва устоите на правовата държава, човешките права и възможността да осигуряване на качествена и професионална помощ от адвокат?

10. Правилно ли е тълкуването и прилагането на Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. на СЕС при определяне размер на възнаграждението на особения представител след приключване на производството? Това не създава 4 ли предпоставка, която застрашава пряко достъпа до съд като реално ограничава възможността за осигуряване на качествена и професионална помощ от адвокат, което пряко се отразява върху устоите на правовата държава и върху правата на частноправните субекти? Кой е меродавният момент за определяне възнаграждението на особения представител?

11. Приложимо ли е решението по дело С-438/2022 г. на СЕС при определяне възнаграждение на особен представител и кой е меродавният момент за определянето му? Какви критерии съдът взема предвид, за да определи дължимото възнаграждение при условията на решението по дело С-438/2022 г. и в кой момент: при назначаването на особения представител или след приключване на съдебното производство? Кой е релевантният момент, от който се преценяват извършените от особения представител процесуални действия с оглед преценката на предоставената адвокатска услуга и определяне на дължимото възнаграждение?

12. Правилно ли е процесуалното представителство да продължава своето развитие благодарение и за сметка труда на особения представител и то без да му се заплаща изцяло дължимото му възнаграждение? Не противоречи ли на Тълкувателно решение № 6 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС? Кой черпи облаги от това и какъв е механизмът за удовлетворяване труда на особения представител?

13. Съдът в изпълнение на вменените му задължения по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК следва ли да формира свои фактически и правни изводи при постановяване на съответния съдебен акт като обсъди, анализира и прецени поотделно и в тяхната съвкупност всички събрани доказателства, твърдения, възражения и доводи, като изложи мотиви по всички тях по свое вътрешно убеждение?

Към изложението са приложени множество определения на ВКС, постановени по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, чл. 248 ГПК и по чл. 274, ал. 3 ГПК, както и решения по чл. 290 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната касационна жалба и данните по делото, намира следното:

Частната касационна жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 ГПК, поради което съдът я преценява като 5 допустима.

Изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК съдържа множество оплаквания, както са формулирани 13 групи правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено следното:

По предявен иск по чл. 108 ЗС против ответниците М. В. Г. и Г. С. Г. за апартамент с данъчна оценка 50 022,90 лв., с определение № 289/03.02.2023 г. по гр.д. № 1984/2022 г. на Пловдивския окръжен съд е допуснато назначаването на особен представител на основание чл. 47, ал.6 ГПК на разноски на ищеца. Определено е възнаграждение в размер на 4652 лв, внесено от ищеца и с определение № 739/24.03.2023 г. за особен представител на ответниците М. В. Г. и Г. С. Г. е назначена адвокат Ш. Б., определянето от АК – Пловдив. Тя е изготвила отговор на исковата молба и се е явила в съдебно заседание на 17.10.2023 г. и на 19.12.2023 г., когато е освободена като особен представител поради упълномощаването на адвокат Ш., като е оставено без уважение искането на адвокат Б. да бъдат задължени ищците да внесат допълнително възнаграждение в размер на още 4 652 лв. Разпоредено е да се издаде на адвокат Б. разходен касов ордер за внесената сума за възнаграждение за особен представител в размер на 4 652 лв. В същото съдебно заседание ищецът е направил отказ от исковете и на основание чл.

Разпечатката съдържа 37 от 73 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b8339fd9-0e34-42ff-943a-d47003c12be6