Решение № 711 от 01.04.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 711 гр. София, 31.03.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Йоана Генжова

Антоанета Г. Ивчева при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Въззивно гражданско дело № 20211100509377 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

С Решение № 20105916 от 27.04.2021 г., постановено по гр. д. № 56740/2020 г. по описа на СРС, I ГО, 41 – ви състав, частично са уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД против Л. СТ. Д. обективно, кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415 и чл.

422 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл.

415 и чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като е признато за установено, че Л. СТ. Д. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата от 399,74 лева, представляваща цена на доставена и незаплатена топлинна енергия в периода 01.08.2016 г. – 30.04.2018 г. до топлоснабден недвижим имот – апартамент № 116, находящ се в гр. София, ж.к.

****, с аб. № 157745, и сумата от 23,84 лева, представляваща цена на предоставената в периода 01.08.2016 г. – 30.04.2018 г. услуга дялово разпределение на топлинна енергия, ведно със законна лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК на 28.08.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата от 50,63 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за доставена и незаплатена топлинна енергия, която лихва е начислена за периода 15.09.2017 г. – 15.08.2019 г., за които суми е издадена на 02.09.2019 г. по ч.гр.д. № 49587/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 41 – ви състав, заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК. С решението си СРС е охвърлил иска за главница за доставена и незаплатена стойност на топлинна енергия за разликата над сумата от 399,74 лева до пълния предявен размер от 532,18 лева и за периода 01.10.2015 г. – 31.07.2016 г., за разликата над сумата от 23,84 лева до пълния предявен размер на цената на предоставената услуга дялово 1 разпределение от 24,97 лева и за месец 07.2016 г., за разликата над сумата от 50,63 лева до пълния предявен размер на претенцията за лихва върху главницата за топлинна енергия от 102,26 лева и за периода 15.09.2016 г. – 14.09.2017 г., както и за 5,03 лева – обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение в размер на законната лихва за забава за периода от 31.08.2016 г. до 15.08.2019 г.

Отговорността за разноски между страните по делото е разпределена съобразно изхода от спора.

Решението е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД като трето лице помагач на страната на ищеца.

Срещу решението в частта, с която установителните искове, предявени срещу ответницата, са уважени, е постъпила въззивна жалба от последната. В жалбата се излагат съображения, че в обжалваната му част съдебният акт е неправилен като постановен в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Оспорва се правилността на извода на районния съд, че ответницата следва да отговаря по предявените искове, тъй като от представения по делото договор за дарение се установявало, че собственик на топлоснабдения имот през процесния период е било трето за спора лице – дареният, а не ответницата.

Оспорват се изводите на СРС за основателност на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД , тъй като по делото не били събрани доказателства за датата на публикуване на съответните фактури на интернет страницата на ищеца, което съставлявало пречка за установяване на датата на настъпване на изискуемостта на процесните вземания съгласно чл. 33 от Общите условия от 2014 г., както и поради нищожност на посочената разпоредба по смисъла на Закона за защита на потребителите. На следващо място се развиват доводи, че ищецът не е материално легитимиран да претендира цената за предоставената от фирмата за дялово разпределение услуга. Заявява се искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и за отхвърляне на предявените срещу него искове.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е подаден отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.

Третото лице помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД не е заявило становище по подадената от ответника въззивна жалба.

Решението в частта, с която са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Л. СТ. Д. искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415 и чл. 422 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415 и чл. 422 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над сумата от 399,74 лева до пълния предявен като главница за стойността на доставена и незаплатена топлинна енергия размер от 532,18 лева и за периода 01.10.2015 г. – 31.07.2016 г., за разликата над сумата от 23,84 лева до пълния предявен като главница за цената на предоставената услуга за дялово разпределение от размер от 24,97 лева и за месец 07.2016 г., за разликата над сумата от 50,63 лева до пълния предявен като обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия размер от 102,26 лева и за периода 15.09.2016 г. – 14.09.2017 г., както и за сумата от 5,03 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва за забава върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.08.2016 г. до 15.08.2019 г., е влязло в законна сила поради необжалването му от страна на ищеца.

2

Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. По същество съдебният акт в обжалваната му част е правилен и следва да бъде потвърден, като във връзка с доводите на въззивницата, съдържащи се в сезиращата настоящата инстанция въззивна жалба, съдът намира следното:

Неоснователно е наведеното във въззивната жалба оплакване за липса на облигационно правоотношение с ищцовото дружество по съображения, че ответницата не е собственик на топлоснабдения недвижим имот. Съгласно чл. 153 ЗЕ насрещна страна (купувач) по правоотношението с топлопреносното предприятие за продажба на топлинна енергия са собствениците и титулярите на вещно право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение, които се явяват потребители на топлинна енергия и като такива са задължени да заплащат нейната цена. Този кръг от лица законът определя като битови клиенти на топлинна енергия – лица, купуващи топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване за собствени битови нужди, съгласно дефинитивната норма на пар. 1, т. 2а от ДР на ЗЕ. Посочените разпоредби легитимират като потребител на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот, освен ако имотът е обременен с вещно право на ползване, в който случай потребител е третото лице – вещен ползвател. По делото е приет като писмено доказателство договор за дарение от 16.12.2003 г., обективиран в Нотариален акт № 179, том I, рег. № 19752, дело № 164/2003 г. на нотариус С.К., с рег. № 270 на НК, с район на действие – гр. София, по силата на който Л. СТ. Д. и Д.Д.Д. са дарили на сина си С.Д.Д. процесния недвижим имот – апартамент № 116, находящ се в гр. София, ж.к. ****, като Л. СТ. Д. си е запазила правото на ползване върху имота пожизнено и безвъзмездно. Представен е и списък на етажните собственици, видно от който срещу апартамент № 116 са вписани имената на Л. СТ. Д. и е положен подпис. Ответницата не твърди и не представя доказателства за погасяване на така учреденото ограничено вещно право на ползване. Следователно, противно на поддържаното във въззивната жалба, качеството потребител на топлинна енергия и съответно страна по договор с ищцовото дружество за продажбата е имала именно ответницата, в какъвто смисъл са и изводите на първоинстанционния съд. Обстоятелството, че титуляр на правото на собственост върху отопляемия обект (носител на т. нар. „гола собственост“) е трето за спора лице, е ирелевантно за конкретната 3 материалноправна легитимация да отговаря по предявените искове за стойността на доставената топлинна енергия, доколкото именно носителят на вещното право на ползване упражнява правомощието да владее и ползва имота, съответно е задължен за разноските, свързани с ползването му – аргумент от чл. 57 ЗС.

Като неоснователни следва да бъдат възприети оплакванията, съдържащи се във въззивната жалба, за недължимост на акцесорното вземане за заплащане на обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия. Съобразно клаузата на чл. 33, ал. 1 от Общите условия (одобрени с Решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани са във вестник „24 часа“ – броя от 10.02.2014 г. и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г.), клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Действително по делото не са представени доказателства за публикуването на сметките на ответницата в интернет страницата на ищеца. Но посочените Общи условия са приложими по отношение на вземането за топлинна енергия за част от предявения период, а именно: от 01.10.2015 г. до 31.07.2016 г., което не е предмет на въззивната проверка, доколкото първоинстанционното решение в същата тази част е влязло в законна сила. В този смисъл неоснователно е и възражението на жалбоподателя за нищожност на цитираната разпоредба от Общите условия. Същевременно въззивникът не е изложил съответни оплаквания за неравноправност на последната по смисъла на ЗЗП, като в тази част въззивната жалба има бланкетен характер, поради което не е в състояние да предизвика ревизия на съдебното решение в тази му част.

Доколкото във въззивната жалба липсват конкретни оплаквания по отношение на акцесорната претенция за сумата от 50,63 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за доставена и незаплатена топлинна енергия, начислена за периода 15.09.2017 г. – 15.08.2019 г., то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му част.

Неоснователно е оплакването на жалбоподателя за липса на притежавана от ищеца материална легитимиция да претендира цената за предоставената от третото лице-помагач за услуга дялово разпределение.

Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл. 139 – чл. 148), в действалата към процесния период Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването (Обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г., отм. ДВ, бр.

25 от 20.03.2020 г.), както и в Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани са във вестник „Монитор“ – броя от 11.07.2016 г. и са в сила от 11.08.2016 г., приложими за част от процесния период, предмет на въззивната проверка.

Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата дялово разпределение на топлинната енергия е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, 4 когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б (при Общи условия), в който се уреждат цените за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на услугата дялово разпределение.