Решение № 4920 от 22.08.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4920 гр. София, 22.08.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Александрова

Членове:

Нели С. Маринова

БИЛЯНА СИМЧЕВА при участието на секретаря СИМОНА Н. ИЛИЕВА като разгледа докладваното от БИЛЯНА СИМЧЕВА Въззивно гражданско дело № 20221100506300 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника И. А. П. в качеството й н а ЕТ „С.-И. П.“, чрез адв. Ц., срещу решение № 63572 от 12.03.2019 г., постановено по гр.д. № 66191/2016 г. по описа на СРС, 49 състав /поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 186548/07.08.2019 г. и допълнено по реда на чл. 250 ГПК с решение № 186701/07.08.2019 г./, в частта, с която ЕТ „С.И. П.“, е осъдена /в условията на солидарност с другия ответника “А.****” ЕООД/, да заплати на Висшия съдебен съвет на основание чл. 236, ал. 1 вр. чл.

232, ал. 2 ЗЗД сумата от 25 000 лв. - частично от сума в общ размер от 143169,40 лв., представляваща наеми за ползване на имот– публична държавна собственост, стол ресторант, заедно с кухненски бокс, сервизни и складови помещения, находящи се в сутерена на сградата на Върховния административен съд, в гр. София, бул. ****, за периода от 07.05.2012 г. до 30.07.2013 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане, както и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 1370,29 лв. – мораторно обезщетение върху главницата от 25 000 лв. за периода от 29.08.2015 г. до 12.03.2016 г.

Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано, в останалата му част, с която са уважени предявените срещу ответника “А.****” ЕООД частични искове за главници и мораторни обезщетения, както и в частта му, с която предявените от ищеца искове по чл. 86 ЗЗД са частично отхвърлени.

1

Въззивникът ЕТ „С.-И. П.“ твърди, че решението на първоинстанционният съд е неправилно. Поддържа, че макар срока на сключения между страните договор за наем да е изтекъл на 07.05.2012 г., доколкото ответницата е продължила ползването му със знанието и без противопоставянето на ищеца, на основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД същият бил продължен за неопределен срок. Изявление от страна на ищеца за предаване на процесния имот било отправено за първи път с нотариална покана на 12.05.2015 г., като на 01.06.2015 г. същият бил предаден на наемодателя съгласно двустранно подписан от страните протокол. Счита, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е без значение правното основание, на което се претендира сумата, като по този начин ответницата била лишена от възможността да направи своите възражения, произтичащи от договора за наем. Предвид изложеното, моли съда да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира сторените пред двете инстанции разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна – Висш съдебен съвет, с който същата се оспорва.

Отправя се искане за потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на разноски за въззивната инстанция.

С протоколно определение от 02.04.2020 г., на основание чл. 227 ГПК, като ищец и въззиваема страна, на мястото на Висшия съдебен съвет, е конституирана Съдийската колегия на Висшия съдебен съвет, изпълняваща функциите на Висш съдебен съвет, съгласно § 23, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на КРБ (обн. ДВ, бр. 106/22.12.2023 г.). В проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд, представителят на новоконституирана страна поддържа отговора на въззивната жалба и моли за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл. 265, ал. 1 ГПК ответникът по спора “А.****” ЕООД не е взел становище по въззивната жалба и не е обективирал искане за присъединяване към жалбата на съответника си ЕТ „С.-И. П.“.

Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна и допустима.

Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2

При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Ето защо съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл.

2-ро от ГПК.

Предмет на спора пред настоящата съдебна инстанция са единствено предявените искове от първоначалния ищец Министерство на правосъдието /заменен по реда на чл. 227 ГПК от Висшия съдебен съвет/ срещу ответника ЕТ „С.-И. П.“. По отношение на другия ответник “А.****” ЕООД решението на СРС е влязло в сила като необжалвано.

В исковата молба се твърди /а и се установява от събраните писмени доказателства/, че по силата на договор № 52/12.05.2009г., сключен между Министерство на правосъдието, в качеството на наемодател, и ЕТ„С.-И. П.”, в качеството на наемател, е предоставен за временно възмездно ползване “част от имот, публична държавна собственост, а именно: стол-ресторант, заедно с кухненски бокс, сервизни и складови помещения, находящ се в сутерена на сградата на Върховния административен съд, гр.София, бул. ****.

Договорената месечна цена за имота била в размер на 8100 лева без ДДС и 9720 лева с вкл. ДДС.

Сочи се, че договорът е прекратен на 07.05.2012 г. на основание чл.20.1 от същия - с изтичане на тригодишния срок, за който е сключен.

Твърди се в уточнителните молби, че въпреки прекратяването на договора, ответникът ЕТ „С. – И. П.” продължил да държи имота и да го ползва непрекъснато до 30.07.2013 г., на която дата търговското предприятие на едноличния търговец било прехвърлено на “А.****” ЕООД и ползването продължило от това дружество. Сочи се, че при оглед, извършен от комисия на Министерство на правосъдието на 07.05.2015г. е установено, че държател на описания имот към тази дата е „А.****” ЕООД. Твърди се, че владението на имота е предадено на 01.06.2015 г. от „А.****”ЕООД.

Сочи се, че поради продължилото след прекратяването на договора за наем ползване на недвижимия имот - публична държавна собственост, ответницата дължи на ищеца обезщетение, равняващо се на договорения наем.

С оглед на това се отправя искане към съда ответницата да бъде осъдена /солидарно с другия ответник, на основание чл. 15, ал. 3 ТЗ/ да заплати сумата от 25000 лева, частичен иск от претенция в общ размер на 143169.40 лева - обезщетение за ползване на процесния недвижим имот в периода 07.05.2012 г. - 30.07.2013 г., ведно със законната лихва от датата на подаването на исковата молба. Претендира се и мораторно обезщетение в размер на 1370.79 лева за периода от 29.08.2015 г. /датата, на която е изтекъл дадения с нотариална покана срок за доброволно изпълнение на задължението за заплащане на обезщетение/ до 12.03.2016 г. /датата на подаването на исковата молба/.

В отговора на исковата молба ответникът ЕТ„С.-И. П.” не оспорва изложената от ищеца фактическа обстановка. Признава, че е продължила да 3 ползва недвижимия имот и след изтичането на срока му. Твърди обаче, че ищецът не се е противопоставял на ползването, поради което следва да се приеме, че договорът за наем е продължен и трансформиран в безсрочен, съгласно разпоредбата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД. С оглед на това, намира, че имотът е ползван на валидно правно основание. Не твърди наемната цена да е заплащана в рамките на исковия период.

Изложената от ищеца в исковата молба фактическата обстановка е правилно установено от първоинстанционния съд и не е спорна между страните и се потвърждава от събраните пред СРС писмени и гласни доказателства, поради което настоящият състав намира, че следва да препрати към мотивите на първоинстанционното решение в тази му част.

Спорен между страните е въпросът относно основанието, на което се претендират заявените от ищеца права, респективно дали възникването на последното е доказано по делото.

За отговор на поставените въпроси, въззивният съд съобрази следното:

Видно от обстоятелствената част на исковата молба, ищецът претендира ответникът да бъде осъден да му заплати обезщетение за ползване на недвижим имот, продължило след прекратяване на сключен между страните договор за наем на същия имот.

Така предявеният иск намира своето правно основание в разпоредбата н а чл. 236, ал. 2 ЗЗД /в който смисъл са и дадените на страните указания относно носената от тях доказателствена тежест в изготвения от СРС по реда на чл. 140 ГПК доклад по делото/.

Съгласно чл. 236, ал. 2 ЗЗД, ако наемателят продължи ползуването въпреки противопоставянето на наемодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор.

При наличие на посочените предпоставки в цитирания текст, по силата на закона възниква едно последващо ново правоотношение между бившия наемодател и бившия наемател, което замества прекратеното наемно правоотношение. Правопораждащия юридически факт е прекратяването на наемния договор и продължилото ползване на имота от наемателя въпреки противопоставянето на наемодателя.

Това правоотношение е различно от наемното и възниква по силата на закона, независимо /и дори против/ волята на наемодателя. Съдържанието на правоотношението е определено в закона – чл. 236, ал. 2 ЗЗД, който предвижда, че наемателят дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения наемен договор.

Съгласно практиката на ВКС / напр. Решение № 142 от 5.03.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 1880/2023 г./, която настоящият съдебен състав споделя, след прекратяване на договора за наем и продължилото ползване на вещта от наемателя при противопоставяне от наемодателя, между страните по договора за наем възниква едно "квазинаемно" правоотношение. като задължението за 4 заплащане на наемна цена има не престационен, а обезщетителен характер, което от своя страна не лишава наемодателят от правото му да иска овъзмездяване на действително претърпените вреди, в случай, че такива са налице в по-голям размер.

Това ново правоотношение, което възниква ex lege, има същото съдържание, както и прекратеното с една разлика - вместо наемна цена, наемодателят ще дължи обезщетение за противоправно ползване, което по размер не може да бъде по –малко от наемната вноска.

Това правоотношение продължава да съществува между страните до момента, в който наемателят предаде имота на наемодателя. Задължението за предаване на имота, както при наемния договор, така и при "квазинаемното" правоотношение е на наемателя /Решение № 60292 от 02.09.2022 г. по гр. д. № 4050/2020 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение/.

В конкретния случай, безспорно е по делото, че сключеният договор за наем е бил със срок от 3 години, като е изтекъл на 07.05.2012 г.

Безспорно е между страните и че ползването на имота е продължило от ответника и след датата на прекратяването до края на исковия период /30.07.2013 г./.

Неоснователно е възражението на ответника-въззивник, че договорът следва да се счита за продължен и трансформиран в безсрочен на основание чл. 236, ал. 1 ЗЗД, поради липса на противопоставяне от страна на наемодателя.

Видно от представените по делото писмени доказателства, предмет на договора за наем е част от имот публична държавна собственост. По отношение на този вид имоти е налице специален режим за отдаване под наем, уреден в ЗДС и ППЗДС, който изключва приложението на общото правило на чл. 236, ал. 1 ЗЗД, позволяващо след изтичането на договорения конкретен срок на действие на наемния договор, при непротивопоставяне от наемодателя на продължавано от страна на наемателя ползване на вещта, договорът да се счита за трансформиран в безсрочен.