Определение № 2327 от 05.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2327 гр. София, 05.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария Иванова

Членове:

Даниела Стоянова

Бисера Максимова като разгледа докладваното от Бисера Максимова Касационно гражданско дело № 20268002101233 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ц. Б. Н., действаща чрез процесуалния си представител адвокат Й. Б. Ц., срещу въззивно решение № 7363 от 04.12.2025 г., постановено по в. гр. д. № 11788/2025 г. по описа на СГС, с което след частична отмяна на решение № 14866 от 31.07.2025 г., постановено по гр. д. №77750/2024 г. на СРС, въззивният съд е отхвърлил предявения от Ц. Б. Н. срещу „Катаржина хотел“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], иск на основание чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата от 8 333,33 лева допълнително трудово възнаграждение по т. 2 от допълнително споразумение от 01.01.2024 г., ведно със законната лихва, считано от 31.12.2024 г. до окончателното й изплащане.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно като постановено в противоречие на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По изложени в жалбата съображения се моли за неговата отмяна и за уважаване на предявения иск.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът, като основание за допускане на съдебното решение на касационно обжалване, сочи разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Допустимо ли е периодичността на плащане на допълнително трудово възнаграждение да е единственото основание дадено възнаграждение да се определи за еднократно /премиално/?

Позовава се на практиката на ВКС, обективирана в решение № 235 от 28.04.2025 г. по гр. д.

№1684/2024 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение, решение № 100 от 08.07.2020 1 г. по гр. д. № 4564/2019 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, решение № 766 от 18.12.2025 г. по гр. д. № 4803/2024 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.

2. Допустимо ли е съдът да достигне до фактически изводи в противоречие със соченото от страните, направените твърдения и обсъдените доказателства, респективно да обсъжда и да приема фактически положения, които въобще не са сочени от страните, респективно не са релевирани във въззивната жалба?

Позовава се на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 2013 г., постановено по тълкувателно дело №1/2013 г. и решение № 176 от 10.01.2019 г. по гр. д. № 3658/2017 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение.

По така депозираната касационна жалба е постъпил отговор от ответното търговско дружество-работодател чрез адвокат Е. М. от АК – П. със становище за нейната неоснователност.

При преценка на допустимостта на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото - чл. 280, ал. 3, т. 3, предложение последно ГПК. Приложено е изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което са изпълнени формалните изисквания на закона.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

За да постанови обжалвания правен резултат, въззивният съд е приел, че безспорно е било налице трудово правоотношение между страните, а с допълнително споразумение от 01.01.2024 г. е уговорено на ищцата да се изплаща еднократно допълнително възнаграждение в размер на една брутна работна заплата, платимо до месец юни на годината, за която се отнася /т. 1/ и еднократно допълнително възнаграждение в размер на една брутна работна заплата, платимо към месец декември на годината, за която се отнася /т.

2/. Съдът е отбелязал констатациите на районния съд, че в допълнителното споразумение не е посочено дали възнаграждението е обвързано с постигане на определени резултати; по делото липсват доказателства процесната претенция да е удовлетворена; доколкото трудовото правоотношение е прекратено през месец декември, то следва, че еднократното възнаграждение се дължи пропорционално на отработеното време; подобни възнаграждения се уговарят най-вече с цел стимулиране на служителите, поради което е приел, че се дължи такова в размер на 8 333,33 лева.

Въззивният съд е изразил несъгласие с извода на районния съд като е изложил следните съображения:

Съдът се е позовал на решение № 561 от 03.10.2024 г. по гр.д. № 3226/2023 г, ГК , IV г. о. на ВКС като е посочил, че допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд и пр.; съгласно чл.15, ал. 1 от НСОРЗ допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11 от НСОРЗ - за по-висока професионална квалификация (работник 2 или служител, притежаващ образователна и научна степен "доктор" или научна степен "доктор на науките") и по чл. 12 от НСОРЗ - за придобит трудов стаж и професионален опит, които са задължителни за изплащане (чл. 6, ал. 1, т. 1 от НСОРЗ), когато са налице предпоставките за придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител. Съдът е посочил текста на чл. 15, ал. 2 от НСОРЗ, който определя като допълнителни възнаграждения с постоянен характер и допълнителните възнаграждения, които се заплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време.

Посочено е решение № 235 от 28.04.2025 г. по гр. д. № 1684/2024 г. на III г. о. на ВКС, че разпоредбата на чл. 13, ал. 1, т. 4 от НСОРЗ дава възможност с колективен трудов договор, с вътрешни правила за работната заплата и/или с индивидуален трудов договор да се определят и други допълнителни трудови възнаграждения /освен изрично уредените в Кодекса на труда и НСОРЗ - за извънреден труд, за нощен труд, за придобит трудов стаж и професионален опит и т.н./ за постигнати резултати от труда - текущо, за година или за друг период /чл. 13, ал. 1 т. 1 от НСОРЗ/ - следователно, според въззивния съд, законодателят е предвидил правната възможност работодателят както едностранно, така и по съгласие със служителя/работника да определя правила за допълнителни трудови възнаграждения, а когато условията, при които ще се изплаща това допълнително възнаграждение, неговият размер и сроковете за получаването му, са уговорени с индивидуалния трудов договор по съгласие на двете страни, целевият бонус се дължи при сбъдване на условията, при които той е уговорен.

Въззивният съд е констатирал, че в случая допълнителното възнаграждение е уговорено с допълнително споразумение от 01.01.2024 г. от самата ищца при договаряне сама със себе си като текстът на споразумението е изключително лаконичен - предвидено е изплащане на „еднократно“ допълнително възнаграждение в размер на една брутна заплата до м. юни на годината, за която се отнася /т. 1/ и ново „еднократно“ допълнително възнаграждение в размер на една брутна заплата, дължимо за изплащане към месец декември на годината, за която се отнася /т. 2/.

Съдът е достигнал до извода, че при тази формулировка на практика чрез допълнителни възнаграждения /своеобразен „бонус“/ е уговорено заплащане на 13-та и 14-та заплата като в случая не са поставени изрични условия за постигане на конкретни резултати от служителя, нито други изрични изисквания за получаване на допълнителното възнаграждение. С оглед на това е приел, че това налага тълкуване на споразумението съгласно основополагащите принципи на чл. 20 ЗЗД като се търси действителната обща воля на страните, а отделните уговорки се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

Въззивният съд е изложил съображения, че в частния сектор е широко разпространена практиката за изплащане на премии, коледни бонуси, ДМС и пр., най-често в края на годината и при добри финансови резултати; по-рядко работодателите в добро финансово състояние изплащат допълнителни суми и в началото на лятото /края на юни или началото 3 на юли/ , като допълнителни средства предназначени за почивка на служителя по време на летните отпуски; понякога се дават от по-щедри работодатели и други допълнителни „бонуси“ - великденски премии, сума за рождения ден на служителя, бонус за раждане на дете на същия и пр.

Според решаващият съд именно такова е и процесното допълнително възнаграждение - по своя характер, макар и уговорено като задължително за изплащане, то стои по-близо до коледните и летните бонуси отколкото да представлява същинско „възнаграждение“ за положен по-интензивен или вреден нощен и/или извънреден труд и пр. – т. е. като цел на допълнителното възнаграждение трябва да се счита гратификация /награждаване/ на служителя, че работи и ще продължава да работи при съответния работодател .

Въззивният съд е приел, че при тази гледна точка не може да се възприемат мотивите на първоинстанционния съд, че въпросното възнаграждение се дължи и в случай, че трудовото възнаграждение бъде прекратено преди изплащането му, респ. че се дължи пропорционално на отработеното време от годината. Съдът е изложил съображения, че за работодателя е безцелно да награждава за „лоялност към екипа“ и бъдеща успешна работа в дружеството към месец декември лице, което например е напуснало още през м. юли или м. август след като си е взело „летния бонус“. Според съда процесното „коледно допълнително възнаграждение“ не е обвързано с по-интензивен труд или постигнати конкретни резултати както е случаят с уговорката за участие на служителя в част от печалбата според решение №235 от 28.04.2025 г. по гр.д.№1684/24 г. на ВКС , III г. о.

На база на изложеното въззивният съд е достигнал до крайния си извод, че липсват необходимите предпоставки за изплащане на процесното допълнително възнаграждение – трудовото правоотношение на ищцата е прекратено преди декември 2024 г. и допълнителното възнаграждение /като бонус за лоялност към екипа и бъдеща съвместна работа/ не се дължи.

При така установените данни касационната инстанция намира следното:

За да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното съдебно решение при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТР на ОСГТК на ВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК.

Първият от постановените в изложението на касатора въпроси не обосновава наличието на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението на касационен контрол, поради обстоятелството, че решаващият извод на въззивния съд за приемане на исковата претенция за неоснователна не се базира на предвидената в допълнителното споразумение към трудовия договор на ищцата периодичност за плащане на договореното допълнително трудово възнаграждение. Съдът не е изразил становище, че тази периодичност – два пъти годишно дава основание за отхвърляне на исковата претенция, а се е обосновал с това, че към момента на изискуемостта на предвиденото допълнително 4 трудово възнаграждение ищцата вече не е имала качеството на служител в търговското дружество поради прекратено трудово правоотношение. Липсата на общата предпоставка за допускане до касация на решението изключва възможността за преценка на специалния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият въпрос на касатора на практика изразява несъгласието му с правните изводи на съда. Последният не е разширил предмета на делото, нито е приел за установени нови фактически положения. Съдът е изложил мотиви относно характера на договореното допълнително трудово възнаграждение, за да обоснове извода си за неговата недължимост.

Разпечатката съдържа 36 от 53 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b8248fbe-8b87-4124-8dc9-cfb647565a81