Решение № 3890 от 28.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3890 гр. София, 28.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Михаела Касабова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско дело № 20241100502249 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба на К. В. П. срещу решение № 15013/14.09.2023 г. по гр.д. № 50289/2022 г. по описа на СРС, 29 състав, с което жалбоподателят е осъден на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД да заплати в полза на Н. Д. Ц. сумите, както следва: 5690,58 лв., представляваща припадащата му се ½ част от заплатени погасителни вноски по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 17.10.2016 г., сключен с „ОББ“ АД, за периода 01.10.2017 г. до 01.11.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 15.09.2022 г. до окончателното плащане; 5597,05 лв., представляваща припадащата му се ½ част от заплатени погасителни вноски по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 17.10.2016 г., сключен с „ОББ“ АД за периода 01.04.2020 г. до 31.07.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 15.09.2022 г. до окончателното плащане.

Жалбоподателят – К. В. П., твърди, че обжалваното решение е неправилно.

Счита, че не се явява солидарен длъжник по процесния договор за кредит, а поръчител, поради което не дължи припадащата се част от заплатеното задължение от основния длъжник по договора за кредит. Ето защо, моли решението да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен. Претендира разноските по производството.

1

Ответникът по жалбата – Н. Д. Ц., счита първоинстанционното решение за правилно, поради което моли същото да бъде потвърдено. Претендира разноските по производството.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Първоинстанционният съд е бил сезиран от Н. Д. Ц. с осъдителен иск с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, предявен срещу К. В. П..

Ищецът - Н. Д. Ц., твърди, че между него и ответника К. В. П., от една страна (в качеството на съдлъжници), и „Обединена българска банка“ АД, от друга страна (в качеството на кредитодател), е сключен договор за кредит от 17.10.2016 г. Твърди, че към датата на подаване на исковата молба само ищецът е погасявал в полза на банката сумите, предмет на договора за кредит. Сочи, че на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата. Ето защо, моли съда ответникът да бъде осъден да заплати в полза на ищеца сумата в размер на 5690,58 лв., представляваща припадащата му се ½ част от заплатени погасителни вноски по договора за кредит за периода от 01.10.2017 г. до 01.11.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 15.09.2022 г. до окончателното плащане, както и сумата в размер на 5597,05 лв., представляваща припадащата му се ½ част от заплатени погасителни вноски по договора за кредит за периода от 01.04.2020 г. до 31.07.2022 г., ведно със законната лихва, считано от 15.09.2022 г. до окончателното плащане.

С решение № 15013/14.09.2023 г. по гр.д. № 50289/2022 г. по описа на СРС, 29 състав, искът е уважен изцяло.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Разгледано по същество същото е правилно.

Следва да се посочи, че първоинстанционното решение съдържа подробни мотиви във връзка с основателността на претенцията, които настоящата съдебна инстанция споделя и на основание чл. 272 ГПК препраща изцяло към тях.

В допълнение на това и във връзка с наведените доводи за неправилност на решението следва да се посочи следното:

За основателност на иска в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване е да докаже: че страните са солидарни длъжници по процесния договор за кредит; че от датата на сключване на договора за кредит до датата на подаване на исковата молба само ищецът е заплащал дължимите суми по договора за кредит в полза на банката, както и какъв е размерът на платената от него сума в полза на банката; в какъв размер е възникнало регресното право на вземане в полза на ищеца 2 срещу ответника.

Основният според по делото въпрос, включително и пред въззивната инстанция, е дали ответникът по делото се явява съдлъжник по договора за кредит, сключен с „Обединена българска банка“ АД, или поръчител на задължението на кредитополучателя - Н. Д. Ц..

Видно от договора за кредит от 17.10.2016 г., ответникът К. В. П. се е задължила като „съдлъжник“ заедно с кредитополучателя – Н. Д. Ц., за изпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора. На основание чл. 11а, ал. 1 от договора, съдлъжникът се задължава солидарно при условията на чл. 121 и сл. ЗЗД за всички задължения на кредитополучателя, произтичащи от договора. Съгласно чл. 11а, ал. 4 от договора, банката може да иска изпълнение директно от съдлъжника на цялото вземане или на всяка негова част веднага след настъпване на изискуемостта на съответното задължение и може да събере вземането си, като насочи изпълнението към всеки от длъжниците (кредитополучател, съдлъжник) по свой избор, без ограничения.

Следователно и при тълкуване на договора се налага извод, че е налице хипотеза на солидарна отговорност по смисъла на чл. 121 и сл. ЗЗД между Н. Д. Ц. и К. В. П. за изпълнение на задълженията по процесния договор за кредит, тъй като и двамата имат качеството на длъжници по договора - Н. Д. Ц., в качеството на кредитополучател, а К.

В. П., в качеството на съдлъжник с кредитополучателя.

На основание чл. 138, ал. 1 ЗЗД, с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. В случая никъде в процесния договор за кредит ответницата П. не е посочена като поръчител на кредитополучателя, за да се приеме, че действителната воля на страните е била същата единствено да обезпечи задължението на кредитополучателя като поръчител на същия. В договора изрично е посочено, че ответницата П. поема задълженията по същия като съдлъжник на кредитополучателя.

За действителната воля на страните задълженията по договора за кредит да бъдат поети съвместно от Н. Д. Ц. и К. В. П. може да се съди и от обстоятелството, че договорът за кредит е сключен за покупка на жилище, като, видно от договора за покупко-продажба на недвижимия имот, обективиран в нотариален акт № 139/24.10.2019 г. по н.д. № 234/24.10.2016 г. по описа на нотариус Георги Георгиев, имотът е придобил от Н. Д. Ц. и К. В. П. съвместно при равни квоти.

Ето защо и на основание чл. 127, ал. 1 ЗЗД, доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници, това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно, а съгласно чл. 127, ал. 2 ЗЗД всеки солидарен длъжник, който е изпълнил повече от своята част, има иск срещу останалите съдлъжници за разликата.

От заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, 3 неоспорена от страните, се установява, че за процесния период ищецът е заплатил по процесния договор за кредит в полза на банката сумата в общ размер на 23945,49 лв., представлява задължение за главница и лихва.

На основание чл. 127 ал. 2 ЗЗД ищецът има регресно право срещу ответника за половината от платена сума, т.е. за сумата в размер на 11972,75 лв. Ищецът претендира от ответника сумата в размер на 11287,63 лв., поради което и с оглед диспозитивното начало искът с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД следва да бъде уважен изцяло.

Ето защо, обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

По разноските:

При този изход на спора само ответникът по жалбата има право на разноски, като в негова полза следва да бъде присъдена сумата в размер на 1500 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение.

Възражението за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на ответника по жалбата е неоснователно, доколкото същото е в близък до минималния размер, предвид в НМРАВ.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 15013/14.09.2023 г. по гр.д. № 50289/2022 г. по описа на СРС, 29 състав.

ОСЪЖДА К. В. П., ЕГН ********** да заплати в полза на Н. Д. Ц., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата в размер на 1500 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване на препис.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4