Определение № 3555 от 11.12.2023, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3555 гр. София, 07.12.2023 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XVII ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на седми декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Снежина Колева

Членове:

Петър В.. Сантиров

Цветомила Данова като разгледа докладваното от Цветомила Данова Въззивно частно наказателно дело № 20231100606591 по описа за 2023 година

Производството е по реда на глава 22 от НПК.

Образувано е по повод постъпила частна жалба от В. С. В. чрез адв. Л. Г., срещу протоколно определение от 31.10.2023 год. на СРС, НО, 100 състав по НДЧХ № 8205/2023 год. по описа на състава, с което на основание чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК е прекратено наказателното производство, образувано по тъжба от В. С. В. срещу А.М.М. по обвинение за извършено от него престъпление по чл. 148, ал. 1, т.1 вр. чл. 146, ал. 1 НК.

За да прекрати наказателното производство, първоинстанционният съд е приел, че тъжбата била недопустима, тъй като изложените в нея твърдения имали оценъчен характер.

Изложените са и аргументи от страна на районният съд, според които приема, че думите, който тъжителят сочи като засягащи доброто му име в обществото и репутацията му, представлявали израз на мнение, недоволство и критика и не могат да бъдат отнесени към състав на престъпление от Особената част на НК.

В жалбата срещу атакуваното определението на съда се твърди, че ако счете депозираната тъжба за недопустима, районният съд е бил длъжен да даде указанията на тъжителя за отстраняване нередовностите и конкретизиране на обстоятелствата, при които е била засегната неговата личност. Излагат се и аргументи, че постановеното от районният съд определение не почива на факти и обстоятелства, описани в тъжбата. По изложените съображения повереника на частния тъжител моли атакуваното определение на първоинстанционният съд да бъде отменено, а делото да бъде върнато на друг съдебен състав от СРС по компетентност, за продължаване на съдопроизводствените действия. Към частната жалба има приложено и доказателство за платена държавна такса.

Софийски градски съд, като взе предвид доводите на жалбоподателя и релевираното искане, въз основа на материалите по делото и закона, приема за установено следното:

Производството пред първоинстанционният съд е инициирано по повод тъжба от В.

С. В. чрез адв. Л. Г. срещу А.М.М., с твърдения, че г-н М. на 24.05.2023 год. в театър „Българска армия“ /гр. София/ при провеждането на церемония по връчването на годишните награди за театрално изкуство „Аскеер“, излизайки на сцената държи реч, със следното съдържание: „….Да, там някъде се потайва онази партийно-номенклатурна, нищожна 1 личност, който е директор на театъра в момента….“. Церемонията била излъчвана директно в ефира на Българската национална телевизия и била отразена и от други медии.

На церемонията присъствал лично и г-н В. – директор на Народния театър „Иван Вазов“, гр.

София. Към тъжбата има приложени и множество копия на статии от интернет, както и флаш памет съдържаща видео-запис от въпросната церемония. Въз основа на така депозирана тъжба е било образувано НДЧХ 8205/2023 год. по описа на СРС, НО, 100 с-в.

С протоколно определение от 31.10.2023 год. съдията-докладчик е счел, че са налице основанията по чл. 250, ал.1, т. 2 НПК, тъй като тъжбата била недопустима, а от съдържанието й не можело да се направи извод за извършено престъпление.

С измененията в ДВ, бр.48/2023г., в сила от 02.06.2023г. съгласно разпоредбата на чл.

250, ал.1, т. 2 НПК, съдията-докладчик прекратява наказателното производство в случаите когато деянието, описано в обвинителния акт или в тъжбата, не съставлява престъпление.

Настоящата въззивна инстанция следва да уточни, че в производството по дела от частен характер, тъжбата има характер на обвинителен акт, поради което законът предоставя изисквания към нейното съдържание, които са минимални, но задължителни. Те са посочени в чл. 81, ал. 1 от НПК. Тази норма регламентира, че тъжбата трябва да е писмена и да съдържа данни за подателя, за лицето, срещу което се подава и за обстоятелствата на престъплението. Без съмнение изискванията, визирани в чл. 81, ал. 1 от НПК, касаещи реквизитите на тъжбата, представляват гаранция, както за действителната воля на тъжителя, така и за правото на защита на лицето, срещу което е подадена тъжбата, поради което имат императивен характер. За да може една тъжба да сезира съда валидно, тя, съгласно цитираната разпоредба, освен че трябва да бъде писмена и да съдържа данни за подателя и за лицето, срещу което се подава, следва да описва обстоятелства, сочещи на престъпление по НК, което се преследва по тъжба на пострадалия, т.е. за престъпление от частен характер. Съдът, на когото е възложена проверката за редовността на тъжбата, не би могъл да установи дали изложените в тъжбата факти сочат на престъпление, ако не си изясни кое е конкретното престъпление. Без да направи такъв извод, съдът не би могъл да прецени и дали съобщеното в тъжбата престъпление е такова, което се разглежда по този процесуален ред.

Тук е мястото да се отбележи, че според въззивния съд, ако съдията-докладчик счете, че тъжбата не отговаря на изискванията на чл. 81 от НПК, е задължен да укаже на частния тъжител в какво се изразява недостатъка в този процесуален документ като му даде съответен подходящ /обикновено 7-дневен срок/ да го отстрани, ако това е обективно възможно, и чак тогава, ако не съблюдава това свое задължение, да прекрати наказателното производство на осн. чл. 250, ал. 1, т. 2 НПК, както е сторил преждевременно СРС.

Не може да се отрече, че процесната частна тъжба съдържа данни, и то в достатъчна степен както за субекта, който се е счел за обиден /В. В./, за лицето, срещу което е насочена /А. М./, за датата на извършване на деянието /24.05.2023 г./ за мястото /гр. София/, а също и възприетите от тъжителя като накърняващи личната му чест и достойноство думи: /„….Да, там някъде се потайва онази партийно-номенклатурна, нищожна личност, който е директор на театъра в момента….“. /.

По-насетне, за да обоснове крайния си извод, първостепенният съдия е счел, че описаното в тъжбата не може да бъде субсумирано под обективните и субективни елементи на твърдяното престъпление "обида", тъй като изложените твърдения имали оценъчен характер, а самият частен тъжител заемал публична и обществено-значима длъжност, което предполагало по-висока степен на толерантност от негова страна на подобен тип изказвания спрямо личността му.

Настоящият въззивен състав счита, че обекта на защита, охраняван от наказателната норма при престъпленията по Глава ІІ, Раздел VІІ от Особената част на НК, а именно правото на лична чест и достойнство на отделния субект, пряко противостои свободата на словото, правото на мнение, разпространявано чрез слово, провъзгласено в КЗПЧОС (чл. 10) 2 и конституционно гарантирано (чл. 39-41 от Конституцията на РБ). Изхождайки от него, личната чест и достойнство на отделния субект, пряко противостои свободата на словото, правото на мнение разпространявано чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин, провъзгласено в ЕКЗПЧОС (чл. 10) и конституционно гарантирано (чл. 39 от Конституцията на РБ). В такава насока са както решенията на националните ни съдилища – р. № 363 от 01.07.2002 г. по н. д. № 241/2002, II н. о. на ВКС, така и на международните съдилища - Решение от 24.02.1997 г. "ДЕ ХАЙС И ГАЙСЕЛС СРЕЩУ БЕЛГИЯ“, както делото „ХЕНДИСАЙД СРЕЩУ ОБЕДИНЕНОТО КРАЛСТВО “ и др. В тях ЕСПЧ приема,че ”...свободата на изразяване на мнения е приложима не само по отношение на информация или идеи ,които се възприемат благоприятно или се разглеждат като безобидни или неутрални, но също така и за изявления,които се възприемат като оскърбителни,шокиращи или смущаващи от държавата или от част от обществото”.

Тук следва да бъде посочено, че границата за упражняване на това право с оглед общите правила е свързана с упражняването на личните права и свободи на останалите лица.

Така накратко може да се обобщи, че правото на свободно изразяване на мнение граничи с правото на лична чест и достойнство на другия, по отношение на когото се изказва мнението. Изхождайки от тази принципна позиция следва да се анализира дали при депозиране на определено мнение, свързано с личността на определено лице, сме в хипотеза на правото на свободно изразяване или при упражняването на това право изказващия се е прекрачил горепосочената граница и е нарушил правата на насрещния, засягайки честта и достойнството му.

Престъплението по чл. 146, ал. 1 от НК запретява под страх от наказателна отговорност изричането или извършването на нещо унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие. От тук следва, че обидата е съзнателно, целенасочено унижаване чувството на лично достойнство на пострадалия чрез думи и/или действия, които по своето съдържание противоречат на изискванията за морално благоприличие и добрите нрави /в такава насока е и р. № 20 от 14.07.1998 г. по к. д. № 16/98 г. на КС на РБ/. От обективна страна авторът на обидата си служи с словесна информация под формата на мнение, оценка, метафори или епитети, които не съдържат проверими факти от обективната реалност, а субективно личностно виждане.

В процесния казус СРС е разсъждавал по същество на твърдяното престъпление относно думите, които са засегнали правата на частния тъжител, като е приел, че съдържателната част на същите има единствено оценъчен характер за тъжителя. Дали обаче изречените думи и изрази биха могли да бъдат субсумирани като престъпление по чл. 146 НК, следва да се прецени едва след обстойна и задълбочена проверка на всички релевантни изнесени обстоятелства и при събиране на доказателства, след който процес, съдът разполага с различни по вид правомощия съобразно процесуалния закон. Освен изброеното, за да бъде съставомерна обидата е необходимо обидните изрази да са възприемат от пряко или опосредено от обидения /р. 664 от 1972 г., I н. о. /, което в конкретния случай действително се твърди, а именно че г-н В. лично е присъствал и пряко е възприел отправените към неговата личност думи и изрази.

На следващо място, видно от мотивите на атакуваното определение, районният съд е излязъл извън рамките на твърдяното в тъжбата, като се е позовал на факти и обстоятелства, които не са били посочени от частния тъжител. Така районният съд е коментирал, че възникналият конфликт бил между служител и директор на Народен театър „Иван Вазов“ – факт, който нито се твърди в тъжбата, нито е бил изследван от първоинстанционният съд.

Не става ясно откъде съдията-докладчик по делото е приел, че страните по делото са били в трудови правоотношения, като презумирайки това обстоятелство за достоверно, е изградил своите фактически и правни изводи върху него.

Още повече, не става ясно защо, районният съд е тълкувал очертаните думи и изрази в 3 тъжба, придавайки им изцяло нов смисъл, без такъв да е бил заложен и твърдян от частния тъжител. Според районният съд „там някъде се потайва онази партийнономенклатурна, нищожна личност, който е директор в момента“ представляват несъгласие от страна на А. М. с начина на организация на дейността на ръководеното от В.

В. звено. Настоящият въззивен състав не може да се съгласи с аргументите на районният съд, тъй като съдията-докладчик по делото, коментирайки в този смисъл описаните думите и изрази, изцяло е изопачил твърдяното от частния тъжител, тъй като изявление в подобен контекст от подсъдимият нито са били изтъкнати от тъжителя, нито са били упоменати в иницииращият производството документ.

При така изнесената конкретика, СРС е бил длъжен да установи дали твърдяно в тъжбата почива на действителни факти и събития, което обаче в конкретния случай нито е било изследвано от районният съд, нито е била предоставена на страните възможност за провеждането на справедлив и състезателен наказателен процес.

Според настоящият въззивен състав, дали в конкретния случай има извършено престъпление или не, може да бъде установено чрез нова преценка на обстоятелствата от обхвата по чл. 81 от НПК и едва след това съдията-докладчик да реализира което и да било от правомощията си по чл. 250-252 от НПК или да проведе съдебно следствие и да бъде извършен обективен и всестранен анализ на събраните доказателства.