Решение № 95 от 10.06.2026, Районен съд - Мадан

РЕШЕНИЕ

№ 95 гр. гр.Мадан, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Димитър Ив. Стратиев при участието на секретаря Милка Ас. Митева като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело № 20265430100204 по описа за 2026 година

Производството е образувано по искова молба от С. К. С. против „******” **, с която е предявен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД за осъждането на ответника да заплати на ищеца сумата от 71,51 евро, представляваща недължимо платени лихва и неустойка по Договор за потребителски кредит № ***** от *****г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.

В исковата молба се твърди, че на ****между ищеца като кредитополучател и ответното дружество като кредитор е сключен Договор за потребителски кредит № ***** при следните параметри: Размер на кредита:

600,00 лева; Срок за погасяване: 3 месеца; Лихвен процент по кредита: 28,8 % 4. Годишен процент на разходите: 32,92 %; Обща сума, дължима от потребителя, изчислена към момента на сключване на договора за кредит:

630,09 лева; Обезпечения: Да - поръчител или банкова гаранция. Съгласно чл.17 ал.2 от договора В случай, че Страните са договорили обезпечение, потребителят следва, в срок до 3 (три) дни от сключване на настоящия договор, да : - осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл.138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по настоящия договор, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други или - предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на 1 банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 (тридесет) дни след падежа на последната вноска. Третото лице – поръчител, както и банковата гаранция, трябва да отговарят на изискванията посочени в ОУ и се одобрява от кредитора. Одобрението се извършва единствено по преценка на кредитора.

Посочено е, че съгласно чл.27 ал.1 от договора в случай, че потребителят не изпълни задължението си посочено в чл.17, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % (нула цяло и девет на сто) от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението по чл.17 причинява на кредитора вреди, в размера на договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на потребителя и одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще предостави в срок договореното обезпечение. На основание чл.27 ал.2-3 от договора страните се съгласяват, в случай на настъпване на дължимостта на неустойката по-горе, потребителят да заплаща периодично начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.

Сочи се, че неустойката се дължи само за периода през които потребителят не е осигурил договореното обезпечение. В този смисъл, ако потребителят осигури обезпечение, макар и след изтичането на срока по чл.17, неустойка не се дължи от момента на осигуряването на обезпечението.

Ако след предоставяне на обезпечението, неговото действие бъде прекратено, независимо по какви причини, отново настъпва неизпълнение на чл.17, като потребителят дължи неустойка, считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено. В резултат на уговарянето на неустойката кредитополучателят дължи на кредитора и сумата от 780,53 лв., която е почти в размер на отпуснатата заемна сума, поради което ищецът счита, че така уговорената неустойка по договора е нищожна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, както и на друго основание – чл.146 ал.1 от Закона за защита на потребителите във вр. чл.143 т.5 от ЗЗП, тъй като се дължи на основание неравноправна клауза, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. В случая формално е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на ответника, но фактически се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на кредитора, като сочи, че това е така, доколкото за да не възникне вземането за неустойка, договорът предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от заемателя.

Ищецът сочи, че при тези трудно изпълними условия, за да не възникне задължението за неустойка, както и предвид размера й, неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в средство за обогатяването на кредитора, поради което счита, че тя е нищожна.

Твърди, че фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане, което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата, като в конкретния случай реално е уговорена допълнителна договорна лихва, която 2 да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.

Посочено е, че основното задължение на заемателя по договор за паричен заем, е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем. С договора обаче е предвидена неустойка за неизпълнение не на главното задължение на заемателя - да върне заетата сума на падежа, а на задължението да представи обезпечение за кредитора. Предназначението на обезпеченията към един договор за кредит е да гарантират изпълнението на задължението на кредитополучателя да върне заетата сума и дължимите лихви. При липса на такова обезпечение заемателят има право на преценка дали въобще да сключи договора за заем, като тази преценка предхожда сключването на договора.

Ищецът сочи, че фактът, че договорът за кредит се сключва, без да бъде предоставено нужното според кредитора обезпечение, потвърждава тезата ни, че сумата, формално наречена „неустойка” е всъщност скрита възнаградителна лихва, като се позовава на TP № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК, така уговорената неустойка излиза извън придадените й санкционна, обезщетителна и обезпечителна функция, тъй като същата при пораждане на задължението е уговорена да бъде по естеството си източник на неоснователно обогатяване.

Твърди, че е уговорена компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение, различно от главното, като начинът по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка в размер, надвишаващ заетата сума, ако в краткия тридневен срок от подписване на договора, не осигури обезпечение дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си задължение - да върне на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва, като счита, че дори и интересът на кредитора по договора за заем да е удовлетворен - той в срок да получава главницата и възнаградителната лихва, той ще има право да получи и допълнително неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем.

Ищецът счита също, че обезпечението в случая има цел, различна от тази на неустойката, тъй като ако тя обезщетява вредите от неизпълнението, то обезщетението в различните му форми, защитава кредитора срещу неизпълнението и подготвя неговото изпълнение.

Ищецът сочи, че от неизпълнението на задължение за представяне на обезпечение не настъпва вреда за кредитора, размера на която да бъде обект на обезвреда в клауза за неустойка. В този случай при неизпълнение на задължението за връщане на дадената в заем сума и възнаграждение за ползването й кредитора ще се удовлетвори от имуществото на длъжника, което служи за общо обезпечение, с оглед правилото на чл. 133 ЗЗД, като счита уговорката между страните за заплащане на неустойка, тъй като не преследва заложените функции, за нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Сочи също, че клаузата за заплащане на неустойка поради непредоставяне на обезпечение е уговорена с цел да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 Закона за потребителския кредит, уреждащ максимален размер на годишния процент на разходите, поради което 3 на основание чл. 21 ЗПК е нищожна и плащане по нея не се дължи, поради което счита, чето договорът за кредит противоречи на част от императивните постановки на ЗПК.

Ищецът счита, че в случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, който гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.

Счита също, че в договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и неустойката, следователно годишният лихвен процент няма да е 28,8 %, както е записано, а следва да е по-голяма число, ако в него участва и вземането от 149,44 лева, формално уговорено като неустойка.

Ищецът твърди, че е нарушен е чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент, като сочи, че доколкото лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора, както и, че в този размер следва да участва и сумата от 149,44 лева, изразена като процент. Това не е сторено в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.

С пресмятания чрез онлайн калкулатор се установява, че при предоставен заем в размер на 600,00 лева, който трябва да се издължи чрез 3 месечни погасителни вноски в размер на 133,03 евро всяка, с обща сума за връщане 780,53лева, годишният лихвен процент - ГЛП възлиза на 172,32 %, а годишният процент на разходите - ГПР - на 400,35%. Отношенията на страните, произтичащи от горепосочения договор, попадат под правната регламентация на Закона за потребителския кредит. В чл. 9 от ЗПК е дадена легална дефиниция на договора за потребителски кредит, съгласно която той е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, срещу задължение на длъжника - потребител да заплати стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата действителност е писмената форма - чл. 10, ал. 1 от ЗПК.

Твърди също, че при сключването на Договор за потребителски кредит № ****** от *****г. е допуснато нарушение на разпоредбите на чл. 11, т. 9 и т.10 от ЗПК и заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото са посочени размери на ГЛП и ГПР, които не отговарят на действителните такива. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 е посочен неговият максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва.

Сочи, че в параграф 1 на ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ - това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси и възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с 4 договора за кредит, и по-специално застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Действителният размер на ГПР, изчислен чрез горепосочените параметри на кредита, се явява по-голям от законово допустимия петкратен размер на законната лихва, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като дори е 8 пъти по-висок. Това означава, че при изчисляването му преди посочването му в договора за потребителски кредит, не са взети предвид всички разходи, които кредитополучателят ще направи за погасяването му.