Решение № 323 от 10.10.2025, Районен съд - Петрич

РЕШЕНИЕ

№ 323 гр. П., 10.10.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – П., ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Андрей Ив. Николов при участието на секретаря Величка Андреева като разгледа докладваното от Андрей Ив. Николов Гражданско дело № 20241230102023 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по Глава тринадесета от ГПК.

Ищецът – „К. И. И. БГ“ ЕАД, със седалище и адрес на управление в гр. С., бул. „П. В.” № 21, Б. ц. „Л. – 6“, ет. 2, ЕИК ***, твърди, че между „к. Й.“ ООД (като заемодател) и ответницата (като заемополучател) е бил сключен Договор за паричен заем с № 921363 от 18.05.2022 г. Поддържа, че по силата на този договор заемодателят е предал на заемополучателя сумата от 700 лв. – главница, като е било уговорено заплащането на възнаградителна лихва, както и на неустойка, в случай на непредоставяне на обезпечение и допускане на забава. Изтъква, че задълженията по заема е следвало да бъдат изплатени посредством вноски, разписани в нарочен погасителен план, с краен падеж до 15.03.2023 г. Заявява, че крайният срок на заемния договор е изтекъл, но ответницата не е обслужвала редовно задълженията си по него, в резултат на което понастоящем те възлизат на: 557,13 лв. – неплатена главница; 71,49 лв. – възнаградителна лихва, дължима за периода от 18.05.2022 г. до 15.03.2023 г.;

609,94 лв. – неустойка. Пояснява, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 12.01.2024 г., заемодателят (като цедент) му е прехвърлил вземанията, произтичащи от описаното правоотношение, за което заемополучателят е бил уведомен преди образуването на сегашното дело, а в условията на евентуалност – уведомяването е настъпило в хода на същото. Иска присъждане на визираните вземания, ведно със законна лихва върху главницата от подаването на исковата молба 1

(11.12.2024 г.) до погасяването. Претендира и съдебни разноски.

Ответницата – Е. Ж. Ш., с адрес в гр. П., ул. „О.“ № 52, ЕГН **********, се представлява от особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК – адв. Н. Т. от Адвокатска колегия - гр. Б.. Последната излага позиция, че: заемният договор противоречи на разпоредби на ЗПК (отразени в отговора на исковата молба), поради което е недействителен; в този смисъл заемополучателят може да дължи само неплатената част от главницата по заема; възнаградителната лихва и неустойката не се дължат и заради противоречие на уреждащите ги уговорки с добрите нрави.

Съдът приема следното:

1. По съществото на делото (изводи от фактическа и от правна страна):

Предмет на разглеждане са осъдителни искове по:

- чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК – за главницата.

- чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 240, ал. 2 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК – за възнаградителната лихва, и

- чл. 92, ал. 1, изр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД– за неустойката.

Уважаването на предявените искове е детерминирано от кумулативното наличие на съответните законови предпоставки, а именно:

- За главницата – 1/ валидно облигационно правоотношение, създадено между цедента (заемодател) и ответницата (заемополучател) по силата на твърдения договор за заем; 2/ реално предоставяне на заемната сума от заемодателя на заемополучателя; 3/ настъпване на падежа за нейното връщане; 4/ придобиване на вземането от ищеца, посредством сочената цесия; 4/ уведомяване на заемополучателя за цесията и 5/ непогасяване на задължението.

- За договорната лихва – 1/ уговорка, постигната между заемодателя и заемополучателя, в рамките на заемното правоотношение, за дължимост от страна на последния и на възнаградителна лихва в определен размер; 2/ настъпване на падежа на задължението за нейното заплащане; 3/ непогасяването на вземането, свързано с нея, и 4/ включване на договорната лихва в обхвата на цесията.

- За неустойката – 1/ договорна клауза, в рамките на заемното отношение, предвиждаща дължимост от заемополучателя на неустойка в даден размер; 2/ настъпване на условията, обуславящи възникването на неустойката, и 3/ непогасяване в срок на задължението, гарантирано с неустойката, както и непогасяване на самото неустоечно вземане.

Правилата, уреждащи разпределението на доказателствената тежест в исковия граждански процес (чл. 154, ал. 1 ГПК), възлагат на ищеца да установи положителните предпоставки по всеки от исковете, а на ответницата – погасяването на задълженията.

Сключването на процесната заемна сделка, по която „к. Й.“ ООД има качеството 2 на заемодател, а ответницата – на заемополучател, се доказва от приложените към исковата молба документи, обективиращи заемния договор, погасителния план към него и общите му условия. Подписите на ответницата върху тях не са оспорени, поради което трябва да се счита, че те материализират нейни изявления (по аргумент от чл. 180 ГПК).

От съдържанието на тези документи се изясняват и базисните параметри на заемното облигационно отношение, както следва:

- Главницата (заемната сума) е 700 лв., а договорът служи за разписка относно нейното усвояване от страна на заемополучателя.

- Годишният процент на разходите, вписан в договора, е 49,065 %.

- Месечният лихвен процент е уговорен в размер на 3,340 %.

- Общата стойност на плащанията, обхващаща главницата и договорната лихва, е 824,70 лв.

- Срокът на заема е 43 седмици, а финалният му падеж настъпва на 15.03.2023 г.

- Погасяването на дълга трябва да се извършва чрез нарочни погасителни вноски, разписани в погасителния план.

- Дължи се неустойка при непредоставяне на конкретно предвидено обезпечение (в размер на 723,30 лв.) и при изпадане в забава (в размер на 10% от остатъчната главница).

- Формирането на годишния процент на разходите е при допусканията, че:

„Заемателят не трябва да прави и не дължи никакви допълнителни плащания (лихви, такси, комисиони, застрахователни премии и др.), които не са посочени в Договора за заем при неговото сключване, дори те да са поискани от лице, за което е известно, че е оторизиран представител на Заемодателя. Заемателят ще изпълнява своите задължения в съответствие с условията и сроковете по настоящия Договор. Паричният заем се предоставя и ще бъде валиден за срока, уговорен в настоящия Договор. Паричният заем се погасява от Заемателя с плащания, съобразно погасителния план към договора.

При изчисляване на ГПР не се вземат предвид разходите, които Заемателят плаща при неизпълнение на задълженията си по настоящия договор за паричен заем.“.

Вземанията по обсъждания заем са били прехвърлени от заемодателя (като цедент) в полза на ищцовото дружество (като цесионер), съобразно цитирания по-горе договор за цесия от 12.01.2024 г. и препис-извлечение от приложението към него, които също са част от събраната доказателствена съвкупност.

Ответницата не е уведомена за цесията преди започване на делото. Съобразно представените с исковата молба уведомително писмо, изходящо от цедента, и разписка за връчването му, писмото е било получено на 24.02.2024 г. от лицето Валентина Сатева, без да е ясна каква е връзката му с ответницата.

Известяването на ответната страна за цедирането на вземанията по заема обаче е 3 станало в хода на сегашния исков процес, доколкото с връчването на препис от исковата молба и от нейните приложения тя е получила копие от самия цесионен договор и от уведомлението на цесията. По този повод е нужно да се отчете, че:

- Без значение е обстоятелството, че ответната страна се представлява от особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, защото връчването на представител се смята за лично връчване, съгласно чл. 45, изр. 2 ГПК, която разпоредба не прави разлика между договорен (доброволен) и особен представител.

- Уведомяването на длъжника за цесията чрез връчване на препис от исковата молба е фактическо обстоятелство, настъпило след започването на делото, което съдът е длъжен да зачете, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК (вж. така Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/09 г., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д.

№ 1711/13 г., I т. о. на ВКС и Решение № 78/09.07.2014 г. по т. д. № 2352/13 г., II т. о. на ВКС).

- Възможността такова уведомяване да се случи посредством депозирането на искова молба от цесионера, придружена с документите, които установяват прехвърлянето, се допуска и в облигационноправната доктрина (вж. Ал. Кожухаров „Облигационно право. Общо учение за облигационното отношение“, нова редакция и допълнение от П. Попов, С., 2002 г., стр. 487).

- Извън казаното в предходните три абзаца, важно е да се отбележи още, че поначало длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомление за цесията, само ако твърди, че вече е изпълнил на предишния си кредитор или на овластено от него лице. При липсата на възражения и на доказателства от подобен порядък, както е в настоящата хипотеза, щом като длъжникът вече е известен за цесията (макар и чрез връчване на препис от исковата молба), то той не би могъл да оспорва претенцията на цесионера за реално изпълнение само поради липсата на уведомяване, след като не е изпълнил на първия кредитор (вж. Решение № 40/13.05.2010 г. по т.д. № 566/09 г., I т.о. на ВКС и Определение № 987/18.07.2011 г. по гр. д. № 867/11 г., IV г.о. на ВКС).

Според признанието (по чл. 175 ГПК), направено в исковата молба, доброволните плащания по заема, с който са свързани ищцовите претенции, общо възлизат на 365,15 лв. От ответната страна няма нито доводи, нито доказателства за други погасявания.

С оглед казаното дотук, централният дискусионен проблем, от който е детерминиран изходът от съдебния спор, поставен за решаване, се свежда до преценката за действителността на заемния договор. Когато валидността на един договор е от значение за решаване на друг правен въпрос (например за дължимостта на претендирани вземания), съдът е длъжен да се произнесе по нея в мотивите на решението както при направени изрични възражения в тази насока, така и когато няма такива възражения, но съответният порок произтича пряко от сделката или от 4 събраните по делото доказателства (съобр. мотивите и диспозитива на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/20 г., ОСГТК на ВКС).

Поначало недействителността на правните сделки е родово понятие, което обединява всички сделки, имащи недостатък, предвиден в закона, който им пречи да произведат юридическото действие, искано от страните по тях. Нормативната й уредба е с разпоредби от императивен порядък. Нищожността е нейната най-тежка форма, доколкото нищожната сделка изначално не поражда ефекта, към който е насочена (вж. по-подробно по тези въпроси В. Таджер, „Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял II“, издателство „Софи-Р“, 2001 г., стр. 454 и сл.). Разпоредбата на чл. 22 ЗПК пък дава регламентация на специален вид недействителност, касаеща договорите за потребителски кредит (вж. Решение № 59/20.05.2024 г. по т. д. № 2695/22 г., ІІ т. о. на ВКС).

Договорът, от който произтичат сегашните искови претенции на ищеца, категорично разкрива признаците на такъв за потребителски кредит по чл. 9 ЗПК (обнародван в бр. 18/10 г. на ДВ, в сила от 12.05.2010 г.). Ответницата е физическо лице, за което няма данни при встъпването в облигационното отношение да е действало при упражняването на професионална или търговска дейност, а ищецът е търговско дружество, част от чиято базова дейност е кредитиране, включително предоставяне на потребителски кредити (заеми). Следователно, при сключването на договора, ищецът е действал като „кредитор“, според легалната дефиниция, дадена в чл. 9, ал. 4 ЗПК, а ответницата е имала качеството на „потребител“, съобразно легалното определение на чл. 9, ал. 3 от същия закон.

Правилото на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК въвежда изискването, че договорът за потребителски кредит следва да включва годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се посочат взетите предвид допускания, използвани по начина, определен в Приложение № 1 към закона. Става въпрос за ясна императивна разпоредба, която във връзка с чл. 22 ЗПК установява елемент от специалната форма за действителност на договора за потребителски кредит. В коментирания аспект допълнително трябва да се отчете, че годишният процент на разходите по потребителския кредит изразява общите разходи по него за потребителя – настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК).