Решение № 2449 от 16.05.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2449 гр. София, 12.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на трети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Галина Ташева

Георги Ст. Чехларов при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски като разгледа докладваното от Георги Ст. Чехларов Въззивно гражданско дело № 20221100500087 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С решение № 20130265 от 02.06.2021 г., постановено по гр.д. № 10379/2019 г. на СРС, ГО, 169 състав, с което е отхвърлен предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД на „К.И.“ ООД, ЕИК *******, срещу Ц. Д. Ч., ЕГН **********, за установяване дължимост на следните суми: 600 лв.- главница; 216 лв. възнаградителна лихва за периода от 23.03.2018 г. – 08.08.2018 г. г.; 444 лв. договорна такса гарант за периода от 23.03.2018 г. – 08.08.2018 г.; 4.92 лв. лихва за забава от 24.04.2018 г. до 08.08.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от 08.08.2018 г. до окончателното изплащане на вземането.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от „К.И.“ ООД, ЕИК *******, в която се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение. Поддържа се, че съдът правилно е приел, че е налице валидно сключен договор за предоставяне на кредит от разстояние, сключен под формата на електронен документ, като е отхвърлил иска заради липсата на доказателства за връчване на уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Въззивникът навежда, че е изпратил покана до адреса на длъжника, като дори да се приеме, че същата не е връчена надлежно, то към датата на приключване на устните състезания е изтекъл крайният срок на кредита, което обстоятелство следвало да бъде съобразено от първоинстанционния съд. Моли се за отмяна на обжалваното решението, 1 уважаване на предявените искове и присъждане на сторените разноски.

Въззиваемият Ц. Д. Ч., чрез назначения й особен представител адв. Н.

С., оспорва подадената въззивна жалба. Сочи, че предсрочната изискуемост представлява изменение на договора и има действие от получаване от длъжника на волеизявление на кредитора, като в случая нямало доказателства за връчване на уведомлението за предсрочна изискуемост. Моли се за отмяна на обжалваното решение.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от надлежна страна и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Решение в обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното:

Производството по делото е образувано по обективно кумулативно съединени искове с правно основание 422 ГПК, вр. чл. 79,ал. 1 вр. чл.240,ал.1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 6 ЗПФУР и чл.422,ал.1 ГПК вр. чл.86,ал.1 ЗЗД За основателността на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по което е предоставил на ответника посочената сума, а последният се е задължил да я върне в посочения срок, ведно с възнаградителна лихва и такси в уговорения размер.

В тежест на ответника и при доказване на горните факти е да установи погасяване на паричното си задължение.

Ищецът твърди, че вземанията му произтичат от сключен с ответника от разстояние договор за потребителски кредит. Предвид нормата на чл. 9, ал.

1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия 2 период на тяхното предоставяне. Договорът за потребителски кредит следва да се сключи в писмена форма на хартиен или друг траен носител със задължителното му съдържание по чл. 11 ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.

6 ЗПФУР такъв договор може да бъде сключен и като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Предвид разпоредбата на т. 1 от ДР на ЗПФУР, такава финансова услуга, по отношение на която законът е приложим е и кредитирането. Съгласно чл. 18, ал. 1 ЗПФУР доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; че е спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2; че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора и, ако е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се откаже от сключения договор. Съгласно нормата на чл. 18, ал. 2 ЗПФУР за доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно ЗПФУР се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – ЗЕДЕП (загл. изм. ДВ бр. 85/2017г. - Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги). С исковата молба ищецът е изложил твърдения, че процесният договор за потребителски кредит бил сключен посредством подаване на заявка на онлайн сайта на търговеца, а именно www.creditins.bg с избор на сума, срок, запознаване с преддоговорна информация, ОУ и СЕФ, попълване на лични данни, предвид на което приложимият закон относно формата на изявленията е ЗЕДЕУУ (с предишно наименование ЗЕДЕП). Съобразно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Съдебната практика приема, че електронният документ не е необходимо да бъде инкорпориран на хартия и подписан. В този смисъл е и легалната дефиниция на понятието по чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г., съобразно която електронен документ означава всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис. Съобразно разпоредбата на чл. 4, изр. 1 ЗЕДЕУУ автор на електронното изявление е лицето, което се сочи като негов извършител. Ищецът твърди, че ответникът Ц. Д. Ч. е сезирала кредитора посредством попълването на електронна заявка на сайта на търговеца за кандидатстване за кредит. Самият формуляр от 23.03.2018 г. съдържа лични данни, а именно: три имена на ответника, ЕГН, номер на документ за самоличност (лична карта) и дата на издаването му, настоящ адрес, телефон на ответника, имейл, данни на посочено от нея лице за контакт и телефон за връзка с него, IP на клиента, както и номер на заявката (76059), дата и час на заявката, вид кредит – продукт „Екстра“, начин на получаване на сумата – Изипей, сума на кредита – 600 лева, срок – 12 месеца (връщане на 23.03.2019 г. ), цел на кредита – за оборотни средства. Конкретно в заявката се сочи 3 подлежащата на връщане сума в абсолютна стойност - 1260 лева. По делото е представен и сключеният от разстояние договор за потребителски кредит „Екстра“ № 76059/23.03.2018 г., в който се съдържат личните данни на ответника, изявлението й, че била запозната и приема специалните и общите условия на търговеца, както и това на последния, че й предоставя потребителския кредит в размер на сумата 600 лева за задоволяване на потребителски нужди за срок от 12 месеца от датата на договора, с краен срок на издължаване – 23.03.2019 г. Страните уговорили фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) – 36% и годишен процент на разходите (ГПР) – 49.7%.

От погасителния план е видно, че кредитът следвало да се погасява на 12 броя месечни погасителни вноски, платими на 23-то число на месеца, считано от 23.04.2018 г., както и че общата дължима лихва за срока на действия на договора е в размер от 216 лв.

По делото е представена разписка за извършено плащане № 2000000148385198/23.03.2018 г., с която ищецът на посочената дата в 16:07 часа е извършил паричен превод към „Изипей“ АД в размер на договорената сума 600 лева с посочено основание „договор № 76059/23.03.2018 г.“ в полза на ответника Ц. Д. Ч. с посочен ЕГН и номер на лична карта . Депозирана е и разписка № 0700071521959/23.03.2018 г., в която Ц. Д. Ч. е декларирала, че е получила сумата от 600 лв., наредена от „К.И.“ ООД. В разписката Ц. Д. Ч. собственоръчно е изпълнила своите две имена и подпис, като документът не е оспорен от ответната страна. Разписката представлява частен свидетелстващ документ и удостоверява стоящ извън нея факт – а именно предаването на ответника на сумата от 600 лв. по нареждане на ищеца. Частният свидетелстващ документ няма материална доказателствена сила /същата е присъща само на официалните удостоверителни документи/, но доколкото удостоверява неизгодни за издателя обстоятелства, се ползва с много висока доказателствена стойност. Ето защо и съдът приема за доказан факта, че сумата е получена от Ц. Д. Ч..

Нормите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК, според които при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение. не е въведено като основание за обжалване, т.е. той може служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства. Предвид нормата на чл. 22 ЗПК относими към служебната проверка на съда в конкретния случай са изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК. Настоящият съдебен състав при дължимата служебна проверка намира, че от формална страна същите изискванията са спазени. Видно от съдържанието на погасителния план към договора обаче, начислената от ищеца такса „гарант“ възлиза в размер на сумата 444 лева и се дължи без оглед изпълнението или неизпълнението на 4 потребителя по договора за кредит. При тълкуване на договора по правилата на чл. 20 ЗЗД настоящият съдебен състав намира, че уговорените акцесорни плащания за дружеството-гарант са част от дълга по кредитното правоотношение. Този извод съдът основава на изричната норма на чл. 4, ал.

1 от договора за потребителски кредит, която предвижда кредитодателят да ангажира избрано от него дружество-гарант, от съдържанието на договорения погасителен план, включващ таксата „гарант“ и обстоятелството, че цялата погасителна вноска, включваща и таксата за гаранта подлежи на заплащане на ищеца при посочване на основание „вноска по кредит“. Съобразно легалната дефиниция на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, дадена от законодателя в разпоредбата на § 1, т. 1 ДР на ЗПК, всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, представляват общ разход по кредита. В този смисъл и възнаграждението за предоставяне на поръчителство е разход, който се обхваща от понятието „общ разход по кредита за потребителя“ и следва да се включи към ГПР. Предвид нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай е посочено, че ГПР по договора е 49,7 %, но при съпоставка между размера на отпуснатия кредит – 600 лева и размера на дължимото възнаграждение за гаранта – 444 лева, е видно, че ГПР надхвърля 50 % и с уговорката за възнаграждение на гарант е заобиколена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките, макар формално процесният договор да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него 5 задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл с неоповестяването на действителния ГПР в договора за кредит са нарушени императивните изисквания на закона и ищецът не може да се ползва от уговорената сделка.