Решение № 4071 от 18.10.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4071 гр. Пловдив, 18.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20245330106376 по описа за 2024 година

Предявен е иск с правна квалификация по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.

Ищцата Р. Т. И., ЕГН: **********, от гр. П., ж.к. „****“ бл. № ***, вх. ***, ет. ***, ап. ***, чрез пълномощник адв. С. Н., е предявила против „Моят Кредит” ЕООД, ЕИК:

203939675, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Александър Стамболийски” № 55, ет. 3, представлявано от управителя С. А., иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 272, 47 лева- недължимо платена по клауза за неустойка по договор за паричен заем № ************ г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 09.04.2024 г., до окончателното й плащане.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем № ************ г., по който на ищеца била предоставена сумата от 700 лева, при фиксиран лихвен процент- 41, 56 % и ГПР- 39, 72 %, за срок от 11 месеца. Според чл. 12 от договора като обезпечение се предвиждало обезпечение чрез поръчител, който да отговаря на определени условия, а в противен случай се дължала неустойка в размер на 1 456, 51 лева, платима разсрочено с погасителните вноски. Ищцата била заплатил неустойка в размер на 272, 47 лева, но сумата била недължима, предвид недействителността на договора за кредит.

В същия липсвала ясно разписана методика за формиране на ГПР, както и за това кои компоненти са включени в него. Не ставало ясно и защо лихвата е в по- висок размер, при положение, че е част от ГПР. Условието за осигуряване на обезпечение по кредита била задължително за отпускане на заема. Била нарушена и нормата на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото не били посочени условията по прилагане на лихвения процент, с което 1 кредитодателят не представял на потребителя необходимата информация по кредита и така последният бил заблуден относно действителния размер на дължимите разходи, което пък представлявало заблуждаваща търговска практика. Макар и да нямало законов лимит на размера на договорната лихва, съдебната практика приемала, че когато тя надвишава с три пъти размера на законната лихва, се явява в противоречие на добрите нрави. По отношение на обезпечението се твърди, че непредставянето му не водело до никакви вреди за кредитора, а неустойката не отговаряла на присъщите й по закон функции. Тя следвало и да бъде включена в ГПР, защото иначе ставала скрита печалба за дружеството, като при включването й размерът на ГПР се оскъпявал драстично. Всичко изброено водело до недействителност на договора, доколкото не били спазени императивни законови изисквания. Клаузата за неустойка била и неравноправна, а отделно- се явявала и в противоречие с добрите нрави. Предявява се иск за връщане на недължимо платената суми за неустойка, защото тя била заплатена при начална липса на основание. Търси се и законната лихва върху сумата от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й плащане. Претендират се и разноски. В съдебно заседание не се явява и не се представлява, но пълномощникът й взема писмено становище.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който искът се оспорва. Признава се, че между страните имало правоотношение по сключен договор за кредит, в който ГПЛ бил 40, 66 %. В ГПР не се включвали разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на задълженията си по кредита. Разсрочването на сумата за неустойката било в интерес на длъжника, защото така той я плащал на части, а не наведнъж. Евентуалното включване на този разход в ГПР щяло да доведе до неправилно изчисление на размера на общите разходи. Правото на ЕС и ЗПК не давали право на потребителя да не плаща, нито да не изпълнява договорните си задължения. Неустойката отговаряла на присъщите й по закон функции, като ищецът имал възможността да се запознае предварително с условията по кредита, а дори му бил даден и допълнителен тридневен срок за представяне на обезпечение, но лицето се оказало недобросъвестно, защото не изпълнило задължението си. Неустойката нямала за цел да донесе допълнително възнаграждение за ищеца, а служела за обезщетение на вредите и гарантирала точното изпълнение. Тя била и свободно договорена между страните, размерът й бил предварително определен по общо съгласие на страните и не била нищожна, нито пък размерът й бил прекомерен. Клаузата била индивидуално уговорена, а не неравноправна. Договорът не бил нищожен на твърдените основания по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, а при евентуална нищожност на тази клауза, следвало да има само частична недействителност, а не да се обуславя нищожност на целия договор. Предвид действителността на клаузата за неустойка, платеното по нея не подлежало на връщане. Моли за отхвърляне на иска, също претендира разноски. В с.з. страната също не се явява, но пълномощникът й взема писмено становище по спора.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

2

С индивидуален договор за заем № *********** г., сключен между страните, на ищеца е предоставен кредит в размер на 357, 90 евро, при следните условия: срок- 11 месеца, при фиксиран годишен лихвен процент- 40, 66 % и годишен процент на разходите41, 70 %, по който е предвидено обезпечение- банкова гаранция или поръчителство, при непредставянето на което се дължи неустойка в общ размер на 310, 01 евро, платима разсрочено по погасителния план.

Като писмени доказателства са приети договор за кредит, както и погасителен план към него.

Видно от справка за платени суми по кредита, ищецът е погасил изцяло задълженията си по заема, както следва: главница- 700 лева, лихва- 150, 20 лева и неустойка- 606, 32 лева.

Ищецът е представил две вносни бележки за платени по кредита суми, както следва: сумата от 528, 47 лева- на 08.06.2023 г. и сумата от 133 лева- пак на 08.06.2023 г.

Представени са още две платежни нареждания: за сумата от 153 лева- на 07.02.2023 г. и за сумата от 178 лева- на 09.08.2023 г.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на 3 кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 41, 70 %, а възнаградителната лихва (фиксиран ГЛП)- 40, 66 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено, че неустойката по чл. 12 ал. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като общият й размер е 310, 01 евро (при отпусната заемна сума от 357, 90 евро тя е почти равна на стойността на кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавят допълнително различни суми за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (поръчител) и срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства.

Непредставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че дори целият договор е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл. 26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите аргументи на ищеца.

С предвиждането на тази неустойка се заобикаля и разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от 4

ЗПК, защото тя не е включена в ГПР, а иначе представлява част от общите разходи по кредита и по този начин се постига неоснователно обогатяване за кредитора, чрез увеличаване на размера на дълга за потребителя, което пък води до нарушаване принципа за добросъвестност при сключване на договорите, както и на еквивалентност на насрещните престации, а също е в нарушение на добрите нрави.

Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.