Решение № 982 от 25.09.2024, Апелативен съд - София
- Съд
- Апелативен съд - София
- Дело
- Въззивно гражданско дело 1539/2022
- Вид
- Решение № 982
- Подписан
- 25.09.2024
- В сила
- 25.09.2024
- Състав
- Цветко Лазаров, Нина Стойчева, Ралица Димитрова
Цитирани разпоредби
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - чл.273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 45 и сл. · Закон за задълженията и договорите
- чл. 52 · Закон за задълженията и договорите
- чл.10 ал.3 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл.2 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл.2б · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
- чл. 4 · Закон за отговорността на държавата и общините за вреди
РЕШЕНИЕ
№ 982 гр. София, 25.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател: Цветко Лазаров
Членове:
Ралица Димитрова
Нина Стойчева при участието на секретаря Невена Б. Георгиева като разгледа докладваното от Нина Стойчева Въззивно гражданско дело № 20221000501539 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Със съдебно решение № 261123 от 30.03.2022 г., постановено по гр.д. № 5736/2021 г. по описа на СГС съдът е осъдил, на основание чл.2б ЗОДОВ, ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на П. М. С. сумата от 2 000 лв., съставляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на образуваното срещу него ДП № Б-12/2012 г. на ГД-БОП-МВР, ведно със законната лихва от 04.06.2020 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 26 000 лв., като неоснователен.
С оглед изхода на правния спор съдът е присъдил в полза на ищеца и разноски в размер на 125,38 лв.
Постъпила е въззивна жалба от П. М. С., подадена чрез процесуалния му представител адв. Д. В.А, с която се обжалва съдебно решение № 261123 от 30.03.2022 г., постановено по гр.д. № 5736/2021 г. по описа на СГС в отхвърлителната му част.
1
Във въззивната жалба се твърди, че решението в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон и на процесуални правила.
В същата се поддържа, че с така определения размер на обезщетението не могат да се репарират причинените му неимуществени вреди. Сочи, че съдът неправилно е приложил правилото на чл. 52 ЗЗД и не е съобразил, че от събраните по делото доказателства се установява категорично, че причинените му вреди са над обичайните и обосновават необходимост от присъждане на обезщетение именно в претендирания размер. Навеждат се от жалбоподателя и твърдения, че съдът неправилно е определил относимата по смисъла на чл. 2б ЗОДОВ продължителност на процесното производство.
С оглед изложеното моли съда, да отмени решението в обжалваната част и да постанови друго, с което да приеме за основателен предявения от него иск в пълен размер. Претендират се разноски за двете инстанции.
В законоустановения срок не е постъпил отговор на подадената въззивна жалба от страна на ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, като взе предвид събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено от фактическа страна следното:
Въззивната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно /не е постановено в нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определеното съдържание/, както и е допустимо.
Настоящият състав следва да обсъди доводите на жалбоподателя досежно законосъобразността на обжалваното решение.
Разгледана по същество въззивната жалба на П. С. ЧАСТИЧНО ОСНОВАТЕЛНА.
2
От представените по делото доказателства се установява, че първоинстанционният съд е сезиран от въззивника с иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие допуснато забавяне извън разумния срок на производството по ДП № Б-12/2012 г. на ГД-БОП-МВР, пр.пр. 389/2012 г. на СП.
По делото са представени писмени доказателства, от които се установява, че процесното наказателно производство е образувано на 23.03.2012 г. и след извършени действия по разследването на 23.04.2012 г. съдът е разрешил извършването на обиск и изземване на вещи от няколко лица, сред които и П. С.. В периода до 16.04.2013 г. по делото са извършени редица действия по разследването като се има предвид, че разследваните лица са няколко. На посочената дата е внесен обвинителен акт срещу настоящия ищец в СпНС, като заедно с това е повдигнато обвинение на още 8 лица.
Образувано е НОХД 550/2013 г. по описа на СпНС, което е прекратено с разпореждане от 30.04.2013 г. и върнато на СП за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на правото на защита на обвиняемите. Делото е получено в СП на 30.04.2013 г., извършени са съответни действия от компетентните органи, производството е частично прекратено и на 12.11.2013 г. е внесен нов обвинителен акт срещу същите обвиняеми. Образуваното въз основа на него НОХД № 1453/2013 г. по описа на СпНС също е прекратено и върнато на СП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения.
В периода от 04.02.2014 г. до 07.09.2015 г. се извършват редица действия от страна на разследващите органи, като на тази дата е внесен отново обвинителен акт, включително срещу настоящия ищец. Делото отново е прекратено и върнато на СП, отново са извършвани действия съобразно с дадените указания и на 22.01.2016 г. е внесен нов обвинителен акт, въз основа на който е образувано НОХД № 171/2016 г. по описа на СпНС, приключило с оправдателна за настоящия ищец присъда от 15.11.2017 г. за извършването на престъпление по чл. 321, ал.3, пр.2 вр. ал.2 НК.
Прокурорът е протестирал същата на 24.11.2017 г., като жалби са подадени и от конституираните по делото частни обвинители, както и от един от подсъдимите, който е признат за виновен в извършване на престъпление. Образувано е ВНОХД № 99/2018 г. по описа на АСпНС на 3
15.03.2018г. На 10.04.2019г. съдът потвърждава присъдата в частта, касаеща настоящия въззивник. Мотивите са изготвени на 13.09.2019 г. като преди това Прокуратурата отново протестира присъдата на 24.04.2019 г.
Образувано е КНД № 125/2020 г. по описа на ВКС, което се разглежда в периода от 06.02.2020 г. до 04.06.2020 г., когато е постановено окончателно решение, с което се оставя в сила въззивната присъда.
По делото са представени писмени доказателства, от които се установява, че образуваното наказателно производство е станало достояние на обществеността посредством статии в медии. От приложените две статии и видно, че в тях конкретно се посочва името на фирмата, в която е работил въззивникът, но неговото име не фигурира сред лицата, посочени като извършители на престъпление.
Не е спорно между страните, а се установява и от събраните писмени доказателства, че към момента на образуване на процесното наказателно производство въззивникът е бил в граждански брак с В. С., че от брака има едно дете, както и че е с чисто съдебно минало и е записан за летния семестър 2015 -2016 г. в Икономически университет –Варна.
В първоинстанционното производство е разпитан един свидетел- Ю. К., без родство. Настоящият съдебен състав изцяло кредитира показанията му.
Въз основа на така установеното и след преценка на данните за конкретно извършени и неизвършени действия по делото, първоинстанционният съд е приел, че по отношение на ищеца процесното дело е продължило седем години и шест месеца, считано от датата на повдигане на обвинението срещу него ( 17.12.2012 г. ) и съобразно събраните доказателства за поведението на държавните органи и пострадалия, както и фактическата и правната му сложност, е намерил същото за забавено извън разумния срок по смисъла на чл. 2б ЗОДОВ.
С оглед тези изводи е определил обезщетение в размер на 2 000 лв., като е отхвърлил иска за горницата до пълния предявен размер от 26 000лв. като неоснователен, отчитайки, че голямата част от твърдените неимуществени вреди не са причинени пряко от продължителността на процесното дело, а от повдигнатото и поддържано незаконосъобразно обвинение, предвид което следва да се вземат предвид при разглеждането на гр.д. № 7734/2020 г. по описа на СГС, в рамките на което се разглежда иск на ищеца, предявен по реда 4 на чл.2 ЗОДОВ.
От правна страна:
Доколкото ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ не е подала въззивна жалба, то пред въззивната инстанция въпросът за това дали процесното наказателно производство е забавено извън разумния срок е разрешен и не подлежи на преразглеждане.
Трайна и непротиворечива е практиката на ЕСПЧ и ВКС, съобразно която при установено забавяне на производството по делото извън разумния срок, обичайните вреди, които настъпват за засегнатото лице се предполагат.
Презумпцията е оборима. В рамките на понятието „обичайни вреди“ влизат отрицателните емоционални и психологически изживявания на пострадалия като възникнало недоверие към държавата и съдебната система, чувство на несигурност за бъдещето, продължителен страх от последиците от изхода на делото, чувство на неоправданост, на безнадеждност и други.
Обстоятелството, че настъпването на обичайните вреди се предполага до доказване на противното, не изключва, обаче, преценка от страна на съда до каква степен тези емоции са се проявили в конкретния случай и какво отражение са дали върху живота на пострадалия. В същото време, когато последният твърди да са настъпили вреди над обичайните, той следва да докаже при условията на пълно и главно доказване както тяхното настъпване, така и наличието на пряко причинно-следствена връзка между тях и забавянето на производството извън разумния срок, съответно вида и размера на вредите.
С оглед изложеното, доколкото пред въззивната инстанция не се спори, че процесното наказателно производство е забавено извън разумния срок по смисъла на чл. 2б ЗОДОВ, то следва изводът, че за въззивника са настъпили обичайните вреди, доколкото презумпцията не е оборена от ответната страна.
Конкретното отражение на продължителността на процесното производство следва са се установи при съобразяване на доказателствата по делото и именно в тази връзка настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционният съд неправилно е преценил установените по делото обстоятелства, което от своя страна е довело до присъждане на занижено обезщетение, несъответстващо на изискванията на чл. 52 ЗЗД.
Във връзка с горизложеното, следва да се съобрази, че делото е от 5 категорията на делата с „висок залог“, доколкото има пряко отражение към висши ценности за пострадалия, тъй като неблагоприятният изход от него може да засегне широк спектър от жизненоважни социални, граждански и семейни права като правото на свободно придвижване, правото на личен живот, на отглеждане на дете, правото на семейство, на труд и други, пряко свързани с изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, особено предвид тежестта на повдигнатото обвинение.
Посочените обстоятелства определят обичайните вреди, които са настъпили за ищеца, като сериозни отрицателни емоции, които същият е бил принуден да търпи в периода от 23.04.2012г. до окончателното приключване на наказателното производство.
В тази връзка съдът намира за основателно възражението на въззивника, че първоинстанционния съд неправилно е определил относимия към него период на продължителност на делото. Действително в често срещаните хипотези, началото на периода по смисъла на чл.2б ЗОДОВ при образувано наказателно производство се бележи от привличането на лицето като обвиняем по делото.
В редица свои решение ЕСПЧ, обаче, приема, че за начало на продължителността на делото по отношение на лицето може да се счита и един предходен момент, когато спрямо него са предприети действия от държавен орган, които съществено го засягат. Такива действия могат да бъдат например арест, претърсване на жилището ( така решение по делото Фоти и др. срещу Италия, ЕСПЧ), на офиса ( така решение по делото Де Клерк срещу Белгия на ЕСПЧ) и др. От доказателствата по делото е видно, че първото процесуално-следствено действие срещу ищеца съставлява извършването на обиск и изземване на вещи от жилища и леки автомобили, поради което и при съобразяване на посочената практика на ЕСПЧ съдът намира, че с него сферата на ищеца е значително засегната и именно това е моментът, от който следва да се съобрази продължителността на процесното наказателно производство за целите, преследвани от нормата на чл.2б ЗОДОВ.
Разпечатката съдържа 47 от 83 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b7f895f3-58c9-4c97-a5c5-9724c166f83a