Решение № 472 от 09.02.2024, Административен съд - Велико Търново

Р Е Ш Е Н И

Е

№ 472 гр. Велико Търново, 09.02.2024г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд – Велико

Търново, пети състав, в публично заседание на тридесети януари две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: Мария Данаилова при участието на секретаря С.А. разгледа докладваното от съдия Данаилова адм. дело № 787/2023г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 14а, ал. 3, във вр. чл. 14б от Закона за социалното подпомагане (ЗСП).

Производството е образувано по жалба на Р.Д.Н. *** Заповед № Д–ВТ–ПВС-1/05.01.2023г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ Павликени, потвърдена с Решение № 04-РД06-0007/01.02.2023 г. на директор РДСП – Велико Търново, с която е наредено да възстанови получена от нея помощ за отопление за три отоплителни сезона в общ размер на 1485.25лв.

Жалбоподателката счита, че решението е незаконосъобразно, издадено в противоречие с материалните разпоредби и целта на закона. Поддържа, че регистрираната фирма не е извършвала дейност и поради това не е налице недобросъвестност. В съдебно заседание се явява лично и моли за отмяна на акта, тъй като пенсията и е малка и няма средства да закрие фирмата.

Ответникът – на Дирекция "Социално подпомагане" – Павликени - редовно призована, не изпраща представител.

Съдът като взе предвид становищата на страните и събраните в административната преписка доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

Въз основа на подадена от Н. заявление-декларация с вх. №

ЗСП/Д-ВТ-П/1714/08.10.2019г., със Заповед №

ЗСП/Д-ВТ-П/1714/25.10.2019г. на Директора на ДСП – Павликени на Р.Н. е отпусната целева помощ за отопление за отоплителен сезон 2019/2020г. в размер на 465,90лв.

Въз основа на подадена от Н. заявление-декларация с вх. №

ЗСП/Д-ВТ-П/1916/23.07.2020г., със Заповед №

ЗСП/Д-ВТ-П/916/11.08.2020г. на Директора на ДСП – Павликени на Р.Н. е отпусната целева помощ за отопление за отоплителен сезон 2020/2021г. в размер на 495,80лв.

Въз основа на подадена от Н. заявление-декларация с вх. №

ЗСП/Д-ВТ-П/1163/27.07.2021г., със Заповед №

ЗСП/Д-ВТ-П/1163/17.08.2021г. на Директора на ДСП – Павликени на Р.Н. е отпусната целева помощ за отопление за отоплителен сезон 2021/2022г. в размер на 523,55лв.

През

2022г., при извършване на служебна проверка в Търговския регистър във връзка с подадено от жалбоподателката заявление-декларация за отпускане на целева помощ за отоплителен сезон 2022/2023г. е установено, че Н. е вписана като едноличен собственик и управител на „Каже италиано“ ЕООД.

Разпоредено е извършване на проверка по случая на основание чл. 14а, ал. 1 ЗСП. Същата е извършена от социален работник от ДСП – Павликени е е съставен констативен протокол, в който се констатира, че с гореизмброените заповеди на Директора на ДРС – Павликени на Р.Н. е отпусната целева помощ за отопление за отоплителен сезон 2019/2020г. в размер на 465,90лв; за отопление за отоплителен сезон 2020/2021г. в размер на 495,80лв.; за отопление за отоплителен сезон 2021/2022г. в размер на 523,55лв., като в подадените заявления-декларации същата не е декларирала обстоятелството, че Н. е вписана като едноличен собственик и управител на „Кафе италиано“ ЕООД.

Предвид гореизложеното с оспорената в настоящото производство Заповед №

Д–ВТ–ПВС-1/05.01.2023г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ Павликени е наредено да възстанови получена от нея помощ за отопление за три отоплителни сезона в общ размер на 1485.25лв.

От приложените по делото документи се установява, че считано от 20.04.2018г. Р.Н. е регистрирана като едноличен собственик на капитала и управител на „Кафе италиано“ ЕООД, с ЕИК:

*********. Посоченото обстоятелство не е декларирано в подадените от нея заявления-декларации с вх. № ЗСП/Д-ВТ-П/1714/08.10.2019г., заявление-декларация с вх. № ЗСП/Д-ВТ-П/1916/23.07.2020г. и вх. № ЗСП/Д-ВТ-П/1163/27.07.2021г., като е била длъжна да стори това. Вземането предвид на това обстоятелство би осуетило правото й на подпомагане с исканата помощ, тъй като с него Н. не отговаря на задължителното изискване на чл. 10, ал. 1, т. 2 ППЗСП да не е регистрирана като едноличен търговец и да не е собственик на капитала на търговско дружество.

Процесната заповед е потвърдена с Решение № 04-РД06-0007/01.02.2023 г. на директор РДСП – Велико Търново. Прието е наличие на недобросъвестност при получаване на помощта, поради което същата подлежи на възстановяване по реда на чл. 14а, ал. 3 ЗСП като недобросъвестно получена.

Посоченото дружество е със статут „развиващ дейност“, а с оглед предвиденото в нормата на чл. 10, ал. 1, т. 2 ППЗСП е без значение дали на практика развива или не търговска дейност. Освен това капиталът изразявал стойността на първоначално внесените в търговското дружество имуществени права; той е константна, статична величина, която не е обуславяла практичската невъзможност за развиване на търговска дейност, с който мотив са отхвърлени възраженията срещу Заповедта. Нормата на чл. 10, ал. 1, т. 2 ППЗСП имала задължителен характер, не влизала в противоречие с нормативен акт от по-висока степен, а служела за неговото доизясняване и правилно прилагане съобразно предвиденото в чл. 7, ал. 1 ЗНА.

При така установената фактическа обстановка, съдът формира и правните си изводи: Жалбата е подадена от надлежната страна, в законоустановения 14-дневен срок и същата се явява ДОПУСТИМА за разглеждане.

Разгледана по същество жалбата е ОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

Оспореният акт е издаден от компетентен административен орган съгласно чл. 14а, ал.

3 ЗСП, според който в случай на констатирана недобросъвестност директорът на дирекция "Социално подпомагане" издава мотивирана заповед за възстановяване на получената социална помощ заедно със законната лихва.

Обжалваният административен акт е издаден в предвидената от закона писмена форма – чл. 59, ал. 2 от АПК. От формална страна актът съдържа фактически и правни основания с оглед на изискванията на чл. 59, ал.

2, т. 4 от АПК. При провеждане на административното производство и при постановяване на индивидуалния административен акт, не е допуснало нарушение на административнопроизводствените правила.

В конкретния случай, съдът намира оспорвания акт за издаден в нарушение на материалноправните разпоредби и правото на ЕС.

Според чл. 14а от ЗСП недобросъвестността на лицето трябва да бъде установена и доказана в хода на административното производство.

Недобросъвестното поведение на лицето, изразяващо се в укриване или невярно деклариране на факти, има правно значение само при положение, че невярно декларираните обстоятелства или укритите такива са довели до неправомерно получаване на парични средства.

Социални помощи се отпускат след преценка на: 1. доходите на лицето или семейството; 2. имущественото състояние; 3. семейното положение; 4. здравословното състояние; 5. трудовата заетост; 6. възрастта; 7. други констатирани обстоятелства. Следователно, не може да се счита като предпоставка за "недобросъвестност" и връщане на получената социална помощ единствено недекларирането на информация от Р.Н.. Административният орган е следвало да прецени този факт съвкупно с останалите данни по чл. 12, ал. 2 от ЗСП. Съгласно принципа на служебното начало, прогласен в чл. 9, ал. 2 АПК административният орган събира всички необходими доказателства и когато няма искане. Служебната проверка в Търговския регистър във връзка с подадено от жалбоподателката заявление-декларация за отпускане на целева помощ за отоплителен сезон 2022/2023г., би трябвало да е била извършвана и за предходните три отоплителни сезона. Предоставянето на еднократна финансова помощ по чл. 1, ал. 2, т. 3 от ПМС № 85 от 05 април 2013 г. за еднократно подпомагане на лица и семейства е поставено в зависимост от това дали лицето отговаря на изискванията на Наредба № РД - 07 - 5/16.05.2008 г. за условията и реда за отпускане на целева помощ за отопление, издадена от министъра на труда и социалната политика (ДВ, бр. 49/2008 г. в сила от 27.05.2008 г.). Съгласно чл. 2, ал. 1 от посочения подзаконов нормативен акт право на целеви помощи за отопление имат лицата и семействата, чийто доход е по-нисък от диференцирания минимален доход за отопление и отговарят на условията по чл. 10 и чл. 11 от

Правилника за прилагане на закона за социалното подпомагане (ППЗСП).

В чл. 10, ал.

1, т. 2 ППЗСП се съдържа едно от кумулативно изискуемите правоизключващи основания за отпускане на социалните помощи за отопление, което е свързано с условието лицата или семействата, претендиращи помощта да не са регистрирани като еднолични търговци и да не са собственици на капитала на търговско дружество. Законодателят не е разширил обхвата на това условие с основания, свързани с функционирането или не на търговското дружество. Като правоизключващо основание той е приел за достатъчен факта на самото съществуване на подобна търговска регистрация. В настоящия случай капитала на фирмата е в размер на сумата от 10лв.

Всички тези правни основания се касаят до отпускане на целевата помощ, като в тежест на админитративният орган е било да изследва всички относими данни дали Н. отговаря на условията. Съгласно чл. 13, ал. 1 ЗСП, социалните помощи се отпускат въз основа на молба–декларация, а в ал. 2 е предвидено задължение за органа преди да отпусне помощта да извърши преценка на всички данни и обстоятелства, констатирани със социална анкета. В параграф 1, т. 11 от Допълнителните разпоредби на ЗСП, понятието социална анкета е определено като дейност по установяване наличието на условията за упражняване на правото на социално подпомагане, извършвана от социални работници в Дирекция "Социално подпомагане" и която се изразява в проверки на място, в проучване на документация и събиране на информация. Органът в своята оперативна самостоятелност необосновано е достигнал до извод, че лицето отговаря на условията и му е отпусната целевата помощ за претендираните три отоплителни сезона.

Налице е и противоречие на издадената Заповед

№ Д–ВТ–ПВС-1/05.01.2023г. на Директора на Дирекция „Социално подпомагане“ Павликени с правото на ЕС. Социалната политика представлява област на споделена компетентност между Европейския Съюз и държавите-членки, съгласно чл. 4, параграф 2, буква б) от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС).

Двойното основание за прилагане на цитираната Конвенция съответства на разпределението на компетентностите между институциите на ЕС и на държавите членки в областта на социалната политика. Съгласно чл. 153, параграф 1, букви в) и и) от ДФЕС, Съюзът за постигане на целите по чл. 151 от същия договор - сред които и осигуряване на подходяща социална закрила и борбата с изключването от социалния живот, подкрепя и допълва дейности на държавите-членки в тези области, а параграф 2, буква б) от чл. 153 ДФЕС предвижда приемането чрез директиви на минимални изисквания, които следва да се въведат постепенно и не следва да препятстват развитието на малките и средни предприятия. Когато се касае за задължение на държавите-членки по социалното осигуряване, последната хипотеза на постепенно прилагане на установените минимални изисквания не е налице. Приемането на минимални стандарти в областта на социалната политика по чл. 153, параграф 2, буква б) ДФЕС представлява и мярка за постигане на целите на Съюза по чл. 3, параграф 3, алинея втора от Договора за Европейския съюз (ДЕС).

В последната разпоредба, насърчаването на социалната справедливост и закрила като цел на Съюза, е равнопоставено на целите за борба със социалното изключване и с дискриминацията. Към момента на възникване на фактите по делото, Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на хората с увреждания е част от правото на Европейския съюз - на основание одобряването й от името на Европейската общност с Решение на Съвета от 26 ноември 2009 година, публикувано заедно с текста на конвенцията в Официален вестник на Европейския съюз ОВ L 23 от 27 януари 2010 г., стр. 35. Одобрението е само с резерва по чл.

27, ал. 1. По силата на 300, параграф 7 от Договора за Европейската общност (ЕО), действащ към датата на приемане на решението сключените от ЕО международни договори стават част от Общностното право и са задължителни за общностите, както и за държавите членки и частните субекти, а съгласно чл. 2, параграф 2 от ДФЕС, сключените от Съюза споразумения, обвързват институциите на Съюза и държавите-членки. По силата на посочените разпоредби от Договорите, без всякакво съмнение Конвенцията е правнообвързващ акт за българската държава като част от правото на Европейския съюз, в частта на същата, който попада в областта на компетентност на Съюза. Минимален стандарт по смисъла на чл. 153, параграф 2, буква б) ДФЕС, представлява предвиденото по чл. 28 от Конвенцията, озаглавен "Подходящ жизнен стандарт", която разпоредба е относима към правното положение на Р.Н. - като лице със 74% трайно намалена работоспособност, като част от правото на Съюза.