Решение № 943 от 03.07.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 943 гр. София, 03.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20251000501106 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Гаранционен фонд, ответник.

Обжалва се решение № 19 от 12. 02.2025 г. по гр.д.№ 174 по описа за 2024 г. на ОС-Видин, в частта, в която е уважен, предявеният от Л. В. И., иск по 558,ал.5 вр. с чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ. Решението се обжалва в частта , в която ответникът/въззивник е осъден да заплати сумата в размер над 5 000 лв. до присъдения размер от 15 000 лв. Решението се обжалва и в частта за присъдената лихва, както и за разноските.

Излагат се доводи за неправилност, необоснованост и постановяване на решението в обжалваната му част при допуснати процесуални нарушения.

Съдът бил приел, че не е доказано възражението на ответника за съпричиняване от страна на ищеца, но това не се дължало на бездействие на ответника, а на допуснато процесуално нарушение от страна на съда. Сочи, че в т.1.7 от отговора по исковата молба било направено доказатествено искане за изслушване на КСАТМЕ относно това дали процесното МПС е оборудвано с обезопасителни колани, но съдът не гарантирал събирането на допуснатите доказателствени искания. В случай, че съдът приеме, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалия, то да намали размера на присъденото обезщетение като се позовава на нарушение на критериите по 1 чл.52 ЗЗД за справедливост; решението било постановено в разрез със съдебната практика на ВКС по тези въпроси.

Иска се решението да бъде отменено в обжалваната му част.

Претендират се разноски.

По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца- Л. В. И., в който се изразява становище за нейната неоснователност и правилност на първоинстанционното решение в частта, в която претенцията му е била уважена. Действително, съдът бил допуснал изготвяне на САТЕ и по задачите, поставени от ответника. Действително, вещото лице не било отговорило на тези въпроси, но ответникът при изслушването на вещото лице не бил изпратил свой процесуален представител и не бил направил искане за допълване на заключението. Затова намира, че този пропуск не може да бъде саниран пред въззивната инстанция. Макар вещото лице да било предположило, че съчетаната травма на ищеца не би била получена, ако последният е бил с предпазен колан, изводът на съда, че по делото липсвали данни лекият автомобил да е бил оборудван с предпазни колани, бил правилен. Затова и възражението за съпричиняване било недоказано. А част от доводите за съпричиняване не отговаряли на механизма на ПТП.

Получените травми вследствие на ПТП били доказани. Затова намира довода на въззивника, че присъденото обезщетение е прекомерно, за неоснователен.

Спазени били критериите на чл.52 ЗЗД; определеният размер кореспондирал на съдебната практика на ВКС по сходни дела, предмет на които били сходни телесни увреждания и съпътстващи ги болки и страдания. Претендира разноски.

Третото лице помагач на страната на ответника – М. Р. А. не изразява становище.

По допустимостта на въззивната жалба:

Обжалваното решение е връчено на въззивника на 10.03.2025 г.

Въззивната жалба е подадена на 18.03.2025 г. Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес за обжалване.

В частта, в която претенцията е уважена за сумата в размер на 5 000 лв., както и е отхвърлена за разликата над сумата от 15 хиляди лева до пълния предявен размер от 25 500 лв., решението като необжалвано е влязло в сила.

По основателността на въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, първоинстанционният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява следния механизъм на ПТП а именно, че на 01.01.2024 г., около 01:00, в с.Арчар, обл.Видин, по ул. " Арчарица", водачът на лек автомобил " БМВ 745 И" с peг.

№ ***, неизвестен водач управлявал с превишена скорост от около 50 км/час, с посока на движение от с. Арчаркъм с.Добри дол, при ограничение на скоростта за пътния участък от 30км/ч., сигнализирано с пътен знак В26 и в нарушение на чл. 21, ал. 2 ЗДвП , като не се съобразил и с мократа пътна 2 настилка, в резултат на което загубил контрол над управлението на автомобила, навлязъл в лентата за насрещно движение и реализира сблъсък с правомерно движещия се в своята пътна лента л.а. "Фолксваген Голф" с peг.

№***, управляван от водача Т. И. и в който автомобил на задна лява седалка се превозвал ищецът, като пътник.

Процесното

ПТП б и л о настъпило вследствие противоправните субективни действия на неустановения водач на л.а. "БМВ 745 И" с peг. №***, който управлявал с превишена скорост над допустимата за пътния участък и допуснал навлизане в насрещната пътна лента за движение пред правомерно движещия се по нея лек автомобил "Фолксваген Голф" с peг. №***, като с действията си неустановения водач поставил себе си и водача на другия автомобил в невъзможност да предотвратят произшествието.

Претърпените от ищеца вреди и причинно-следствената връзка между вредите и ПТП се установявали по безспорен начин от заключението на СМЕ.

Вследствие на инцидента ищецът бил получил следните увреждания: травма на главата, контузия на дясно коляно, радикулопатия на десен горен крайник, като първите две травматични увреждания вещото лице определяло като съчетана травма глава - долен крайник. Радикулопатията на десния горен крайник се била проявила около 10 дни след ПТП, но съдът е приел за доказано, че е в причинно-следствена връзка с ПТП. Видно било от разясненията на вещото лице,че радикулопатията означава засягане на нервно коренче, което излиза от 7-8-ми шиен прешлен и инервира горния крайник, характеризира се с изтръпвания на ръката и болезненост по хода на нерва.

Вещото лице заявявало, че това заболяване е възможно да е в причинна връзка с травмата, следователно и с ПТП. В случая безспорно се установило от показанията на свидетелката Т. И., че преди пътния инцидент ищецът не бил имал оплаквания от болки в дясната ръка, както и не бил диагностициран с това заболяване. За наличието на причинна връзка между проявилата се радикулопатия при ищеца съдът се е позовал и на следните обстоятелства мястото на удара и местоположението на ищеца в автомобила. Видно било от протокола за ПТП,че по лекия автомобил в който се бил превозвал ищецът, б и л и настъпили деформации в предна и странична лява част, като свидетелката Т. И. заявявала, че цялата лява странична част е била деформирана, а вратите от лявата страна не можели да се отварят. Ищецът излязъл през прозореца. При тези данни съдът е приел за безспорно, че ищецът е понесъл удара, вследствие на който е получил посочените по-горе травматични увреждания. При това положение предявеният иск бил доказан в своето основание.

По възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, първоинстанционният съд е приел, че ответникът своевременно с писмения отговор е направил възражение за съпричиняване, от страна на ищеца, тъй като същият бил без обезопасителен предпазен колан в нарушение разпоредбата на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП .

Тълкуването на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД налагала разбирането, че за да е налице вина на участник в пътното движение и принос на увредения към щетата, е необходимо не само извършваните от последния действия да 3 нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат, т. е. последният да е тяхно следствие. В този смисъл била трайната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - напр. решение № 20б/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г., II на ВКС, решение № 18/17.09.2018 г. по гр. д. № 60304/2016 г. на IV г. о. Обективният характер на съпричиняването бил признат изрично от Върховния съд в ППВС № 17/1963 г. - т. 7, което имало характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал.

1, т. 1 ГПК. С цитираното постановление Пленумът на Върховния съд приел със задължителна за съдилищата в Република България сила, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценявало единствено наличието на причинна връзка между поведението му и настъпИ. вредоносен резултат. Като краен извод първоинстанционният съд е приел , че от данните по делото не се доказа съпричиняване от страна на пострадалото лице - ищеца да е бил без поставен обезопасителен колан, доколкото по делото нямало данни лекият автомобил, в който се е превозвал ищеца на задната седалка, да е бил оборудван с обезопасителни колани. Затова и съдът не е споделил изказаното от вещото лице по СМЕ предположение, че съчетаната травма глава-долен крайник при ищеца не би се получила в този мащаб, ако същият в условията на ПТП е бил с предпазен колан.

По отношение на размера на предявения иск за неимуществени вреди съдът се е позовал на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, съгласно която при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът се ръководи от принципите на справедливостта. А относно дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди съдът е съобразил броя и характера на телесните увреждания, силата, интензитета и продължителността на търпените от ищеца болки и страдания. Посочил е, че съчетаната травма глава-долен десен крайни и радикулопатия на десен горен крайник са довели до затруднения, нарушения в пълноценното функциониране на долния и горен десни крайници за период около 30 дни. Ищецът бил изпитвал в началото по интензивни болки и страдания, като във времето постепенно са намалявали.

През целия възстановителен период ищецът бил приемал обезболяващи и спазвал назначената му медикаментозна терапия. Имал нужда от чужда помощ, пролежал на легло по-голяма част от възстановителния период, съгласно свидетелските показания на свидетелката Т. И.. При определяне на размера на обезщетението съдът се е позовал на СМЕ, че към момента ищецът е възстановен, а прогнозата за развитие на здравословното му състояние е добра.

Затова и претърпените от ищеца неимуществени вреди съдът е определил в размер на сумата от 15 000 лв./петнадесет хиляди лева/., поради което и за тази сума искът е уважен и отхвърлен за разликата над тази сума до претендирания размер от 25 500 лв., като неоснователен.

Съгласно чл. 269 Г П К въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

4

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.

По доводите във въззивната жалба:

Апелативен съд-София като взе предвид доводите и възраженията на страните, както и събраните по делото доказателства, приема следното:

Действително, първо се определя размера на обезщетението при спазване на критериите по чл.52 ЗЗД за справедливост, а след това се обсъжда въпроса за неговото намаляване в хипотезата на чл.51, ал.2 ЗЗД. Тъй като, обаче, от страна на въззивника на първо място е въведен довода за съпричиняване и съобразно изхода по този въпрос, се оспорва размера на присъденото от първоинстанционният съд, обезщетение, то въззивната инстанция първо ще разгледа довода за съпричиняване и след това въпроса за справедливостта на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.

Относно възражението за съпричиняване:

По въпроса относно предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за вреди е формирана задължителна практика на ВС и ВКС, намерила израз в ППВС № 17/1963 г. и Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/12 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/11 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о., решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о., решение № 117 от 8.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г., І т. о., решение № 15 от 19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г., ІІ т. о. и др., според която, за да бъде намалено на основание чл.