Решение № 3699 от 02.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3699 гр. София, 02.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Петър Люб. Сантиров

Членове:

Ивета Антонова

Дамян Ив. Христов при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Дамян Ив. Христов Въззивно гражданско дело № 20251100512219 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.

Подадена е въззивна жалба от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Решение № 13125 / 04.07.2025 г., постановено по гр.д. № 20221110135640 по описа за 2022 година на СРС, 28 състав, с което са отхвърлени предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу Е. Б. осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 153, ал. 1ЗЕ; чл. 150 ЗЕ, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите от 617,95 лева – цена за доставена за периода 01.03.2019 г. – 30.04.2020 г. до топлоснабден имот с адрес София, ж.к. „Слатина“, ул. ********, ********, топлинна енергия, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 01.07.2022 г., до окончателното плащане; 139,33 лева – лихва за забава за плащане на последната посочена сума за периода 15.09.2019 г. – 25.05.2022 г.; 14,13 лева– цена за услугата „дялово разпределение на топлинна енергия“ за гореописания топлоснабден имот за периода 01.05.2019 г. – 30.04.2020 г., и 3,42 лева– мораторна лихва върху цената на услугата „дялово разпределение“ – лихва за забава за плащане на последната посочена сума за периода 30.06.2019 г. – 25.05.2022 г.

Във въззивната жалба се твърди, че решението на първата инстанция е неправилно, поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите, като се излагат следните съображения: СРС неправилно отхвърлил предявения иск, като е приел, че не е доказана облигационната връзка на ответницата Е. М. Б. с ищеца, тъй като ответницата 1 дължала претендираните суми в две качества: като съсобственик на процесния имота за 1/2 идеална част и като наследник на сина си М.С.С. за останалата ½ идеална част. По изложените съображения моли съдът да отмени процесното решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи предявените искове.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на искова молба от въззиваемата страна Е. М. Б.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

Решението на СРС е неправилно. Съображенията за това са следните:

Пред първата инстанция са били предявени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 153, ал. 1 ЗЕ във вр. с чл.150 ЗЕ във вр. с чл.86,ал.1 ЗЗД, с които ищецът е искал ответника да бъде осъден да заплати следните суми: 617,95 лева – цена за доставена за периода 01.05.2018 г. – 30.04.2020 г. до топлоснабден имот с адрес София, ж.к. „Слатина“, ул. ********, ********, топлинна енергия, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 01.07.2022 г., до окончателното плащане;

139,33 лева – лихва за забава за плащане на посочената по-горе сума за периода 15.09.2019 г.

– 25.05.2022 г.; 14,13 лева – цена за услугата „дялово разпределение на топлинна енергия“ за гореописания топлоснабден имот за периода 01.05.2019 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 01.07.2022 г., до окончателното плащане, и 3,42 лева – законна лихва за забава за плащане на последната описана сума за периода 30.06.2019 г. – 25.05.2022 г.

За да постанови така обжалваното решение първата инстанция е приела, че по делото не е било доказано възникването на облигационно отношение между страните по повод доставка на топлинна енергия, тъй като не се е установило ответницата да е приела наследството на сина си, който е бил собственик на процесния апартамент.

По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 153, ал. 1 ЗЕ във вр. с чл.150 ЗЕ съдът за главницата за топлинна енергия съдът намира следното :

2

По така предявените искове ищецът е следвало да установи възникването на облигационно отношение между страните по договор за продажба и доставка на топлинна енергия в твърдените количества и задължение за плащане на уговорената цена в претендирания размер. Съгласно разпоредбите на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (приложима редакция за периода до 17.07.2012 г.) и на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си.

Следователно, тази законова уредба сочи за купувач (страна) по договора за доставка на топлинна енергия собственикът на топлоснабдения имот или лицето, на което е учредено ограничено вещно право на ползване.

От събраните по делото доказателства пред първата инстанция се установява, че с Нотариален акт за собственост върху жилище, строено на държавно място от ЖСК № 140, том XXXXVIII, дело № 7562/1991 г. на Е.Д. – нотариус при Софийска нотариална служба при Втори районен съд, на 12.07.1991 г. Я.Н.Д. и Е. М. Б. са придобили правото на собственост върху апартамент № 30, находящ се в гр. София, ж.к. ********.

От нотариален акт за продажба на недвижим имот № 199, том VII, дело № 1452/1996 г. се установява, че на 05.02.1996 г. Я.Н.Д. е прехвърлила чрез продажба правото на собственост върху 1/2 идеална част от апартамент № 30, находящ се в гр. София, ж.к. ******** на М.С.С., като си е запазила пожизнено и безвъзмездно правото на ползване върху тази част.

От декларация за отказ от вещно право на ползване, се установява, че Я.Н.Д. се е отказала от учреденото вещно право на ползване върху ½ идеална част от апартамент № 30, находящ се в гр. София, ж.к. ********.

От представеното по делото удостоверение за наследници се установява, че М.С.С. е починал на 24.11.2020 г. и е оставил за свои наследник по закон майка си – Е. М. Б..

От представеното по делото удостоверение за идентичност се установява, че адрес София, ж.к. „Слатина“, ул. ********, ******** е идентичен на ж.к. ********.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира, че ответницата е легитимирана да отговаря за цялата претенция на ищеца по отношение на доставената топлинна енергия за процесния имот, тъй тя е собственик на ½ от него по силата на Нотариален акт за собственост от 12.07.1991 г., а за останалата ½ част от дълга отговаря на основание чл.60 от ЗН. Настоящия състав на съда не споделя изводите на първата инстанция, че по делото не се установявало ищцата да е приела наследството на своя син.

3

Нормата на чл. 48 ЗН съставлява законова презумпция, по силата на която законните наследници носят отговорността по чл. 60 ЗН от откриването на наследството по смисъла на чл. 1 ЗН до доказване приемането на наследството по опис или отказ от наследството /в този смисъл е споделяната от настоящия състав практика на ВКС обективирана в Решение № 247 от 17.01.2012 г. постановено по гр.д. № 70/2011 г. по описа на ВКС/. В настоящия случай ответницата не е провела обратно доказване, че се е отказал от наследството на своя син, поради което следва да се приема е пасивно легитимирана да отговаря и за неговата ½ от задълженията към ищцовото дружество.

Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР (писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани. Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответникът е упражнил правото си на възражения срещу Общите условия. Предвид изложеното съдът намира, че между ищцовото дружество и ответника е възникнало валидно облигационно отношение за продажба на топлинна енергия.

За установяване на реалното количество на доставената топлинна енергия пред първата инстанция е била назначена СТЕ, която е установила, че процесния имот е топлоснабден, в него е било извършвано дяловото разпределение в съответствие с нормативната уредба и се установява потребление на ТЕ за сградна инсталация и за отопление за периода от месец май 2018 г. до месец април 2019 г. за 356,68 лева, и за периода от месец май 2019 г. до месец април 2020 г. – 261,27 лева, или общо 617,94 лева. С оглед на така изложеното съдът намира, че ищецът успя да докаже, че е доставил ТЕ за сградна инсталация и отопление за процесния период / май 2018 г.- април 2020 г./ на стойност 617,95 лева.

С отговора на исковата молба е направено възражение за погасяване на вземанията на ищца по давност, което съдът намира за частично основателно. Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители в гр.

София от 2016 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 45-дневен срок след изтичане на периода за който се отнасят. При действието на общите условия на ищеца от 2016 г., изискуемостта на вземанията настъпва след изтичане на 45 дни считано от края на всеки съответен месец на начисляване, поради което и на основание чл. 84, ал. 1, предл. първо ЗЗД, длъжникът изпада в забава от деня, следващ падежа на задължението, от който момент и на основание чл. 114, ал. 1 от ЗЗД започва да тече и погасителната давност. Съгласно чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и 4 действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците /ЗМДВИП/, обаче, за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти/каквито са страните по делото/. Възобновяването на течението на спрените срокове е извършено с § 13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето/ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г./, според който сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по ЗМДВИП, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник". Законът е обнародван на 13.05.2020 г., поради което течението на давностния срок е възобновено на 21.05.2020 г. Следователно процесният давностен срок е бил спрян за период от 2 месеца и 7 дни считано от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. включително. Съгласно Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т. дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, задълженията на потребителите на предоставяните от топлофикационните дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер, поради което същите се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок – арг. чл. 111, б. „в“ ЗЗД.