Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 3812 от 05.06.2026, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 8012/2025
Вид
Решение № 3812
Подписан
05.06.2026
Състав
Татяна Димитрова, Вергиния Мичева, Румяна Милчева Найденова

Цитирани разпоредби

  • чл. 235, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 269 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 280 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.410 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.414 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.414 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.422 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.424 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.427 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 439 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.439 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.55 ал.1 пр.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.80 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.110 · Закон за задълженията и договорите
  • чл. 55, ал.1, пр.3 · Закон за задълженията и договорите
  • чл.32 ал.2 · Семеен кодекс

РЕШЕНИЕ

№ 3812 гр. София, 05.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Татяна Димитрова

Членове:

Вергиния Мичева

Румяна М. Найденова при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Вергиния Мичева Въззивно гражданско дело № 20251100508012 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 927/16.01.2024г., постановено по гр.д.№ 8165/24г. по описа на СРС, 30 с-в, е отхвърлен предявения от М. М. В. с ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. ****, срещу „ТМ Ауто“ ЕООД, с ЕИК 831108786, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.

Младост, бул. ****, иск за признаване за установено на основание в чл. 439 от ГПК, че М. М.

В. не дължи на „ТМ Ауто“ ЕООД сума в размер на 20 000 лв., ведно със законната лихва за периода от 20.02.2013г. до изплащане на вземането, за която е издаден изпълнителен лист от 16.12.2013г. въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение, издадена на 20.03.2013г. по гр.д. №7116/2013г. по описа на СРС.

Със същото решение е отхвърлен и предявения от М. М. В. срещу „ТМ Ауто“ ЕООД иск за осъждане на основание чл. 55, ал.1, пр.3 от ЗЗД на „ТМ Ауто“ ЕООД да плати на М. М. В. сума в размер на 20 000 лв., за която е издаден изпълнителен лист от 16.12.2013г. въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение на парично задължение, издадена на 20.03.2013г. по гр.д. №7116/2013г. по описа на СРС, поради отпадане на основанието за нейната дължимост.

М. М. В. е осъдена да плати на „ТМ Ауто“ ЕООД сторените по делото разноски в размер на 2640 лв. , а по сметката на Софийския районен съд дължима държавна такса в размер на 800 лв.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от М. М. В., в която се иска същото да бъде 1 отменено изцяло като неправилно и незаконосъобразно и необосновано и вместо него да бъде постановено друго, с което исковете на ищцата да бъдат уважени. В жалбата се сочи, че срещу въззивницата са били предявени шест броя частични претенции на обща стойност 128 000лв. По пет съдебни производства на обща сума 108 000лв. исковете по отношение на въззивницата са били отхвърлени. Посочва се, че е недопустимо да има различен изход по искове, които произтичат от едно и също правоотношение. При заповедта за изпълнение не е налице същинско състезателно производство и не са събирани доказателства на отношение основателността на вземането. Възизвницата намира за неправилен извода на съда, че ТР №3/2016г. е неприложимо в случая. На следващо място намира за неправилен извода на съда досежно определената допълнителна държавна такса, като посочва, че се дължи една държавна такса върху претендираната главница.

В срок е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от ответника „ТМ Ауто“ ЕООД , в който се излага становище за неоснователност на същата. Иска се от въззивния съд да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Посочва се също, че по издадения срещу въззивницата изпълнителен лист принудителното изпълнение е приключило поради издължаване на длъжника, че въззивницата не е представила доказателства дали сочените от нея съдебни решения по други дела между страните са влезли в сила. Моли въззивният съд, в случай че отмени обжалваното решение, да се произнесе по всички направени от въззиваемия възражения във връзка с недопустимост и с неоснователност на предявените искове, като остави предявените срещу него искове без разглеждане, респ. ги отхвърли като неоснователни. Претендира разноски.

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Софийският районен съд е бил сезиран с исковата молба на М. М. В., в която тя е посочила, че по ч.гр.д.№ 7116/2013г. по описа на СРС по искане на ответника „ТМ Ауто“ ЕООД срещу нея е била издадена заповед за изпълнение за сумата от 20 000лв., въпреки подаденото от нея възражение. Срещу нея било образувано изпълнително производство при ЧСИ Б., по което била извършена публична продан на л.а., представляващ СИО. В исковата молба е посочено, че ответника е образувал няколко частни граждански дела срещу ищцата с един и същи предмет на спора и с частично предявени суми в общ размер на 128 000лв. – шест дела за по 20 000лв. и едно дело за 8 000лв. По останалите дела подадените от ищцата възражения са били уважени, и исковете – отхвърлени. Тези решения са постановени след като е бил издаден изпълнителния лист, послужил за образуване на изпълнителното производство. Счита, че е налице хипотезата на чл.439 от ГПК. В исковата молба се иска от съда да признае за установено по отношение на ответното дружество, че ищцата не дължи сумата от 20 000лв. и да обезсили издадения срещу нея изпълнителен лист, както и да й присъди събраните в изпълнителното производство суми в размер на 20 000лв. ведно с лихвите

В отговора на исковата молба ответникът „ТМ Ауто“ ЕООД е оспорили изцяло 2 предявените срещу него искове. Посочил е че исковете са недопустими, тъй като е отпаднал правния интерес за ищцата предвид липсата на висящо изпълнително дело срещу нея по издадения изпълнителен лист. Счита, че като предявява иск по чл.439 от ГПК ищцата злоупотребява с право, тъй като е пропуснала да подаде възражение срещу издадената заповед . Счита, че сочените съдебни решения не представляват нови факти по см. на чл.439 ал.2 от ГПК. Посочва, че неподаването на възражение срещу издадената заповед за изпълнение създава стабилитет на последната. С влизането й в сила се преклудират всички факти и възражения на длъжника, настъпили преди този момент, поради което длъжникът няма право да се позовава на тях и да оспорва вземането. Представените от ищцата съдебни решения не формират сила на пресъдено нещо по отношение частта на вземането , за която е била издадена процесната заповед за изпълнение и не могат да бъдат противопоставени на нейния стабилитет. Позовава се на ТР по т.д.№ 3/2016г., ОСГТК, ВКС. На следващо място намира предявения иск по чл.439 от ГПК за погасен по давност. По същество оспорва основателността на исковете. Оспорва твърдението на ищцата , че е била подала възражение от свое име срещу процесната заповед за изпълнение, че соченото в исковата молба изпълнително дело по описа на ЧСИ Б. е образувано въз основа на процесния изпълнителен лист, че образуваните от ответника срещу ищцата няколко частни граждански дела са с един и същ предмет, че оттеглянето на иск от ответника срещу ищцата по едно от делата означавало че предявените срещу нея претенции са били неоснователни, че издадените съдебни решения посочени в исковата молба са били постановени след издаване на изпълнителния лист по настоящото дело. Направено е искане претенциите да бъдат отхвърлени.

За да отхвърли предявените искове по чл.439 от ГПК и чл.55 ал.1 пр.3 от ЗЗД районният съд е приел, че вземането по процесния изпълнителен лист от 16.12.2013г. в размер на 20 000лв. е част от вземане от 128 000лв., признато за дължимо от съпруга на ищцата К.Т.Б. във връзка със сключен от него на 23.02.2011г. договор за временно ползване на л.а. Тойота, както и че със съдебни решения предявени от ответника срещу ищцата искове за заплащане на част от сумата от 128 000лв. са били отхвърлени. Районният съд обаче е приел, че тези решения не касаят вземането , за което е издаден изпълнителния лист от 16.12.2013г. , въпреки че е отчел , че сумата от 20 000лв., за която е издаден изпълнителния лист е част от сумата от 128 000лв., тъй като няма съдебно решение постановено по реда на чл.422 от ГПК, с което вземането на ищцата В. в размер на 20 000лв., като част от сумата от 128 000лв. да е отречено като несъществуващо. Съдът е приел, че настоящият спор не попада в хипотезата на ТР №3/2016 от 22.04.2019г. по т.д.№ 3/16г. на ОСГТК, ВКС, т.2 , тъй като по отношение на сумата от 20 000лв. има влязло в сила съдебно решение - заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК, независимо от постановените решения в производствата по чл.422 от ГПК.

Приел е, че с оглед неоснователността на иска по чл.439 от ГПК, следва неоснователност и на предявения иск по чл.55 ал.1 пр.3 от ГПК. Не е налице отпаднало основание , на което основание имуществено благо следва да се върне от ответника на ищцата, тъй като заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, а същата е влязла в сила, тъй като не е била оспорена чрез възражение по реда на чл.414 от 3

ГПК от ищцата.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните.

При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Същото обаче е неправилно.

По делото е установено, че по време на брака на ищцата, нейният съпруг К.Т.Б. е сключил с ответника „ТМ Ауто“ ЕООД на 23.02.2011г. договор за ползване на употребяван автомобил. Автомобилът е бил противозаконно отнет от лице, което не е било установено в хода на воденото досъдебно производство. Конкретната кражба не е била покрит застрахователен риск, застрахователят е отказал да заплати на ответника, като собственик на автомобила, застрахователно обезщетение, поради което той е насочил претенция за заплащане стойността на автомобила от 128 000лв. към К.В.. От приложените съдебни решения, постановени по други дела между настоящите страни се установява също, че „ТМ Ауто“ ЕООД е подало пред СРС няколко заявления по чл.410 от ГПК с искане за снабдяване със заповед за изпълнение срещу ищцата В. и срещу съпругът й К.В. за сумите от по 20 000лв., представляващи частично вземане от вземане в общ размер на 128 000лв.

1. По ч.гр.д.№ 7115/2013г. по описа на СРС в полза на „ТМ Ауто“ ЕООД, по негово заявление от 20.02.2013г., е издадена заповед за изпълнение срещу М. В. и К.В. за сумата 20 000лв., представляваща частично вземане от вземане в общ размер на 128 000лв. по чл.18 от договор за ползване на употребяван автомобил от 23.02.2011г. до окончателното изплащане. След подадено от длъжниците възражение по чл.414 от ГПК, в развилото се по реда на чл.422 от ГПК исково производство пред СРС по гр.д.

№ 18884/2013г., с решение от 3.12.2013г. е признато за установено вземането на „ТМ Ауто“ ЕООД от длъжника К.В., но искът срещу М. В. е отхвърлен. Съдът е приел, че съпругата не носи солидарна отговорност по чл.32 ал.2 от СК за задължението на съпруга по договора за наем на автомобила. Решението е потвърдено от СГС с решение от 7.05.2015г. по в.гр.д.№ 8040/2014г. С определение № 357/25.04.2016г. по т.д.№ 2826/2015г. , ВКС, 1 т.о. въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване.

2. По гр.д.№ 18858/2013г. по описа на СРС, образувано по реда на чл.422 от ГПК срещу К.В. и М. В., с молба от 30.01.2018г. ищецът „ТМ Ауто“ ЕООД е оттеглил исковата молба подадена срещу М. В.. С определение от 23.05.2018г. производството по делото срещу М. В. е прекратено и то е продължило само по отношение на ответника К.В..

Въпреки че от представеното от ищцата определение не става ясно дали се касае за същия спор между страните, в отговора на исковата молба ответникът не е оспорил релевантност на този съдебен акт , а е оспорил че оттеглянето на иска не следва да се 4 тълкува като липса на претенции към ищцата. Следователно следва да се приеме, че това дело също е водено във връзка с издадена по искане на ответника „ТМ Ауто“ ЕООД заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу ищцата В. за сума касаеща вземане на заявителя по процесния договор за ползване на автомобил.

3. По ч.гр.д.№ 26206/2012г. по описа на СРС по заявление на „ТМ Ауто“ ЕООД от 30.05.2012г. срещу М. В. и К.В. е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК от 11.06.2012г. за сумата от 20 000лв., частично вземане от вземане в общ размер на 128 000лв. по чл.18 от договор за ползване на употребяван автомобил от 23.02.2011г. ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението. В срока по чл.414 ал.2 от ГПК длъжникът М. В. е подала възражение. В 1 месечния срокът заявителят „ТМ Ауто“ ЕООД е предявил установителен иск за вземането си срещу В.. С решение от 19.08.2013г. постановено по гр.д. № 52180/2012г. СРС е отхвърлил иска на „ТМ Ауто“ ЕООД за установяване, че М. В. дължи на „ТМ Ауто“ ЕООД при условията на пасивна солидарност сумата от 20 000лв. , представляваща частично вземане от вземане в общ размер на 128 000лв. по чл.18 от договор за ползване на употребяван автомобил от 23.02.2011г. ведно със законната лихва от 30.05.3011г. до окончателното изплащане, за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по гр.д.№ 26206/2012г. по описа на СРС. С решение от 15.01.2015 г. по в.гр.д.№ 14259/ 2013 г. на СГС /данни за същото се намират в приложеното изп.дело на ЧСИ Д./ решението на СРС е потвърдено. С определение от 24.03.2016г. по т.д.№ 1238/15г. на ВКС, 2 т.о., въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване.