Решение № 2310 от 16.07.2024, Административен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 2310

Стара Загора, 16.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административният съд - Стара Загора - VIII състав, в съдебно заседание на двадесет и шести юни две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Съдия:

ЗЛАТКО МАЗНИКОВ

При секретар СВЕТЛА ИВАНОВА като разгледа докладваното от съдия ЗЛАТКО МАЗНИКОВ административно дело № 20247240700299 / 2024 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 145 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 46, ал. 5 от Закона за общинската собственост (ЗОС).

Образувано по жалба на Г. В. Х. от [населено място], подадена чрез пълномощника му адв. Р. Г. от Адвокатска колегия Стара Загора, против Заповед № 10-00-587 от 21.03.2024 г., издадена от кмета на община Стара Загора, с която на основание чл. 44, ал. 2 от Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), чл. 46, ал. 1, т. 6 от ЗОС и чл. 32, ал. 1, т. 6 от Наредбата за реда и условията за управление и разпореждане с общински жилищни имоти на територията на община Стара Загора (НРУУРОЖИ) се прекратява договор за наем на общински жилищен имот с № 3338 от 14.12.2023 г., сключен между кмета на община Стара Загора в качеството му на наемодател и Г. В. Х. в качеството му на наемател по отношение на недвижим имот – частна общинска собственост, актуван с АОС № 19588 от 26.05.2021 г., представляващ апартамент, находящ се в [населено място], [жк], [адрес], със застроена площ 35.97 кв. м, състоящ се от стая, кухня и сервизни помещения, и на основание чл. 46, ал. 2 от ЗОС се определя 14-дневен срок за доброволно освобождаване на имота, считано от съобщаване на заповедта.

В жалбата се съдържат оплаквания за незаконосъобразност на оспорената заповед, като постановена при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон. Жалбоподателят твърди, че не разполага с цитирания в заповедта Договор за наем на общински жилищен [имот номер] от 14.12.2023 г. и такъв не му е бил връчван, а в издадената Заповед за настаняване № 10-00-2520 от 27.12.2023 г. било посочено, че жилището се отдава под наем за срок от шест месеца, но не било отразено от кога до кога, както и че със Заявление вх. № 10-02-9925 от 21.11.2023 г. поискал да му бъде подновен договора за наем с нов едногодишен срок, поради което си мислел, че, сключвайки договор в края на 2023 г., същият ще има действие до края на 2024 г., както винаги преди това се било случвало. Същевременно сочи, че не знае какво заявление е подал последно, тъй като многократно бил връщан от общинската администрация, за да представи различни документи, без подготвените от него да бъдат приети, в резултат на което при него останало попълнено, но неподадено заявление от 19.12.2023 г. Поддържа, че са били налице основанията за подновяване на наемното му правоотношение съгласно разпоредбите на чл. 46, ал. 4 от ЗОС и чл. 34, ал. 4 от НРУУРОЖИ, но този въпрос не е изследван и съответно в обжалваната заповед не са изложени мотиви в тази насока, поради което е нарушен принципа, установен в чл. 6, ал. 1 от АПК, задължаващ административния орган да упражни правомощията си по разумен начин, добросъвестно и справедливо. В съдебно заседание пълномощникът му сочи, че за жалбоподателя е от съществена важност да задържи процесното жилище, в което живее от детските си години, за да може да си върне децата, които са разпределени в приемни семейства. По тези съображения е направено искане за отмяна на оспорената заповед. Претендират се направените по делото разноски.

Ответникът по жалбата – кмет на община Стара Загора, чрез процесуалния си представител В. З. - главен експерт „Правно обслужване“, в съдебно заседание и в представеното писмено становище, оспорва жалбата като неоснователна и моли да бъде отхвърлена.

Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Със Заповед № 10-00-2520 ОТ 07.12.2023 г., издадено от кмета на община Стара Загора, на основание чл. 44, ал. 2 от ЗМСМА и чл. 45, ал. 1, т. 2 от ЗОС във връзка с чл. 27, ал. 1, т. 2 от НРУУРОЖИ жалбоподателят Г. В. Х. е настанен под наем в общинско жилище, предоставено от резервния фонд на Община Стара Загора – апартамент, актуван с Акт за частна общинска собственост № 19588 от 26.05.2021 г., находящ се в [населено място], [жк], [адрес], със застроена площ 35.97 кв. м., състоящ се от стая, кухня и сервизни помещения, заедно с мазе № 43 с площ 9.37 кв. м. и таван № 20 с площ 9.75 кв. м. След влизане в сила на настанителна заповед между Община Стара Загора и жалбоподателя е сключен договор № 3338 от 14.12.2023 г. за отдаване под наем на посочения в заповедта общински жилищен имот за срок от 6 (шест) месеца, считано от 01.10.2023 г., при месечна наемна цена в размер на 39,00 лева, като съгласно чл. 14, ал. 1, т. 1 от договора същият се прекратява при изтичане на срока за настаняване, а съгласно чл. 16, ал. 1 – наемателят е длъжен след прекратяването на договора по каквато и да било причина да върне имота безусловно. В договора е включена изрична клауза – чл. 14, ал. 2, съгласно която към заповедта за прекратяване на наемното правоотношение се прилага настанителна заповед за друго жилище, ако наемателят отговаря на условията за настаняване, само при прекратяването му на основание чл. 14, ал. 1, т. 4 от него – извършване на ново строителство, надстрояване или пристрояване, основен ремонт или реконструкция, когато се засягат обитаваните помещения. В договора – под подписа на наемателя, жалбоподателят собственоръчно е записал, че го е получил на ръка.

Договорът (договор за отдаване под наем на общински жилищен [имот номер] от 14.12.2023 г.) е прекратен с оспорената Заповед № 10-00-587 от 21.03.2024 г., издадена от кмета на община Стара Загора, на основание чл. 44, ал. 2 от ЗМСМА, чл. 46, ал. 1, т. 6 от ЗОС и чл. 32, ал. 1, т. 6 от НРУУРОЖИ, като на основание чл. 46, ал. 2 от ЗОС е определен 14-дневен срок за доброволно освобождаване на имота, считано от съобщаване на заповедта. От фактическа страна обжалваният административен акт е обоснован с изтичането на 31.03.2024 г. на договорения срок за настаняване под наем в общинското жилище. Съгласно протокол от 27.03.2024 г. заповедта е окачена на вратата на жилището на същата дата в 14:40 часа.

По делото са представени и приети като доказателства документите, съдържащи с в административната преписка по издаването на обжалваната заповед, от които се установява още, че жалбоподателят живее в процесното жилище от 1999 г., когато то е било отдадено под наем на баща му, а след смъртта на когото през 2021 г. с анекс е било отдадено под наем на майка му, а след нейната смърт по-късно същата година – на него: първоначално с настанителна заповед и сключен въз основа на нея договор от 06.10.2022 г. за срок от една година, впоследствие за срок от шест месеца – с настанителна заповед и сключеният въз основа на нея договор, прекратен с оспорената в настоящото производство заповед.

По искане на жалбоподателя бе допусната и разпитана като свидетел М. Ц. Г. – социален работник в Агенцията за социално подпомагане, според показанията на която жалбоподателя и съжителката му Р. Г. са подали заявление за връщане на трите им деца, настанени в приемни семейства, като контактите им са предимно по телефона, Месинджър и Вайбър – двете деца, настанени в [населено място], са били посетен за последно от тях през м. януари 2024 г., а другото им дете, настанено в [населено място] – в края на 2023 г. Свидетелката заявява, че децата им не биха им били върнати, ако нямат жилище, в което да живеят, както и че няма впечатления от процесното жилище, макар четири пъти да е посещавала адреса, тъй като жалбоподателят и съжителката им не оказват необходимото съдействие – никой не отваря, а телефоните им са или изключени, или никой не вдига. Сочи, че дори след предварителна уговорка с тях кога да посети жилището, пак никой не отваря или в последния момент „Р. се обажда, че има работа до общината или нещо друго се случва“. Подвържа констатациите в изготвения от нея социален доклад от м. април 2024 г., приложен на л. 97 от делото, според който на този етап реинтеграцията на децата на жалбоподателя и съжителката му не може да бъде осъществена, тъй като последните не съдействат в процеса на връщане на децата в семейството им, с тях не може да бъде осъществена връзка, нямат работа и доходи, не е ясно къде живеят и къде ще отглеждат децата.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал.1 във връзка с чл. 146 от АПК, приема от правна страна следното:

Оспорването, като направено от легитимирано лице в законоустановения срок и против административен акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, е процесуално допустимо.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 46, ал. 2, изречение второ от ЗОС, наемното правоотношение се прекратява с заповед на органа, издал настанителната заповед. Видно от представената и приета като доказателство по делото Заповед № 10-00-2520 ОТ 07.12.2023 г. за настаняване на жалбоподателя в процесното общинско жилище, находящо се в [населено място], [жк], [адрес], същата е издадена и подписана от кмета на община Стара Загора. Следователно обжалваната Заповед № 10-00-587 от 21.03.2024 г. на кмета на община Стара Загора е постановена от органа, в чиято материална и териториална компетентност е издаването на заповед за прекратяване на наемното правоотношение.

Оспореният акт е постановен в изискуемата от закона форма и при съблюдаване на императивната норма на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК и чл. 46, ал. 2, изречение второ от ЗОС. Упражненото от административния орган правомощие за прекратяване на наемния договор е обосновано в необходимата степен и от фактическа, и от правна страна, като не се установяват съществени нарушения на процесуалните правила за издаване на обжалваната заповед.

Действително при издаването на обжалваната заповед е допуснато нарушение на административнопроизводствените правила. Производството по чл. 46 от ЗОС е административно по своя характер и при липсата на специална правна уредба в ЗОС следва да се прилагат общите правила, регламентирани в АПК. В случая в представената по делото административна преписка липсват доказателства на жалбоподателя в качеството му на заинтересовано лице по смисъла на чл. 15, ал. 1 от АПК да е изпратено надлежно уведомление по чл. 26, ал. 1 от АПК за образуваното административно производството – с преписката е представено само уведомление изх. № 10-11-2382 от 26.02.2024 г. за предстоящото изтичане на срока на наемния договор и необходимостта от предприемането на действия по освобождаването на заеманото общинско жилище, при това без да са представени доказателства за получаването му от жалбоподателя. Съдът намира обаче, че това нарушение не е съществено. Едно нарушение, за да бъде [жк], е необходимо да е повлияло или да може да повлияе върху съдържанието на акта – когато създава вероятност за неистинност на установените факти, от значение за съществуването на разпореденото или отказано с акта субективно право, т. е. такова нарушение, недопускането на което би могло да доведе до друго разрешение на поставения пред административния орган въпрос. В конкретния случай констатираното нарушение не се е отразило върху съдържанието на волеизявлението на органа, обективирано в оспорената заповед. Развилото се съдебно производство и извършените от страните (в частност от жалбоподателя) процесуални действия налагат извод, че дори и да бяха събрани и обсъдени от органа обясненията и възраженията на жалбоподателя като участник в спорното административно правоотношение, те биха установили фактическа обстановка и обосновали правни изводи и резултат, идентични с възприетото административно решение, т. е. допуснатото нарушение не е повлияло върху съдържанието на обжалвания акт и разпореденото с него прекратяване на наемното правоотношение. С оглед на предоставената на жалбоподателя възможност в хода на съдебното производство да направи всички доводи и възражения по издадения административен акт и да представи или да поиска събиране на доказателства, с които да обоснове твърденията си относно липсата на нормативно установените материалноправни предпоставки за разпореденото прекратяване на наемното правоотношение, не може да се счита, че е накърнено правото му на защита. Ето защо допуснатото нарушение от административния орган на чл. 26, ал. 1 от АПК не е съществено, не е довело до опорочаване на издадения от акт и съответно не е налице отменителното основание по чл. 146, т. 3 от АПК.