Решение № 139 от 24.03.2026, Районен съд - Дупница

РЕШЕНИЕ

№ 139 гр. Дупница, 24.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДУПНИЦА, V-ТИ СЪСТАВ ГО, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мирослав Р. Саневски при участието на секретаря Юлия Д. Й.а Вукова като разгледа докладваното от Мирослав Р. Саневски Гражданско дело № 20261510100713 по описа за 2026 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано след като с Решение №18 от 13.02.2026г., постановено по в.гр.д.№274 от 2025г. по описа на ОС-Кюстендил е обезсилено Решение № 211/14.04.2025г., постановено по гр.д.№1531/2024г. по описа на РС-Дупница и е върнато делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Районен съд Дупница е бил сезиран с искова молба, подадена от К. Й. П., с ЕГН:

**********, с постоянен адрес: ***, чрез процесуалния му представител Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано в регистър БУЛСТАТ под № ***, представлявано от управителя Д. М. М., със съдебен адрес: ***, с която са предявени за разглеждане обективно и субективно съединени установителни искове, както следва:

1/ против ответника „КРЕДИСИМО“ ЕАД, ЕИК: 175330437, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Триадица“, бул. „Витоша“ №146 (сграда А), ет.4, Бизнес център „България“– главен иск за признаване за установено в отношенията между К. Й. П. и „Кредисимо“ ЕАД, че сключеният между тях договор за паричен заем № 2382430/28.04.2021г. е нищожен поради противоречие със закона, а в условията на евентуалност – иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 1 от договор за паричен заем № 2382430/28.04.2021г. поради противоречие на същата със закона и добрите нрави;

2/ против ответника „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, ЕИК: 203508899, със седалище и адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 146, сграда А, бизнес център „България“– иск за признаване за установено в отношенията между К. Й. П. и „Ай Тръст“ ЕООД, че сключеният между тях 1 договор за предоставяне на поръчителство от 28.04.2021г. към договор за паричен заем № 2382430/28.04.2021г., сключен с „Кредисимо“ ЕАД, е нищожен поради липса на основание, противоречие със закона и добрите нрави; и

3/ против ответника Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, с ЕИК: 203670940, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис – сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 –иск за признаване за установено, че К. Й. П. не дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД /в качеството на цесионер на вземанията по гореописаните договори/ сумата от 50.00 (петдесет) лева /с равностойност 25.56 евро/, допълнително възнаграждение за кредитора по повод договор за паричен заем № 2382430/28.04.2021г.

Ищецът твърди, че на 28.04.2021г. сключил с „Кредисимо“ ЕАД договор за потребителски кредит № 2382430, по силата на който дружеството му дало в заем сумата от 2116.64 лв., платими на 12 месечни вноски, при ГЛП от 39.89% и ГПР от 48.05%. В чл.4 ал.1 от договора било уговорено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. безусловна банкова гаранция или 2. да сключи договор за поръчителство с юридическо лице в срок до 48 часа от подаване на заявлението. В чл.4 ал.3 страните са договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, ще се счита, че заявлението за кредите не е одобрено. По тази причина, със сключването на договора за заем ищецът е сключил и договор за предоставяне на поръчителство с посочено от кредитора дружество-„АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, за което дължи допълнително възнаграждение в размер на 600.00 лв.

Тъй като счита, че както договорът за кредит, така и договорът за поръчителство са нищожни, като противоречащи на императивни законови разпоредби и на добрите нрави, за което излага пространни правни съображения, ищецът моли съда да се произнесе с решение, с което да признае нищожността им в отношенията между страните, както и да признае за установено в отношенията му с ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД (в качеството на цесионер на вземанията по гореописаните договори) че не му дължи сумата от 50.00 (петдесет) лева (с равностойност 25.56 евро), допълнително възнаграждение за кредитора по повод договор за паричен заем № 2382430/28.04.2021г. Претендира присъждане на разноски.

В срока по чл.131 ГПК са постъпили отговори от ответниците, с които се оспорват предявените искове като неоснователни. Ответниците считат, че както договорът за кредит, така и договорът за поръчителство са валидни и законосъобразни. Излагат подробни правни съображения. Претендират разноски.

Съдът намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявените установителни искове за нищожност намират правното си основание в нормите на чл.124 от ГПК, чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 24 ЗПК, вр. чл. 143, ал. 1 вр. чл.

146, ал. 1 ЗЗП, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.

В тежест на ищеца е да докаже сключването на твърдения от него договор за заем, 2 наличието на предвидена в договора клауза по чл.4 ал.1 с твърдяното от ищеца съдържание, противоречието на клаузата за неустойка с императивна разпоредба на закона или основанията, на които твърди, че чрез същата се заобикаля такава разпоредба, респ. основанията на които се твърди, че същата противоречи на добрите нрави. Същото важи и за договора за предоставяне на поръчителство, сключен с втория ответник-„АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, за което дължи допълнително възнаграждение. Ищецът следва да докаже и неправомерното начисляване на допълнително възнаграждение за кредитора от ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД /в качеството на цесионер на вземанията по гореописаните договори/ по повод договор за паричен заем № 2382430/28.04.2021г. В тежест на ответниците е да докажат, че оспорената клауза за неустойка е уговорена индивидуално, както и че допълнителното възнаграждение за кредитора „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е начислено правомерно.

В настоящия случай между страните не е налице спор по отношение на фактическите обстоятелства, на които се основава иска, същите се установяват и от събраните по делото писмени доказателства, а именно, че на 28.04.2021г. ищецът сключил с „Кредисимо“ ЕАД договор за потребителски кредит № 2382430, по силата на който дружеството му дало в заем сумата от 2116.64 лв., платими на 12 месечни вноски, при ГЛП от 39.89% и ГПР от 48.05%.

Безспорно е между страните и че ищецът е сключил и договор за предоставяне на поръчителство с посочено от кредитора дружество-„АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, за което дължи допълнително възнаграждение в размер на 600.00 лв. Безспорно е между страните и обстоятелството, че вземанията по договора за кредит и договора за поръчителство са прехвърлени (цедирани) на ответника „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД.

Във връзка с гореизложеното следва да се посочи, че основният спорен между страните въпрос е дали предвиденото възнаграждение по договора за поръчителство следва да се включи като компонент от ГПР по договора за заем. В тази връзка следва да се изложат следните съображения: по отношение на сключения между страните договор се прилагат правилата на Закона за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл.19, ал.1 ЗПК), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§1, т.1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - §1, т.2 и т.3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от потребителя. Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен процент по кредита - §1, т.4 и 5а от ДР на ЗПК. По силата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи 3 3 неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело С 321/22). Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език – чл.145, ал.2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума потребителска защита обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг договор, от който той зависи – чл.145, ал.1 ЗЗП.

Съгласно чл. 4 от сключения между ищеца и ответника „Кредисимо“ ЕАД Договор за заем, Кредитополучателят се задължава да предостави обезпечение при крайно завишено изискване – предоставяне на банкова гаранция или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с дружество, избрано от Кредитора. Тези условия са създадени във вид да изглежда, че кредитополучателят има избор, но всъщност първото условие е на практика невъзможно за изпълнение от лице, което прибягва до услугите не на банка, а на небанкова кредитна институция. Второто условие е формулирано по начин, който да придаде вид, че съвсем друго лице поема задължение да е поръчител на Кредитополучателя пред Кредитора и че този поръчител предоставя някаква реална услуга, срещу която изглежда оправдано да му се плати възнаграждение, а всъщност Кредитополучателят по този начин плаща прекомерно висока възнаградителна лихва на Кредитора, на която е придаден вид, че представлява възнаграждение за поръчителство. Нещо повече, при обезпечаването на кредита с поръчителство, Кредитополучателят е ограничен от изискването на чл. 4 от Договора за потребителски кредит в правото си да избира кой да бъде поръчител по кредита му и че това може да бъде само предварително одобрено от кредитора юридическо лице.

Едностранно от кредитора като възможни поръчители са елиминирани физическите лица, което пряко ограничава правата и възможностите на потребителя да обезпечи задължението си по начин, избран от самия него. Предварително наложената идентификация от кредитора кой може да бъде поръчител по отпускани от него кредити като обезпечение, не отчита интереса на потребителя, а само този на кредитодателя, което води до неравнопоставеност в правата и задълженията на страните. В случая правата на потребителя не са защитени, защото той няма свободата и неограничената възможност да избере такъв поръчител, чрез който може успешно да обезпечи задължението си към кредитора и да си учреди с него безплатно поръчителство, доколкото в конкретния договор за предоставяне на поръчителство, поръчителстването е платено от потребителя на поръчителя "Ай Тръст" ЕООД с възнаграждение. Посоченият от "Кредисимо" АД поръчител "Ай Тръст" ЕООД е финансова институция, вписана в Регистъра на финансовите институции по чл. 3, ал. 1 от ЗКИ при БНБ - с право да извършва гаранционни сделки като основна дейност. От анализа 4 на чл. 4 от Договора за заем се налага изводът, че потребителят не е имал право на избор на поръчител и възможност за индивидуално договаряне, особено като се има в предвид, че едноличен собственик на капитала на дружеството "Ай тръст" ЕООД е "Кредисимо" АД кредитор на длъжника по договора за кредит. Ето защо юридическото лице - поръчител, което е предварително одобрено от кредитора, се явява и свързано с него лице. Това обстоятелство води до извод, че се касае за "скрито" възнаграждение за кредитора, уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения, като целта е заобикаляне на ограниченията в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което води до оскъпяване на кредита за потребителя отвъд законоустановеният максимум.