Решение № 839 от 25.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 839 гр. Пловдив, 25.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мария М. Дългичева при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова като разгледа докладваното от Мария М. Дългичева Гражданско дело № 20255330113621 по описа за 2025 година

С исковата молба ищецът М. П. Ц. е предявила против „Вива Кредит“ АД иск за приемане за установено в отношенията между страните на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, че Договор за потребителски кредит ****** г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.

Ищецът твърди, че между него и „Вива Кредит“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит ****** г. По силата на така сключения договор в полза на ищеца бил отпуснат кредит в размер на сумата от 450 лв. В договора било установено, че годишният лихвен процент е 40, 32 %, а годишният процент на разходите – 50, 06 %. Сочи, че с клаузата на чл. 1, ал. 2 и ал. 3 от Договора е установено задължение за заплащане на такса за допълнителна услуга по експресно разглеждане на документите за отпускане на паричен заем в размер на сумата от 126, 16 лв. С клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора било установено задължение за заплащане на неустойка, ако в тридневен срок от подписването му не осигури обезпечение, която е в размер на сумата от 84, 81 лв. Сочи, че при сключване на договора за кредит е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК, доколкото посоченият в договора годишен процент на разходите не отразява действителния размер на разходите по кредита, тъй като не включва част от разходите, формирани от такса за експресно разглеждане на документи и неустойка. Поддържа, че последните представляват разход по кредита, като по този начин се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Вива Кредит“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения за неоснователност на 1 предявените искове. Твърди, че не е налице соченото нарушение по чл. 11, ал. 1, 10 ГПК, тъй като в договора е посочен фиксиран годишен процент на разходите, като единственият компонент, който определя последния е възнаградителната лихва. Твърди, че обстоятелството дали неустойката следва да се включи при определяне на годишния процент на разходите е въпрос, относим към действителността на клаузата, а не към целия договор. Позовава се на разпоредбата на чл. 19, ал. 3 ЗПК и счита, че неустойката не следва да бъде включена в годишния процент на разходите по кредита. Твърди, че таксата за експресно разглеждане се заплаща за допълнителна услуга, която потребителят е избрал доброволно да ползва, като стойността на последната не следва да се включва при определяне на годишния процент на разходите.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Районен съд – Пловдив е сезиран с установителен иск с правно основание чл. 124, ал.

1 ГПК за установяване недействителността на договора за кредит.

От събраните по делото доказателства се установява, че между ищеца и „Вива Кредит“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит ****** г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 450 лв. срещу насрещното задължение на ищеца – кредитополучател, да върне сумата на 11 месечни погасителни вноски – всяка в размер на сумата от 56, 42 лв., в която са включени задължения за главница, лихва и такса за експресно разглеждане.

Установен е годишен лихвен процент от 40, 32 % и годишен процент на разходите от 50, 06 %, като в договора е посочено, че при така определения годишен процент на разходите, са взети предвид допусканията, че договорът ще е валиден в посочения в него срок и че всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно във връзка с изпълнението по договора няма да бъдат начислявани разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение.

В клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договора е установено, че за извършена от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем от 127, 16 лв.

В клаузата на чл. 4 от Договора страните са уговорили, че заемателят поема задължение в тридневен срок от сключване на договора да представи обезпечение от две физически лица – поръчители, които да отговарят на посочените в договора условия за платежоспособност или банкова гаранция в размер на дължимата сума със срок на действие – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. В клаузата на чл. 4, ал.

2 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на това задължение в размер на сумата от 84, 81 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като в този случай размерът на вноската е 64, 13 лв., а размерът на задължението по договора е в размер от 705, 43 лв.

2

С оглед така установеното от фактическа страна съдът намира, че между страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит.

По отношение на породеното между страните облигаторно правоотношение следва да намерят приложение разпоредбите на Закона за потребителския кредит, доколкото заемното правоотношение, представлява такова по смисъла на чл. 9 ЗПК. Съгласно посочената разпоредба договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.

20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа информация за годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.

Договорът за потребителски кредит представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита – арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на потребителя в процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата сума от кредитополучателя, какъвто е настоящия случай.

Презюмира се, че всички разходи, свързани с отпускането и използването на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски кредит, представляват граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на годишния процент на разходите, се включват не само тези, установени към момента на сключване на договора за потребителлски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК. В чл. 19, ал. 3 ЗПК е посочено, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: 1. които потребителят заплаща при 3 неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит; 2. различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в брой или чрез кредит и 3. за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи, свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в друг договор, сключен с потребителя.

В случая се установява, че при сключване на договора за кредит страните са установили задължение за заплащане на възнаградителна лихва, такса за експресно разглеждане, както и неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение.

Съдът намира, че установените в договора задължения за заплащане на неустойка и такса представляват допълнително възнаграждение за кредитора и последните следва да са включени при определяне на годишния процент на разходите. При невключване на посочените задължения в процентното изражение на годишния процент на разходите кредитополучателят е поставен в неравностойно положение, доколкото за последният не е налице яснота по отношение на разходите, които подлежат на начисляване по договора за кредит.

В този смисъл следва да се посочи, че по отправено преюдициално запитване, досежно българското законодателство, е постановено и Решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит.

Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж) и член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че с Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в договор за кредит на по-нисък от деиствителния 4

ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“) от Директива 2005/29. След като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел, тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.

По така изложените съображения и правоотношението по договора за кредит следва да се приеме за недействително на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в годишния процент на разходите не са включени всички задължения по договора за кредит. По така изложените съображения предявения установителен иск следва да бъде уважен.