Определение № 505 от 04.02.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 505 гр. София, 04.02.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пламен Стоев

Членове:

Здравка Първанова

Радост Бошнакова като разгледа докладваното от Радост Бошнакова Касационно гражданско дело № 20248002104691 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационни жалби, подадени от УМБАЛ „Пълмед“ ООД и от М. Т. А., С. Г.

А.-А. и А. Г. А., против решение № 140 от 24.07.2024 г. по в. гр. д. № 77/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив по искове по чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД в частта, с която решението по съществото на спора е неблагоприятно за всеки от тях.

Касаторът УМБАЛ „Пълмед“ ООД (ответник) твърди, че въззивното решение в осъдителната му част е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон. Обосновава касационните основания с оплаквания за неправилно изведени от въззивния съд изводи за противоправно поведение на медицинския персонал и за причинно-следствена връзка на настъпилата смърт с лечението на пациента в лечебното заведение при доказателства, установяващи своевременно оказаната необходима медицинска помощ, за периода на която липсвали медицински стандарти по кардиология и анестезиология и интензивно лечение, и наличие не само на подписано информирано съгласие, прехвърлило риска върху пациента, но и на придружаващи заболявания, при които несвоевременното настаняване в ОАИЛ е оказала негативно влияние, но не и до причиняване на „кардиалната астма“, последвана от самоволното му напускане на лечебното заведение, довело до влошаване на неговото състояние и допринесло в значителна степен за настъпването на вредоносния резултат, включително и до изключване на причинната връзка.

Навежда и неспазване на правилата за изменение на иска относно претендираната законна лихва, част от която в касационната жалба посочва и за погасена по давност. Иска отмяна на решението в обжалваната осъдителна част. Претендира разноски.

1

Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалните предпоставки, регламентирана в чл.

280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като формулира следните правни въпроси: 1. Когато се касае за медицински деликт, може ли да се стигне до извод за осъществяване на състава на чл. 49 във вр. с 45 ЗЗД без конкретно посочване на конкретното дължимо поведение, респ. конкретното нарушение на съответните медицински стандарти, правила и практики; 2. Следва ли съдът да обоснове изводите си за причинна връзка между настъпила вреда и противоправно поведение на дееца въз основа на факти, доказани по безсъмнен начин, и в частност следва ли при вреда, настъпила при и по повод оказана здравна помощ от медицинско заведение, да се посочи в какво се изразява нарушението на утвърдените медицински стандарти и правилата за добрите медицински практики, явяващ се от значение за точното приложение на закона и развитието на правото; 3. Може ли отговорността по чл. 45 във вр. с 49 ЗЗД да почива на правни принципи (по чл. 81, ал. 2 ЗЗдр), без да е изпълнено със съдържание дължимото поведение, предвид че се касае за „правнорегламентирана дейност“; 4. При липса на медицински стандарти в областта, как следва да се определи наличието/липсата на „противоправно поведение“, което е съществен елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД; 5. Как следва да процедира съдът, когато в заключението вещите лица са дали некатегоричен отговор по отношение наличието на пряка причинна връзка, в случаите на искове за отговорност по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, и 6. Следва ли в случаите на отговорността по чл. 45 и 49 ЗЗД, когато тя произтича от неправомерно бездействие на служител, съдът да установи конкретно лицето, което е следвало да извърши действието, и конкретното действие, което е следвало да се извърши. Твърди противоречие по тези въпроси с решение № 103 от 25.07.2019 г. по гр. дело № 2700/2018 г. на ВКС, III г.о., определение № 36 от 15.01.2019 г. на ВКС по гр. дело № 2700/2018 г, III г.о., решение № 130 от 13.11.2018 г. по гр. дело № 4807/2017 г. на ВКС, III г.о., решение № 508 от 18.06.2010 г. по гр. дело № 1411/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 250 от 21.11.2012 г. по гр. дело № 1504/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 130 от 01.03.2010 г. по гр. дело № 640/2009 г. на ВКС, III г.о., и решение № 77 от 30.05.2017 г. по гр. дело № 2956/2016 г. на ВКС, IV г.о.

Обоснова искането за допускане до касационно обжалване на решението и с очевидната му неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК, следваща се от мотивите на същото за предположения относно отделни елементи от състава на търсената отговорност.

В касационната жалба на насрещната страна - М. Т. А., С. Г. А.-А. и А. Г. А. (ищци), се твърди, че решението в отхвърлителната му част е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, противоречие със закона и необоснованост.

Навеждат оплаквания за неправилно разглеждане от въззивния съд на ненадлежно направено от ответната болница възражение за съпричиняване при наведени само от нея твърдения за изключване на отговорността й и за неправилно прилагане на чл. 51, ал. 2 и чл.

52 ЗЗД. Искат отмяна на решението в обжалваната отхвърлителна част. Претендират разноски.

Обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалната предпоставка, регламентирана в чл.

2

280, ал. 1, т. 1 ГПК, при следните правни въпроси: 1. Допустимо ли е да се приеме, че делинквентът е предявил възражение за съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД без такова да е било изрично заявено и конкретизирано от него в отговора на исковата молба и в производството пред първата инстанция, респ. без изрично нарочно изявление, че прави възражение за съпричиняване; 2. Процесуално допустимо ли е въззивният съд да се произнася по възражение за съпричиняване, което не е било надлежно заявено и въведено от делинквента пред първоинстанционния съд, респ. като въззивна инстанция да се произнася по възражение за съпричиняване, което е направено за първи път пред нея; 3. Какви са правомощията на въззивната инстанция при приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Излагат, че тези три въпроса са разрешени в противоречие с решение № 69 от 15.03.2017 г. по гр. дело № 60171/2016 г. на ВКС, IV г.о., решение № 98 от 29.06.2016 г. по т. дело № 1499/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 66 от 01.06.2017 г. по т. дело № 650/2016 г. на ВКС, I т.о., решение № 41 от 26.04.2017 г. по т. дело № 3133/2015 г. на ВКС, I т.о., решение № 18 от 24.03.2021 г. по т. дело № 696/2020 г. на ВКС, II т.о., решение № 61 от 13.07.2022 г. по т. дело № 237/2021 г. на ВКС, I т.о., решение № 134 от 18.11.2020 г. по т. дело № 1422/2019 г. на ВКС, I т.о., и ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 4. Следва ли приносът на пострадалия към настъпилия вредоносен резултат да бъде надлежно релевиран от делинквента чрез изричното въвеждане на защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела, респ. следва ли възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД да бъде изрично и недвусмислено заявено в производството пред първата инстанция.

Посочват противоречие при разрешаването на този въпрос с ППВС № 17 от 18.11.1963 г., решение № 159 от 24.11.2010 г. по т. дело № 1117/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 154 от 10 октомври 2017 г. по т. дело № 2317/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 577 от 29.11.2010 г. по гр. дело № 1741/2009 г. на ВКС, III г.о., решение № 64 от 16.05.2019 г. по т. дело № 1781 /2018 г. на ВКС, II т.о., решение № 153 от 31.10.2011 г. по т. дело № 971/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. дело № 596/2012 г. на ВКС, II т.о., и ТР № 1/2014 г. по тълк. дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, и 5. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в член 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, като въпрос, разрешен в противоречие с решение № 50043 от 06 юни 2023 г. по гр. дело № 1490/2022 г. на ВКС, III г.о., решение № 461 от 09.07.2024 г. по гр. дело № 4103/2023 година на ВКС, IV г.о., решение № 86 от 28.09.2023 г. по гр. дело № 4370/2022 г. на ВКС, I г.о., решение № 50071 от 30.10.2023 г. по гр. дело № 1219/2022 г. на ВКС, II г.о., и решение № 110 от 16.10.2023 г. по гр. дело № 148/2023 г. на ВКС, I г.о. Излагат доводи и за очевидната неправилност на решението.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са постъпили отговори, с които главните страни оспорват основателността на подадената от насрещната страна касационна жалба и претендират присъждане на разноски.

Другият участник по производството - третото лице помагач ЗД „Евроинс“ АД на ответника УМБАЛ „Пълмед“ ООД, с подадения отговор се присъединява към изложеното в касационната жалба на подпомаганата страна, и оспорва оплакванията на касационната 3 жалба на насрещната страна.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, поддържани в изложенията, констатира следното:

Касационните жалби са редовни и допустими. Подадени са от надлежна страна, чрез пълномощник въз основа на надлежно учредена по производството представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Исковото производство е образувано по предявени от М. А., С. А.-А. и А. А. против УМБАЛ „Пълмед“ ООД на 10.06.2022 г. искове по чл. 49 във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на всеки от тях на обезщетение от по 100 000 лева за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния близък родственик Г. А. – съпруг и баща, настъпила на 14.06.2017 г. в резултат на неоказана му своевременна, достатъчна и качествена медицинска помощ от медицинския персонал на лечебното заведение, заедно със законната лихва от предявяване на исковете. Исканията са обосновани с липсата на дължимата грижа през време на проведеното лечение на техния близък през периода 12.06.2017 г. – 14.06.2017 г. поради неправилно отразяване на състоянието му въз основа на проведените изследвания, неосъществяване на предписано лечение с Фраксипарин, проведена оперативно интервенция (екстракция на зъби), която не е включена в издаденото на болницата разрешение и е осъществена при неизвършена при установените кардиологичен и анестезиологичен рискове преценка на целесъобразността й, неосъществена консултация със специалисти след влошаване на здравословното му състояние, допускането да остане без лекарско наблюдение и неправилна преценка на здравословното му състояние, довело до несвоевременното му превеждане в Кардиологичното отделение или ОАИЛ на ответната болница, където сутринта на 14.06.2017 г. е настъпила смъртта му. Излагат причинени им от невъзвратимата загуба на техния съпруг и баща при съществувалата близост помежду им скръб и мъка, негативно влияние върху състоянието им и изпитвана болка, която ще продължи до края на живота им.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът УМБАЛ „Пълмед“ ООД е оспорил исковете, възразявайки че не е налице осъществено от медицинския персонал противоправно деяние при проведеното лечение, което е да е в причинна връзка с настъпилата смърт на пациента при установените и съобразени множество хронични заболявания, а самоволното напускане на пациента към 17.00 часа на 13.06.2017 г., въпреки увреденото му общо състояние и претърпяна интервенция, което е повлияло негативно върху здравословното му състояние и е създало възможност за настъпване на леталния изход. По негово искане е конституирано като трето лице помагач на страната на ответника ЗД „Евроинс“ АД, което е изразило становище за неоснователност на исковите претенции, като е навело и евентуално възражение за прекомерност на претендираното обезщетение.